Покварено сърце

3.

Говореха си, сякаш не бях там, а аз продължавах да гледам видеото на телефона си. Продължавах да чакам нещо да се случи. Бях изгледала повече от четири минути и не можех нито да го сложа на пауза, нито да го запаметя. Всеки бутон, който натисках, всяка икона и меню — нищо не работеше и записът течеше, без нищо да се променя. Единственото движение, което бях забелязала досега, беше леката промяна в светлината по краищата на пуснатите щори.

Денят беше слънчев, но сигурно имаше облаци, иначе светлината щеше да е еднаква през цялото време. Сякаш стаята в общежитието имаше реле — ту ставаше ярко осветена, ту не толкова. Облаци минаваха пред слънцето, заключих, докато Хайд и кашлящият полицай се навъртаха край махагоновото стълбище и на висок глас изказваха мнения, коментираха и клюкарстваха, сякаш бях малоумна или мъртва като жената на пода.

— Ако пита, не мисля, че трябва да й казваме. — Хайд все още беше на темата за очакваното пристигане на Аманда Гилбърт в Бостън. — Изключването на климатиците е подробност, която не трябва да споделяме с нея и със сигурност не трябва да споделяме с медиите.

— Това е единственото странно нещо в този случай. Знаеш ли, това ми създава лошо предчувствие.

Със сигурност не бе единственото странно нещо в този случай, помислих си, но не го казах на глас.

— Така е, от това ще тръгне буря от слухове и конспиративни теории, които ще плъзнат в интернет.

— Но извършителите понякога изключват климатиците, усилват отоплението, правят всичко, за да затоплят местопрестъплението и да ускорят разлагането. За да заблудят разследването за точния час на смъртта, та да си създадат алиби и да прецакат доказателствата, нали така, докторе? — Щатският полицай с масачузетския акцент се обърна директно към мен, този път без изобщо да кашля.

— Топлината ускорява разлагането — отвърнах, без да вдигам поглед. — Студът го забавя. — Добавих това и осъзнах какво означава, че стените на стаята в общежитието са с цвят на черупка на яйце.

Когато Луси постъпи в общежитието „Вашингтон“, стените бяха бежови. По-късно ги пребоядисаха. Преизчислих времето. Видеото бе снимано през 1996 година. Може би 1997.

— В „Дънкин“ имат доста добри сандвичи. Искате ли нещо за ядене, госпожо? — Щатският полицай в сиво-синята униформа отново говореше на мен. Беше шейсетинагодишен, с шкембе, не изглеждаше добре: лицето му бе уморено, около очите му имаше кръгове.

Нямах представа какво прави на местопрестъплението и с какво може да помогне. Наистина изглеждаше болен. Но не аз решавах кой да бъде на местопрестъплението. Погледнах подпухналото лице на Шанел Гилбърт, голото й тяло, което бе започнало да позеленява и да се подува в коремната област от бактериите и газовете, които се образуваха обилно в стомаха й вследствие на разложението.

Икономката бе казала, че полицаите не са докосвали тялото, дори не са се приближили до него, и аз не се съмнявах, че Шанел Гилбърт лежи точно както е била намерена, с разтворен копринен черен халат, с открити гърди и гениталии. Отдавна съм спряла импулсивно да покривам голите трупове, освен ако местопрестъплението не е на публично място. Не променям положението на тялото, докато не съм сигурна, че са направени достатъчно снимки и че е време да го слагаме в торба и да го транспортираме към Криминологичния център. Това щеше да стане скоро. Много скоро всъщност.

Искаше ми се да й кажа, че съжалявам, докато оглеждах локвите гъста засъхнала кръв с почернели краища. Бе изникнало нещо извънредно. Трябваше да тръгвам, но щях да се върна. Ако можех, бих й казала, че съм смътно наясно колко силно бръмчат мухите във фоайето: бяха нахлули в къщата, докато полицаите отваряха и затваряха вратите, за да влизат и излизат. Проблясваха като капчици петрол, кацаха и пълзяха, търсеха рани или други отвори, за да снесат яйцата си.

Вниманието ми рязко се върна към дисплея на телефона. Изображението беше същото. Празната стая на Луси в общежитието. Секундите си течаха. Двеста осемдесет и девет. Триста и десет. Вече бяха минали почти шест минути и сигурно вече нещо се задаваше. Кой ми го бе пратил? Не беше племенницата ми. Нямаше никаква причина да го направи. И защо да го прави сега? Защо след толкова много години? Имах чувството, че знам отговора. Не исках да е верен.

„Мили боже, нека не съм права!“ Но бях. Трябваше да съм абсолютно изключила, за да не мога да събера две и две.

— Имат вегетариански сандвичи, ако си падате по тях — каза един от полицаите.

— Не, благодаря. — Продължавах да чакам и да гледам… и тогава усетих нещо друго.

Хайд бе насочил телефона си към мен. Снимаше.

— Нищо няма да правиш с това — казах аз и го изгледах свирепо.

— Мислех да го пусна в Туитър, след като го пусна във Фейсбук и го постна в Инстаграм. Шегувам се. Да не гледате филм на телефона си?

Гледаше ме. Очите му блестяха по онзи палав начин, както преди да изтърси поредната тъпа шега.

— Не ви виня, че се забавлявате — каза той. — Тук е доста умряло.

— Аз не мога така. Прекалено съм старомоден — каза щатският полицай. — Трябва ми екран с прилични размери, ако ще гледам филм.

— Жена ми чете книги на телефона си.

— Аз също. Но само когато шофирам.

— Ха-ха. Голям си смешник, Хайд.

— Мислиш ли, че си струва да отцепим тази част? Хей, докторе?

Осъзнах, че е дошъл още един полицай. Той започна да обяснява какво да се прави с кръвните проби. Не му знаех името. Оредяла сива коса, мустаци, нисък и набит, от онези, за които казват, че са високи и стройни като табуретки. Не работеше за разследването, но го бях виждала по университетските улици на Кеймбридж да спира хора и да им пише актове. Още един, от когото нямаше никаква полза и не биваше да е тук, но не бях в позиция да гоня ченгета от местопрестъплението. Трупът и всички свързани с него биологически доказателства бяха под моята юрисдикция, но само това. Технически.

Да, технически. Защото общо взето аз решавам кое е моя работа и моя отговорност. Рядко някой спори с мен. Все пак моите отношения с правораздаването са в духа на сътрудничество и в повечето случаи полицаите са повече от доволни да се занимавам с каквото си поискам. Но май вече беше по-различно. Май започвах да разбирам как са се променили нещата за два кратки месеца.

— В онзи курс по кръвни локви, на който ходих, ни казаха, че всичко трябва да се огражда, защото ще те питат в съда — каза ченгето с оредялата сива коса. — Ако дадеш показания, че не си си направил труда да отцепиш място, това ще изглежда зле пред съдебните заседатели. На това му викат списък с отрицателни въпроси. Защитата ги задава до един, за да те накара да изглеждаш така, все едно не си си свършил работата. Все едно си некомпетентен.

— Особено ако съдебните заседатели гледат „От местопрестъплението“.

— Стига бе.

— Какво му е на „От местопрестъплението“? Ти да нямаш вълшебна кутия в този случай?

Това продължаваше, но аз почти не ги чувах. Давах им да разберат, че отцепването ще е загуба на време.

— Това го разбрах. И Марино не вижда смисъл — каза един от полицаите.

Толкова се радвах, че и Марино го е казал. Това би трябвало да означава, че е вярно.

— Можем да докараме пълен набор от техника, ако искате. Просто ви напомням, че имаме тази възможност — каза ми щатският полицай и продължи да обяснява за тестове, електронни теодолити и електронни измерватели на разстояние, макар че не използва точно тези думи.

„Знам ви възможностите по-добре от теб и съм виждала повече трупове по местопрестъпления, отколкото можеш да си представиш.“

— Благодаря, но не е необходимо — отвърнах, без дори да поглеждам кървавите йероглифи под и около тялото.

Вече си бях обяснила видяното и използването на полицейска лента за ограждане или сложни инструменти за изследване и заснемане на кървавите линии, петна, пръски и капки нямаше да ни каже нищо ново. Мястото на удара беше подът под и около тялото — просто и ясно. Шанел Гилбърт не е била изправена, когато е получила фаталното нараняване на главата — просто и ясно. Умряла бе там, където беше в момента — просто и ясно. Това означаваше, че не е имало насилие. Не я бях прегледала за сексуално посегателство. Не бях направила триизмерна компютърна томография на тялото, нито аутопсия, и продължих да градя хипотези. Попитах какво има в банята й и на нощното й шкафче.

— Интересувам се от предписани лекарства. Всякакви, включително такива като ревлимид, или с други думи дългосрочна нестероидна имуномодулираща терапия — обясних. — Скорошен курс антибиотици също може да допринесе за бактериалното размножаване и ако се окаже, че е дала положителна проба например за клостридиум, това може да обясни бързото разложение.

Информирах ги, че съм имала няколко подобни случая с произвеждащи газове бактерии като клостридиум, при които съм виждала същите постмортални признаци като тези само след дванайсет часа. И докато го правех, не откъсвах очи от дисплея на телефона си.

— Да не говорите за клостридиум дифициле? — Щатският полицай извиси глас и за малко да се задуши при следващия пристъп на кашлица.

— Тя също е в списъка ми.

— Тя не е ли трябвало да е в болница за това?

— Не е задължително, ако е било в лека форма. Видяхте ли някакви антибиотици, нещо в спалнята или банята, което да говори за проблеми като диария, инфекция? — попитах.

— Не съм сигурен, че видях флакони с предписани лекарства, но съм сигурен, че видях трева.

— Притеснява ме да не е била болна от нещо заразно — каза неохотно кеймбриджкият полицай с посивялата коса. — Със сигурност не искам да пипна клостридиум дифициле.

— Може ли да се прихване от труп?

— Не препоръчвам контакт с изпражненията й — отвърнах.

— Добре че ми казахте. — Саркастично.

— Не сваляйте защитното облекло. Ще проверя сама за лекарства, а и без това бих предпочела да ги видя там, където са оставени. А когато се върнете от „Дънкин Донътс“ — добавих, без да вдигам поглед, — не забравяйте, че не ядем и не пием тук.

— Нямай грижа за това.

— Има маса в задния двор — каза Хайд. — Мислех, че там можем да си устроим място за почивка преди да завали. Имаме два часа преди голямата буря, която прогнозираха.

— И сме сигурни, че нищо не се е случило в задния двор? — попитах настойчиво. — Сигурни сме, че не е част от местопрестъплението и затова няма проблем да ядем и пием там?

— Стига, докторе. Не е ли прекалено очевидно, че е паднала от стълбата и това я е убило?

— Никога не пристигам на местопрестъпление с убеждението, че нещо е очевидно. — Хвърлих им кос поглед.

— Е, аз мисля, че случилото се тук е очевидно, ако трябва да бъда честен. Разбира се, причината за смъртта е ваша работа, не наша, госпожо — намеси се щатският полицай с глас меден като на адвокат.

Госпожо това, госпожо онова. Така съдебните заседатели забравят, че съм лекар, юрист, началник.

— Никакво ядене, пиене, пушене или ползване на тоалетната. — Казах го на Хайд и това беше заповед. — Никакво хвърляне на фасове, обвивки от дъвки или храна, чаши от кафе, абсолютно нищо в боклука. Недейте да приемате, че това не е местопрестъпление.

— Но вие не смятате, че е.

— Работя така, че все едно е, и вие трябва да направите същото — отвърнах. — Защото няма да знам какво наистина се е случило, докато не събера повече информация. Има доста голяма реакция на тъканите, доста кървене, по моя преценка няколко литра. Скалпът й е кървав и мек. Може да има повече от една фрактура. Има постмортални изменения, каквито не бих очаквала. Ще ви кажа толкова засега, но няма да съм сигурна с какво си имаме работа, докато не я закарам в центъра си. И изключени климатици по време на гореща вълна през август? Това определено не ми харесва. Нека не бързаме толкова да обвиняваме марихуаната за смъртта й. Нали знаете какво казват.

— За кое? — Щатският полицай изглеждаше объркан и разтревожен и заедно с останалите беше отстъпил няколко крачки.

— По-добре да си около пушачи на трева, отколкото около пияници. Алкохолът предизвиква опасни импулси като качване по стълби, каране на кола, сбивания. Тревата не е толкова мотивираща. В общия случай не води до агресия или поемане на рискове. Обикновено е точно обратното.

— Зависи от човека и какво е пушил, нали? И може би какви други хапчета е пил?

— По принцип да.

— Нека ви попитам така. Очаква ли се от човек, паднал от стълба, да кърви толкова много?

— Зависи какви са нараняванията — отвърнах.

— Значи ако са по-тежки, отколкото си мислим, и тя покаже отрицателни проби за наркотици и алкохол, това може да се окаже голям проблем. Това ли ни казвате?

— Ако питате мен, това, което се е случило, вече е голям проблем — обади се пак щатският полицай между кашлиците.

— За нея със сигурност. Кога за последен път са ви ваксинирали против тетанус? — попитах аз.

— Защо?

— Защото ваксината ДТК пази от тетанус, но и от коклюш. И се притеснявам, че може да имате магарешка кашлица.

— Мислех, че само децата ги хваща.

— Не е вярно. Как започнаха симптомите?

— Просто настинка. Течеше ми носът, кихах, така около две седмици. След това тази кашлица. Получавам пристъпи и едвам дишам. Не помня кога за последен път съм се ваксинирал срещу тетанус, ако трябва да съм честен.

— Трябва да отидете на лекар. Не бих искала да се разболеете от пневмония или да получите пневмоторакс — казах на щатския полицай.

Тогава той и останалите полицаи най-накрая ме оставиха на мира.