Покварено сърце

32.

Затръшнах двойната врата и я заключих. Огледах превзетия от дъжда имот, докато вървях под потопа към кабината на вана.

В далечината по Братъл стрийт бавно се движеха коли. Предните им фарове пробиваха мъглата. Търсех с очи тактическата група. Трябваше да дойде всеки момент. Но чакането ми се струваше безкрайно, още повече докато дъждът вреше по асфалта. Вятърът виеше и стенеше край къщата и през дърветата, сякаш бяхме обидили някакъв дух.

Качихме се в кабината на вана. И двамата бяхме толкова подгизнали, че вече нямаше значение, а аз не се чувствах по-сигурна от това, че към нас пътува подкрепление. Не се чувствах в безопасност.

Не ми пукаше кой или какво пътува към нас — патрулка или тактическа група. Нищо не можеше да ми донесе спокойствие точно сега, защото изглеждаше, че не владеем положението. Не ние правехме изборите. Дори когато си мислехме, че идеята е наша, откривахме, че може би не е.

Бяхме надхитрени и манипулирани. Марино се чувстваше по същия начин. Откакто му казах за видеата, той прие, че тази сутрин сме се събудили в пълно неведение, че денят ще принадлежи на Кари Гретхен. Но беше точно така, а тя пък сигурно се бе събудила в екстаз от диаболичния си театър.

— На това му казвам прецакване — каза Марино, докато затваряхме вратите, а потопът чукаше по металния покрив. — Никъде не можем да отидем, включително и в къщата. Не можем да чакаме навън на алеята, освен ако не искаме да се удавим или да сме мюрета. Затова сме приклещени в проклетия ти ван. Приклещени сме вътре целия скапан ден. Струва ми се, че ще останем в него до края на живота си.

— Сигурно е пъхнала стрелата вътре точно преди бурята. И то под носа на ФБР! — Не исках да му слушам оплакванията.

Интересуваше ме как е възможно това. Какво бе направила? Невидима ли беше? Това ли бе намекнала Луси и дали Кари бе научила нови номера, откакто за малко не ме уби във Флорида?

— Точно така. Под носа на шибаното ФБР. — Марино запали цигара и аз включих двигателя, за да може той да отвори малко прозореца си. — Но никой не би могъл да направи нещо подобно в имота на Луси, без да бъде заснет от камерите.

— Не съм сигурна, че е така, ако човек знае точно къде са камерите и какъв периметър покриват. Или ако има начин да проникне в системата и по някакъв начин да я манипулира. Или пък има някакво друго обяснение. — Спомних си пак за метаматериала.

— Е, предполагам, че начинът, по който паркира, частично е блокирал видимостта към задната част на вана, защото джипът на оня задник, агента на ФБР, я закриваше — каза Марино. — Но трябва да питаме Луси дали може да ни помогне. Или Джанет.

— Според тях вчера и днес сензорите за движение са уловили нещо, но камерите не са. Луси казва, че е станало около четири часа и двете сутрини.

— Може да е била катеричка, заек, нещо ниско до земята. — Той изтръска пепелта през прозореца.

— Това не би включило сензорите за движение. Там хем е имало, хем е нямало нещо. Тя каза, че не може да си го обясни.

— Никога не вярвам на Луси, когато казва, че не може да си обясни нещо. Ерин Лория би трябвало да знае, ако нещо е било уловено от камерите.

— Сигурна съм, че знае доста. — Усетих прилив на враждебност и осъзнах колко я мразя и обвинявам.

— Можем да се обзаложим, че е следила мониторите и е прегледала записите — каза той, когато включих отоплението на прозорците и чистачките. — Може да е видяла нещо, което да ни помогне.

— Няма да я питам нищо. — Чудех се доколко той помни времето, когато Луси бе в академията на ФБР, и го сръчках. — Известно време като нов агент тя е живяла в общежитието на Луси — припомних му. — Общежитието „Вашингтон“. Били са на един етаж.

— Когато я видях тази сутрин, не ми се стори позната и също така не съм сигурен по какъв повод съм могъл да я срещна тогава — каза той. — Идвал съм в Куонтико само когато сме работили по случай или да се видя с теб. Откъде да познавам Ерин Лория?

— Не е задължително. Но като имам предвид какво видях във видеата, тя може да е имала връзка с Кари. — Разказах, че Кари и Луси се бяха карали жестоко и може би бяха скъсали заради бившата кралица на красотата от Тенеси, която днес бе нахлула в имота на Луси и освен това бе омъжена за федерален съдия.

— С агенти навсякъде, а във въздуха да лети хеликоптер? — Марино бършеше кал, стръкове трева и листа, полепнали по голите му прасци. — И ние сме там? И тя оставя вероятно оръдие на убийство в твоя ван за разследване на местопрестъпления? — Не говореше вече за Ерин Лория. Говореше за Кари. — И защо? За да ни измъкне оттам? За да ни помогне да работим по друго местопрестъпление, за което дори още не знаем?

— Дори да се е сетила, че днес ще карам тази кола, трябва да се запитаме за какво местопрестъпление е знаела предварително. — Включих на задна скорост и погледнах в огледалото за обратно виждане. — И аз гласувам за това.

Потеглих назад, след това напред, опитвах се да се отдалеча максимално от алеята, без да се блъскам в храсти или дървета. Предложих да имаме предвид, че тя може да е планирала и забъркала всичко, което преживявахме, включително и местопрестъплението на това убийство, на което се намирахме в момента. Че е знаела, че лично ще дойда тук, и кое превозно средство ще избера.

— В града съм — продължих да обяснявам. — Всеки, който ме наблюдава, ще знае, че не съм на път. Пак работя по случаи както обикновено, а това не беше така само преди две седмици.

— Тя би била наясно с всичко това, ако е хакнала сървъра на КЦК.

— Луси казва, че не е.

— Не ми пука какво казва Луси. Това не значи, че е вярно. Не и когато имаме предвид за кого говорим.

— Ако базата данни на КЦК е хакната, и то от Кари? — отвърнах. — Тогава — да. Тя знае всичко за това къде съм, кога съм там и защо.

— Календарът ти и всичко друго е в дигитален вид.

— Именно. Но Луси казва, че базата данни на КЦК е в безопасност. — Проверих огледалата за обратно виждане и се стреснах от един събърбън със стъкла тъмни като маската на Дарт Вейдър.

Зловещият джип сякаш се бе появил от нищото и бе паркиран зад нас; беше с изключени фарове и без сирена. Шумът от двигателя бе заглушен от бурята и буботенето на дизеловия мотор на моя ван.

— Трябва да ги пусна в къщата, а ти остани нащрек — каза Марино, докато вратите на събърбъна се отваряха едновременно.

Отвори вратата и подаде цигарата си под дъжда, за да я угаси. Хвърли мокрия фас в бутилката от вода.

— Няма да седя тук сама. — Отворих и моята врата. — Няма да чакам тук сама, докато ти си вътре.

— Няма да се отклоняваш — каза Марино и слезе да посрещне тактическата група.

Бяха в пълно бойно снаряжение. Носеха очила за нощно виждане и бойни шлемове. На гърдите си имаха бойни пушки M-4 със зелени лазерни мерници, които се виждаха само в инфрачервения спектър.

— Не се отделяй от мен — каза ми троснато Марино.

Командирът на групата с прякора Аякс беше млад и едър. Беше привлекателен по плашещ начин, с квадратна челюст, хладни сиви очи и къса тъмна коса. На дясната му буза видях кръгъл белег, зараснала рана, вероятно от куршум. Той почти не ме погледна, докато подаваше на Марино черен плик за боклук, в който имаше нещо. Нямаше го обичайното остроумничене, нито дразненето и бърборенето.

Никой не се усмихваше и планът беше прост. Екипът щеше да провери къщата и да се увери, че вътре е безопасно, а ние щяхме да останем отвън. Това би трябвало да отнеме петнайсет минути, но зависеше какво ще намерят и ние щяхме да ги последваме до входа. Прекрачихме единствената жълта лента за отцепване на местопрестъпления и на верандата Марино си бръкна в джоба за ключ с етикет на доказателство. Заключващата система започна да издава сигнал в мига, в който отключи вратата.

— Това поне е добре — коментира той, когато лошата миризма отново ни посрещна. — Изглежда, че никой не е влизал в къщата, откакто бяхме тук, освен ако някой не е знаел кода на алармата.

Затвори вратата зад нас: тя се хлопна и ни обгърна хладна неподвижност, нарушавана единствено от тиктакането на часовници. Четиримата полицаи пъргаво и леко тръгнаха по главния коридор и нагоре по стълбите, разделиха се по двойки, оръжията им бяха готови за стрелба. Оставиха ни с Марино сами. Той остави на пода куфарите ни с инструменти за обработка на местопрестъпления и отвори черния найлонов плик. Извади от него сгъната тактическа униформа и остави и нея на пода.

И от двама ни капеше вода. Около подгизналите ми боти бе започнала да се образува локва. Стоях до затворената врата. Когато бяхме тук сутринта, не бях чула часовниците.

ТИК ТАК ТИК ТАК

Огледах изправената стълба, тъмната засъхнала кръв, която бяхме маркирали с оранжеви флагчета, които леко се вееха от студения въздух, който духаше от отдушниците. Заслушах се в глухия шум на дъжда по каменния покрив. Часовниците ми проглушаваха ушите.

ТИК ТАК ТИК ТАК

Тиктакаха силно и притеснително. Огледах парчетата стъкло от крушките и старинния кристален абажур, които трябваше да повярваме, че Шанел Гилбърт бе счупила, когато изгубила равновесие и паднала. Очакваше се да приемем точно това. Или пък не? Трябваше ли да бъдем измамени? Трябваше ли да се усетим, че сме измамени? Може би отговорът беше — и двете. Всичко казано и нищо от това. Вдигнах очи към сребристата основа на полилея и двете празни фасонки. Спомних си за липсващата крушка от стопа на вана. И пулсът ми се усили още малко. Заслушах се в часовниците.

ТИК ТАК ТИК ТАК ТИК ТАК

Стъклените парченца проблясваха, призрачната синя следа от реактива, който бях напръскала тази сутрин, беше изчезнала. Върху белия мрамор пак нямаше нищо, все едно нищо не се бе случило. Марино бе включил климатиците преди да тръгнем и ми бе студено, почти треперех в подгизналите си дрехи. Закрачих и за малко да не се позная в бароковото огледало вдясно от входната врата. Погледнах жената в него; тя също ме гледаше от стъклото с излющена амалгама в начупена тук-там позлатена рамка от стилизирани листа.

Взирах се в отражението си все едно беше на непознат — от късата ми руса коса капеше вода; косата ми бе полепнала по черепа ми и от това чертите ми бяха станали още по-натрапчиви, отколкото си ги представях. Очите ми бяха по-тъмносини, тревожно сини, което ми напомни за напрегнатото ми настроение. Виждах напрежението в мускулите на челото си и около стиснатата си уста. Тъмносините ми работни дрехи с избродиран герб на КЦК бяха мокри и полепнали по мен. Приличах на клошарка, на привидение. Отдалечих се от огледалото.

Вниманието ми се зарея покрай стълбището към всекидневната. Разбрах какво бе имал предвид Марино, когато бе казал, че Шанел Гилбърт или някой друг е имал необичайни интереси. От двете страни на дълбоката каменна камина имаше стари чекръци с трикраки дървени столчета. Имаше един и до дивана. Видях пясъчните часовници и дебелите свещи по полицата на камината и по масите, преброих часовниците. Бяха поне шест. Стенни часовници, часовници на дървени поставки, настолни часовници. От мястото, където бях застанала, виждах бледите им кръгли циферблати. Орнаментираните стрелки на всички показваха 1 и 20.

— Забеляза ли часовниците тази сутрин? — попитах Марино, докато се ослушвах за други звуци в къщата. Не чувах тактическата група. Мъжете бяха толкова тихи, сякаш изобщо ги нямаше. Чувах само духащия вятър и часовниците.

ТИК ТАК ТИК ТАК

— Забеляза ли ги — повторих. — Защото аз не, а би трябвало.

— Не помня. Но тогава се случваха много неща. — Марино бе застанал между стълбището и вратата под него, която водеше към мазето.

— Сигурна съм, че щях да ги забележа. Изненадана съм, че не съм.

В отговор Марино погледна към тавана и се заслуша. Дясната му ръка бе върху пистолета. Виждах, че си мисли същото, което и аз. Аякс и неговият екип бяха тихи. Прекалено тихи. Ако нещо им се бе случило, ние щяхме да сме следващите. Усетих известно примирение с това, дълбоко потиснато чувство, което не допусках често на повърхността и за което не мислех. Но се бе появило. Беше ми познато. Не беше остро, тъжно или неприятно чувство, по скоро неохотно мълчаливо съгласие, че мога да държа съдбата в ръце като череп и без да трепна да я гледам в очите.

„Не можеш да ме унищожиш, ако не ми пука.“

Този ден можеше да ни е последният и ако така бе писано, така да бъде. Щях да предотвратя всяко лошо нещо, ако ми бе по силите. Това бе мисията на моя живот. Освен това знаех как да приемам окончателността, да се предам пред това, което не мога да променя. Не исках да умирам. Но отказвах да се страхувам от това. Чаках го без ужас, защото няма логика в това да преживяваш една трагедия преди тя да се е случила.

— Истината е — каза Марино, докато аз чаках и се ослушвах, — че не помня да съм чул часовници, но ги видях, докато обикалях. Съвсем сигурен съм, че всички показваха различни часове — добави и предчувствията ми се усилиха, докато чаках това, което щеше да се случи всеки миг.

Нещо щеше да се случи. Или вече се бе случило.

— Наистина го забелязах, когато бях във всекидневната — продължи Марино. — Не можех да повярвам на всичките странни щуротии вътре, чекръците, малките кръстове, направени от железни пирони и червен конец, пясъчните часовници. И колкото повече си мисля за това, докторке, не мога да се закълна, че часовниците работеха.

— Сега работят, а старинните часовници трябва да се навиват ръчно. И трябва непрекъснато да се нагласяват, ако не са точни. — Ослушвах се за това, което се случваше около нас, и чувах само духащия вятър и часовниците.

— Някой е влизал тук — каза Марино.

— Точно това искам да кажа.

— Някой, който има ключ и кода за алармата.

— Вероятно.

— Не е вероятно. Абсолютно вярно е, освен ако не говорим за призрак, който може да минава през стени. — Беше ядосан. Гледаше телефона си.