Покварено сърце

9.

На десет километра на северозапад от Кеймбридж пътят бе толкова тесен, че едва побираше вана. Той беше бял, с потъмнени стъкла и построен върху шаси от шевролет G 4500; в най-общи линии представляваше линейка с кадуцей и везните на правосъдието, изрисувани в синьо на вратите. Но нямаше сирена. В нашата система такива неща няма. Не съм в бизнеса с предлагането на спешна медицинска помощ. Когато ме повикаха, вече бе малко късно и от мен не се очакваше да карам рисковано и агресивно. Със сигурност не и тук, в гордото истинско родно място на нацията, където е сложено началото на Гражданската война.

Конкорд, Масачузетс, е прочут със своите някогашни жители като Хоторн, Торо и Емерсън, с туристическите походи и ездата, и разбира се, с езерото Уолдън. Хората тук са потайни, често от снобизъм, затова клаксони, светлини, сирени, превишаване на максимално разрешената скорост и пресичането на червено не са нормални и добре приети. Освен това не са и част и от стандартната процедура на съдебния лекар.

Но ако сега имах сирена, тя щеше да вие с пълна сила. Щях да карам всички на пътя да се отдръпнат. Освен това — жалко, че бях с тази кола. Щеше ми се да карам нещо по-незабележимо. Дори една от колите или джиповете на Криминологичния център. Каквото и да е, но не и това. Всички, покрай които минавахме, зяпаха мрачната катафалка, която по думите на Марино бе с двойна широчина. Сливаше се с обстановката колкото НЛО: така е в тази част на света с ниска престъпност, в която Луси живееше във впечатляващото си имение. Не че и тук не умират хора. И те си имат катастрофи, внезапни спирания на сърцето и самоубийства като всички останали. Но тези случаи рядко изискват мобилна станция за разследване на местопрестъпление и аз нямаше да карам такава, ако не идвах право от къщата на Шанел Гилбърт.

Би било разумно да сменя колата, но нямаше време. Не можех да си позволя лукса да взема душ и да се преоблека. Изпитвах загриженост, която бързо се превръщаше в чист страх и ме караше да превключвам на по-висока скорост. Вече бях мобилизирана, с желязна решителност, граничеща със стоицизъм, която можеше да чупи кости. Звънях непрекъснато на Луси, но тя не вдигаше. Звънях на партньорката й Джанет. Тя също не вдигаше. А домашният им телефон продължаваше да изглежда повреден.

— Неприятно ми е да ти го кажа, но я надушвам. — Марино отвори малко прозореца си и горещият влажен въздух нахлу вътре.

— Какво надушваш? — Бях съсредоточена върху шофирането.

— Вонята, която си попила в онази къща и която си донесла в този проклет ван. — Той размаха ръка пред лицето си.

— Нищо не надушвам.

— Е, знаеш какво казват. Лисицата не може да се помирише. — Марино редовно правеше клишетата да изглеждат дори по-тъпи и си мислеше, че идиом е същото като идиот.

— Поговорката е, че лисицата първо помирисва собствената си дупка — отвърнах.

Той свали прозореца си докрай. Въздухът не фучеше, защото карах бавно. Чух хеликоптера. Чувах го откакто бяхме тръгнали от Кеймбридж и почти бях убедена, че ни следват, вероятно телевизионен екип. Може би медиите бяха разбрали коя е майката на мъртвата и бяха убедени, че трупът наистина е на Шанел Гилбърт.

— Можеш ли да ми кажеш дали това наистина е новинарски хеликоптер? Би било логично, но ми звучи като да е по-голям — казах.

— Не мога да ти кажа. — Марино изви врат и погледна, колкото можа. Потта по лъскавия му избръснат череп беше като роса. — Не мога да го видя. — Загледа се през прозореца в големите дървета, обраслите живи плетове, мяркащите се пощенски кутии.

Червеноопашат ястреб кръжеше в далечината, а аз винаги съм смятала хищните птици за добър знак, за приносители на добри новини. Те ми напомнят да стоя над суетата, да имам остър поглед и да следвам инстинктите си. Още веднъж болката прониза като с нож бедрото ми и колкото и да анализирах какво се бе случило, не можех да разбера какво съм изчислила погрешно, какво не съм забелязала или съм можела да направя по различен начин. Бях ястреб, заловен като гълъб. Направо бях мюре.

— Работата е там, че това не е типично за нея — каза Марино и осъзнах, че не съм чула какво е казал точно преди това. — Не е типично и за теб, докторе. Просто трябва да го изтъкна.

— Съжалявам. За какво говорехме?

— Луси е нейният така наречен спешен случай. Не спирам да се чудя да не би да не си доразбрала нещо. Защото не ми изглежда типично за нея. Не ми харесва, че си тръгнахме от място, на което може да се окаже, че не е станал нещастен случай.

— Не е типично за Луси да има спешен случай? — Хвърлих поглед към него. — Всеки може да има спешен случай.

— Но този не го разбирам, а се кълна, че се опитвам с всички сили. Тя ти праща съобщение от номера си за спешен случай и това е всичко? Какво точно ти написа? Бързо идвай тук или нещо подобно? Защото, както вече казах, това не ми се струва типично за нея.

Не му бях казала какво имаше в съобщението. А там нямаше нищо друго освен линк към видео. Това беше всичко. А сега бе изчезнал без следа и Марино нямаше представа за нищо от това.

— Дай да видя съобщението. — Той протегна огромната си ръка. — Да видя какво точно пише в него.

— Не и докато шофирам. — Затъвах още по-дълбоко в това, което вече се превръщаше в блато от лъжи, и усещането изобщо не ми харесваше.

Ненавиждах положението, в което бях поставена, и не можех да намеря начин да изляза от него. Но така защитавах други хора или поне това бе намерението ми.

— И какво точно ти написа? Кажи ми точните й думи — продължаваше да ме притиска Марино.

— Нямаше никакви признаци за проблем. — Внимавах как ще се изкажа. — А сега не отговаря на нито един от телефоните си. Джанет също. — Повтарях се.

— Както вече ти казах, това не е типично за нея. Луси никога не показва, че има проблем или че се нуждае от помощ — заяви той и това бе самата истина. — Може би някой й е откраднал телефона. Може би не тя ти е пратила съобщението. Откъде знаеш, че не са ни заложили капан, така че да отидем в дома й и там да се окажем в засада?

— Кой ще ни постави капан? — Внимавах много как звучи гласът ми.

Говорех спокойно и овладяно. Но тонът ми изобщо не можеше да залъже чувствата ми.

— Много добре знаеш кой. Това е от нещата, които би направила Кари Гретхен. Може да ни устрои засада, да ни примами точно там, където ни иска. Ако я видя, стрелям веднага. — Марино не отправяше празна заплаха. Сто процента имаше предвид това, което казваше. — Няма да задавам никакви въпроси.

— Не съм те чула да го казваш. Не си го казал и не го повтаряй повече — отвърнах. Дизеловият двигател ми се струваше неестествено шумен.

Бях като бял слон на пътя. Не биваше да съм тук, не и със съдебномедицински ван, и можех да си представя как ако го видя и не знаем защо се е отправил към квартала на Луси…

Защо Луси не си вдигаше телефона? Какво се бе случило?

Отказах да мисля за това. Не можех да го понеса. Мислите ми бяха бомбардирани от образите от записа, който изобщо не трябваше да гледам, и не можех да се отърся от тях. В същото време се чудех какво наистина бях гледала. Колко от заснетото Кари бе извадила от контекста? Как е могла да ме нарочи за бъдеща публика? Или не беше така?

Как би могла Кари да знае тогава какво ще прави почти две десетилетия по-късно? Не мислех, че е възможно. Или пък просто не ми се искаше да вярвам, че е способна да задейства схемите си толкова предварително. Това би било плашещо, а тя си бе достатъчно плашеща и без това. Вманиачено премятах в ума си отново и отново случилото се днес. Разглеждах сутринта си като местопрестъпление, детайл по детайл, секунда по секунда. Копаех, разравях и реконструирах.

Линкът към видеото се бе появил в телефона ми в 9:33, преди малко повече от час. Разпознах сигнала от линията за спешни случаи на Луси от Криминологичния център. Звучеше като до диез, изсвирено на електрическа китара. Незабавно свалих изцапаните си ръкавици и се отдалечих от трупа. Изгледах видеото и сега то вече бе изчезнало. Необратимо. Ето това се бе случило. Това исках да кажа на Марино. Но не можех и това правеше комуникацията с него по-трудна от когато и да било. Той ми нямаше пълно доверие. Усещах го откакто едва не умрях във Флорида.

Обвинявай жертвата.

Само че жертвата този път бях аз и според него това би трябвало да е по моя вина. Той предполагаше, че вече не съм онази, която бях. Поне не за него. Държеше се с мен различно. Беше трудно да го видя ясно и да го определя, бе изплъзващо се като сянка, която преди я е нямало. Виждах я пред себе си всеки път, когато той бе край мен, като промяна в сините и сивите нюанси в бушуващо море. Той закриваше слънцето. Караше реалността да се променя, когато се появеше.

Съмнение.

Мислех си, че в най-голяма степен бе това. Марино се съмняваше в мен. Не винаги ме бе харесвал и в началото на кариерата ми може би дори ме мразеше, а после през повечето време ме обичаше прекалено много. Но никога не се бе съмнявал в преценката ми. За много неща ме е критикувал и се е оплаквал, но качества като хаотична, неразумна и ненадеждна никога не са били в списъка му с възражения към мен. Да не ми се доверяват като професионалист бе ново за мен и не ми харесваше. Беше направо ужасно.

— Колкото повече си мисля за това, толкова повече съм съгласен с теб, докторе — продължаваше да говори Марино, докато аз карах вана. — Тя не е мъртва от толкова дълго, че да е в такова лошо състояние. Не знам как ще обясним това на майка й. Както и онова, което светна в синьо на пода. Този случай започна като нищо работа, а сега има въпроси, и то сериозни. И ние не можем да им отговорим. И защо? Най-малкото защото сме тук в Конкорд, а не в Кеймбридж, за да ровим. Как да обясня на Аманда Гилбърт, че си получила лично обаждане, оставила си дъщеря й на пода и си си тръгнала?

— Не съм оставила тялото на пода — отвърнах.

— Изразих се метафорично.

— А буквално тялото е на сигурно място в моя център и не съм си тръгнала ей така. Няма нищо метафорично в това. Всичко е оставено както си беше и скоро ще се върнем. И освен това не ти ще обясняваш, Марино, а засега нямам намерение да обсъждам подробности с Аманда Гилбърт. Да не говорим, че първо трябва да потвърдим самоличността на мъртвата жена.

— В името на спора — отвърна Марино — нека приемем, че това е Шанел Гилбърт, коя друга би могла да бъде? Майка й ще задава милиони въпроси.

— Отговорът ми е прост. Ще кажа, че трябва да потвърдим самоличността. Необходими са ни подробности и надеждни показания на свидетели. Трябват ни неопровержими факти, които да ни осветлят кога дъщеря й е видяна за последен път жива, кога за последен път е пратила имейл или е говорила по телефона. Това е липсващото звено. Ако го открием, ще имам по-добра възможност да кажа кога е умряла. Икономката е важна. Може би тя има най-добрата информация.

Чувах се как използвам думи като „надеждни“, „факти“ и „неопровержими“. Държах се отбранително, заради това, което усещах у него. Усещах съмнението му. Усещах го като застрашителна планина, надвиснала над мен.

— Изпитвам подозрения, че икономката ще ти каже истината — отвърна той. — Ами ако е замесена и точно тя е изключила климатиците?

— Питана ли е за това?

— Хайд каза, че вече било така, когато пристигнал в къщата. Тя като че ли не е знаела защо е толкова горещо.

— Трябва да я разпитаме. Как се казва?

— Елза Мълиган, на трийсет години, от Ню Джърси. Очевидно се е преместила тук, когато Шанел Гилбърт й предложила работата.

— Защо Ню Джърси?

— Там са се запознали?

— Кога?

— Има ли значение?

— Точно в момента имаме толкова много въпроси, че всичко има значение — отвърнах.

— Останах с впечатлението, че Елза Мълиган не е работила за Шанел от много отдавна. Две години? Не съм сигурен. Толкова знам, след като не беше в къщата, когато дойдох. Разчитам на казаното от Хайд. Тя му обяснила, че когато влязла през вратата на кухнята, усетила ужасна миризма, все едно нещо било умряло, и то така и се оказало. В къщата било ужасно горещо. Тя тръгнала към вонята и видяла трупа във фоайето.

— Според Хайд тя истината ли е казала? Какво ти говори интуицията?

— Вече не съм сигурен в нищо и в никого — отвърна Марино. — Обикновено можем да разчитаме поне на трупа да ни каже истината. Мъртвите не лъжат. Лъжат само живите. Но трупът на Шанел Гилбърт не ни казва нищо, защото горещината е ускорила разлагането, объркала е всичко и аз се чудя дали една икономка би могла да знае нещо подобно.

— Ако гледа някой криминален сериал, може и да знае.

— Предполагам — каза той. — Нямам й доверие. И имам все по-лоши предчувствия за този случай. Ще ми се да не си бяхме тръгвали.

— Не сме си тръгнали. Ще ме изнервиш, ако продължиш да го повтаряш.

— Нима? — Той ме погледна. — Кога за последен път си правила нещо подобно?

Отговорът беше — никога. Не приемам лични разговори, когато съм на местопрестъпление, и не прекъсвам работата си. Но това бе различно. Бях чула сигнала от номера на Луси за спешни случаи, а тя не беше от хората, които преиграват или виждат мними опасности. Нямах избор — трябваше да проверя дали не се е случило нещо ужасно.

— Какво ще кажеш за това, че алармата е била включена, когато тя е дошла тази сутрин? — попитах Марино. — Каза ми, че икономката я е изключила. Сигурни ли сме, че е била включена, когато е отключила вратата?

— Била е изключена в седем и четиридесет и четири, точно когато е казала на Хайд, че е отишла там. Осем без четвърт, така е казала. — Марино си свали слънчевите очила и започна да ги бърше с пеша на ризата си. — Записите от компанията, която поддържа алармената система, потвърждават, че е била изключена точно тогава.

— Ами снощи?

— Била е включвана, изключвана и рестартирана много пъти. За последен път е включена към десет вечерта. Кодът е въведен и след това никоя врата не е била отваряна. С други думи, не изглежда сякаш някой е нагласил алармата и след това е напуснал къщата. А по-скоро, че този, който я е нагласил, е останал през нощта вътре. Така че може би Шанел все още е била жива тогава.

— Ако приемем, че тя е нагласила алармата. Има ли код, който използва само тя?

— Не. Има само един код и всички ползват него. Икономката и Шанел ползват един и същ тъп код. Едно, две, три, четири. Шанел май не е била много загрижена за сигурността си.

— При връзките й с Холивуд това би ме изненадало. Не бих очаквала от нея да се доверява лесно. И едно, две, три, четири обикновено е първоначалният код, когато системата се инсталира. Очаква се после да го смениш с нещо трудно за отгатване.

— Очевидно не си е направила труда.

— Трябва да разберем откога е живеела там и колко често е била в Кеймбридж. Къщата не ми прилича на обитавана постоянно. — Докато казвах това, отчаяно исках да му обясня защо сме се втурнали към къщата на Луси.

Исках да му покажа видеото, но не можех. Дори и да можех, нямаше как да му позволя да го види. По закон не бих посмяла. Не можех да докажа кой го е пратил или защо. Видеото можеше да е уловка, капан, може би подготвен от собственото ни правителство. Луси признаваше на запис, че притежава незаконно автоматично оръжие, за което Кари я бе обвинила, че е откраднала от съпруга ми Бентън — агент на ФБР. Всяко нарушение, свързано с оръжия от Клас III, води до сериозни неприятности, от каквито Луси нямаше нужда. Особено сега.

Пред последните месеци федералните и полицията я наблюдаваха. Не знаех колко зорко. Заради предишната й връзка с Кари почти всички се притесняваха доколко Луси може да е свързана с нея и сега. И дали Кари все още беше жива? Това бе най-болният въпрос, от който се опитвах да се излекувам това лято. Може би Кари наистина беше мъртва. Може би всичко случило се бе инсценирано от племенницата ми, а тази мисъл ме върна при Марино. Само ако можех да му покажа видеото.

Продължавах да споря със себе си, че ако това е възможно и прилично, няма да има смисъл. Знаех как щеше да реагира той. Щеше да е убеден, че някой — вероятно Кари — ме тормози. Щеше да каже, че тя знае точно как да ми натиска копчетата, как да се залепи за мен, а най-глупавото, което съм можела да направя, е точно това, което правех в момента. Че е трябвало да остана нащрек. Че не е трябвало да реагирам. Че съм й позволила да ме манипулира и че сигурно ще последват и други мръсни номера.

Представях си как Марино казва: „Нека играта започне“. И се чудех какъв ли ще е коментарът му, ако научи датата, на която това е било заснето.

11 юли 1997 година. Неговият рожден ден преди седемнайсет години.