Покварено сърце

20.

На верандата бяха подредени кресла от тиково дърво с яркозелени възглавници и табуретки в същия стил. Водата припляскваше в коловете. На това място реката бе над половин километър широка, а от другата страна имаше гора. Гледах как два белоглави орела се носят високо над зелените дървета. Наоколо имаше много гнезда и отново се ядосах на хеликоптера на ФБР, който бе бръмчал и трещял над този тих резерват, бе изплашил дивите животни и бе разстроил всички наоколо.

При други обстоятелства къщата на реката би била идеалното място да седнеш на питие в края на ужасен ден като този. Зачудих се защо Луси още не е излязла, за да ни посрещне. Сигурно бе забелязала, че приближаваме. Имаше може би петдесет охранителни камери из целия имот и бяхме наблюдавани през целия ни път дотук. Странно, че още не бе излязла да ни поздрави. Почуках на предната врата. Чух смях, музика, японски говор. Работеше телевизор.

Чу се превъртане на ключ и Луси отвори. Погледът ми инстинктивно се спусна към сивата й тениска, сякаш очаквах да видя кръв по нея и Кари току-що я бе порязала с ножчето на швейцарската армия, което й бе дал Марино. Помнех, че това бе станало след като почна да я води по празни паркинги и да я учи да кара неговия „Харли“. Каза й, че никога не бива да остава без инструменти. „Винаги си носи пари и имай нещо остро подръка“, така я съветваше в онези ранни години.

Кари бе взела ножа на Марино. Беше го използвала, за да дамгоса Луси, да я нарани. Спомних си деликатната цветна татуировка на водно конче ниско на корема на Луси. Когато я видях за първи път, тя ми обясни, че водните кончета били хеликоптерите в света на насекомите и това я било вдъхновило. Не беше така. „Вдъхновението“ е било белег, за който тя е искала никой да не разбере. Защото би изпитала срам от него. Държала е специално аз да не разбера истината.

— Здрасти. — Луси задържа вратата отворена.

— Не ни ли видя? — попитах.

— Не гледам кой се разхожда из имота ми, защото вече знам — отвърна Луси, докато с Донахю влизахме. — И което е по-важно, знам нещо, което те не знаят.

— Какво? — попита я Донахю.

— Какво аз знам, а те не знаят? Списъкът е много дълъг. Сега ще ви кажа част от нещата в него.

— Само ако е безопасно да говорим — каза Донахю.

— И за това ще стане въпрос. — Луси затвори вратата.

— Това е отвратително. — Марино седеше на дивана и внимаваше какво говори.

Това, което наистина искаше да каже, беше, че ситуацията е шибана или осрана. Но до него седеше седемгодишно дете.

— Не можеш ли да направиш нещо? — попита той Донахю.

— Това е нелепо. Не е ли незаконен обиск и незаконно изземване? Злоупотреба с правосъдието?

— По закон не мога да направя нищо. Още не.

— Кой проклет съдия би подписал заповед, която позволява всичко това? — Марино посегна към чашата си, а аз погледнах към кафемашината в кухнята.

— Някой, който сигурно познава федералния съдия, съпруг на Ерин Лория — предположих. — Някой иска ли кафе?

— Е, не е редно. Къде се намираме, по дяволите? В Русия? В Северна Корея? — оплака се Марино.

— Не мога да не се съглася, че това изглежда твърде крайно и невероятно — каза Донахю. А на мен: — Кафе ще ми дойде добре.

— Да. Напълно сбъркано, това е — добави Марино от дивана.

В средата седеше Деси, до него Джанет. Чух Джет Рейнджър преди да го видя: той хъркаше под масата за закуска. Отидох до кухненския плот, наведох се и го погалих по главата и копринено меките уши, а той облиза ръката ми и размаха отрязаната си опашка. Докато правех кафе, оглеждах обстановката, като започнах с шейсетинчовия плосък телевизор на стената.

Беше превключен от излъчване на охранителните камери към излъчване на телевизия и японската комедия тихо си течеше по Токио Бродкастинг Систем. Никой не проявяваше и най-малък интерес. Но не за това бе пуснат сериалът. Това беше не просто телевизор или монитор, реших, докато кафето се изливаше шумно в чашата. Това беше устройство за заглушаване на мобилните комуникации и който се опиташе да проникне в криптираните данни, щеше да чуе само бял шум.

Огледах вградените тонколони в дебелите стени от кипарисово дърво и тройните прозорци, които бяха затъмнени от външната страна, така че хората да не могат да виждат какво става в къщата. И преди бях идвала тук, не често, от време на време, но за първи път ми светна, че къщата на реката не е просто мястото, където си връзват лодките. Луси бе създала шумоизолираща система и се зачудих дали това не е нова добавка, също като каменната й градина. От известно време бе очаквала да бъде посетена от федералните. Поне от средата на юни. Откакто аз бях простреляна. Това бе предположението ми.

— Не са ли идвали тук? — попитах Луси, докато подавах кафето на Донахю.

— Идваха. Казах им, че трябва да започнат оттук и да излязат, защото имаме нужда от тихо място за Деси и Джет Рейнджър.

— Колко мило от тяхна страна да се съгласят — каза кисело Донахю. — Аз бих искала тихо и сигурно място за тях.

— Да, колко мило наистина и каква проява на чувствителност от страна на ФБР да се съобрази с вашите желания — казах натъртено, защото ФБР не бяха чувствителни и не им пукаше за желанията на Луси. — Доста необичайно, не мислите ли? — Огледах вградените тонколони и тавана. — Те не спориха ли с теб за това и не поискаха ли тук да остане агент?

— Не.

— Казваш, че не са загрижени от подобренията в дома ти.

Говорех евфемистично, тъй като още не бях убедена, че разговорът ни не се подслушва.

— Няма какво да направят за начина, по който съм решила да си построя къщата и всички свързани с нея сгради. Заповедта за обиск не им дава разрешение да унищожават нечия собственост — каза Луси и беше права, но само на теория.

Агентите на ФБР не би трябвало да повреждат собственост, да изключват нечия жилищна инфраструктура или пък нарочно да създават пробив в сигурността. Но това не означава, че няма да го направят. Не означава, че няма да си измислят оправдание за действията си. Чудех се дали са открили шумоизолиращата система тук и ако да, защо не са настоявали никой да не влиза в къщата на реката.

Защо наистина?

Каква бе истинската причина да ни позволят да се съберем тук и имаше ли някакъв начин да ни шпионират въпреки твърденията на Луси, че това не е възможно? Пак я попитах за това и тя ме увери, че сме на сигурно място. И че всичко, което обсъждаме, си остава между нас. Но аз продължавах да имам съмнения, без значение в какво ме уверяваше. Нямах доверие на абсолютно нищо.

— Надявам се да си права и да сме в безопасност. — Изгледах я твърдо. — А останалите? Вие съгласни ли сте? — Обърнах се към Джанет, докато отивах към дивана. — Как сте с Деси?

Прегърнах ги. Джанет изглеждаше спокойна и овладяна. Такава бе природата й. Вниманието ми се задържа върху младежкото й привлекателно лице.

Тя не носеше грим. Късата й руса коса беше разбъркана, сякаш бе прокарвала многократно пръсти през нея, а ноктите й бяха мръсни. Носеше хирургически дрехи. По една случайност знаех, че спи с такива, но не стоеше през деня с тях. Никога не я бях виждала в такова облекло из къщата, освен когато току-що бе станала или си лягаше. Беше време за обяд, а тя бе разрошена и с хирургически дрехи, а това значеше, че има още нещо, което трябва да си изясня.

Ако ФБР бяха дошли в късното утро, какво са правили Луси и Джанет точно преди това? Бях доста сигурна, че са си почивали. Когато прегърнах Джанет и я целунах по бузата, усетих солен вкус. Долових остър мирис на пръст, примесен със слаба мускусна миризма на пот. Луси също бе потна. Може би бяха правили нещо в двора по-рано днес.

Но те обикновено не се занимаваха с двора. Ползваха услугите на агенция и на ландшафтен архитект.

Огледах полиците за книги, разположени върху цялата стена, откритите носещи греди, сивите плочки на пода, кухненския бокс с газова печка, уреди и мивки от неръждаема стомана, стъклените венециански плочки на стената в опушен цвят. Къщата на реката бе пълна със светлина и семпла — малка жилищна площ и баня. Беше чиста, но имаше патината на рядко използваните пространства. Може би влизаше в действие само когато Луси имаше нужда да заглуши някой разговор. Или когато се чувстваше преследвана. А вероятно се чувстваше много по-преследвана, отколкото си бях давала сметка.

— Тук сме в пълна безопасност. — Луси ме наблюдаваше как оглеждам всичко. — Това е единственото място в целия имот, което е напълно безопасно точно сега. Не могат да ни чуят. Заклевам се. Не могат да ни видят. Стига да не излизаме.

— И те позволяват това? — попита колебливо Донахю и Луси се разсмя.

— Да, но нямат представа какво позволяват. Къщата има сигурен безжичен интернет. — Изведнъж стана самоуверена и весела, но после веднага пак се намръщи.

Но аз го видях. Тя бе надхитрила ФБР или поне вярваше, че е успяла. Нищо не можеше да й достави по-голямо удоволствие.

— Има и други особености, които я правят напълно сигурна. Но няма да влизам в подробности. — Тя погледна Донахю, след това пак се обърна към мен. — Няма нужда да знаеш нищо повече, освен че тук сме в безопасност.

— Сигурна ли си? — Отпих от кафето и си дадох сметка колко много имах нужда от него. — Напълно ли си сигурна?

— Да.

— Тогава ще говоря свободно.