Покварено сърце

5.

Кари влезе в стаята с малък автомат на шията. Беше „Хеклер и Кох“ MP5K и бе притиснат до гърдите й. K идва от kurz. „Къс“ на немски. Оръжието е проектирано така, че да влиза в специално куфарче, и в дъното на съзнанието ми се надигна усещане за нещо познато. Познавах това оръжие. Виждала го бях. Почувствах как гърдите ми се свиха, когато Кари се приближи към камерата и погледна право в нея с широко отворени очи, студени като зимно небе. Косата й бе изрусена до сребристо, късо подстригана, тясното й лице с фини черти беше остро като мачете; беше с чисто бели потник, шорти, чорапи и обувки.

През 1997 година тя бе около двайсет и пет годишна, макар че тогава не бях сигурна каква е точната й възраст. Можеше да мине за много по-възрастна или много по-млада — или за жена без възраст или за старица със своето слабо жилесто тяло и сини очи, които бързо сменяха оттенъците си като неспокоен океан, опасен като промените в настроението й. Беше много бледа, сякаш слънце не я бе докосвало. Бялата й кожа сякаш излъчваше светлина като лампион и контрастираше с черната каишка около шията й, с късото и дебело черно оръжие, което вече бе толкова близо до камерата.

Беше ранен модел с дървена дръжка, вероятно произведен през 80-те години на XX век, а може и би и по-рано, но не бях сигурна откъде знам това. Виждах трите режима на стрелба, отпечатани в бяло над спусъка. E за полуавтоматичен, F за напълно автоматичен. Беше избран S за безопасен режим. Отнякъде познавах това оръжие, по дяволите! Къде го бях виждала?

— Поздрави от миналото. — Очите на Кари бяха дълбоко сини. Тя се усмихна. — Нали знаеш какво казват. Миналото никога не свършва. Дори не е минало. Ако гледаш моя кинематографичен шедьовър, тогава е редно да те поздравя. Все още си на тази земя, шефе. — Начинът, по който каза „шефе“, беше странен, вероятно редактиран. — Това, което трябва да заключиш от видяното, е, че още не искам да си мъртва. Ако исках, щеше да си.

— Докато дойде време да гледаш това, можеш ли да си представиш колко възможности съм имала да ти пусна куршум в главата? — Кари вдигна късото дуло на автоматичното оръжие пред камерата. — Или още по-добре? Ето тук? — Тя докосна тила си в основата на черепа на нивото на втори шиен прешлен: прекъсване на гръбначния стълб точно на това място води до моментална смърт.

Не се учудих, докато я гледах как описва това. Бе същото нараняване, което бях открила при скорошни убийства със снайпер в Ню Джърси, Масачузетс, и Флорида. Невидим стрелец, който пресата бе нарекла Медноглавата змия, бе пуснал куршуми от мед във вратовете на четирите си жертви. Една от тях бе Боб Росадо, американски конгресмен, убит миналия юни, докато се гмуркал от яхтата си във Форт Лодърдейл. Неговият син тийнейджър Трой, напъпил млад психопат с криминално досие, бе изчезнал по същото време и можеше също да се окаже жертва. Още не го бяхме намерили. Не знаехме къде е. За последно бил видян с нея, с Медноглавата змия, с Кари Гретхен.

— Ако знаеш как, можеш да причиниш смърт по много начини. — Говореше бавно и отчетливо, като за запис. — И не знам кое ще е най-подходящо за теб. Бързо, така че да не разбереш какво се случва? Или проточено и болезнено, така че да си напълно наясно? Искаш ли да знаеш дали скоро ще умреш, или не? Това е въпросът. Хммм.

Вдигна очи към белия акустичен таван със сивкави флуоресцентни лампи, които бяха изгасени.

— Вероятно все още внимателно обмислям тези опции. Чудя се колко близо до унищожението ти ще съм стигнала до момента, в който гледаш това. Но нека започнем, докато сме сами. Луси скоро ще се върне. Това си е между теб и мен. Шшшт! — Тя сложи пръст пред устните си. — Нашата тайна.

— Записала съм всичко тук в разказ, който обяснява какво виждаш и чуваш. — Тя вдигна няколко листа, разпечатани рехаво, като за сценарий.

Фукаше се. Искаше внимание. Но от кого? Този видеоклип бе пратен на мен. И все пак интуицията ми ми казваше, че не съм желаната публика. Може би вече не бях в състояние да съм обективна.

— Има шест скрити камери тук в 411-а, уютната стая на Луси в общежитието с всичките й младежки боклуци.

Посочи с автоматичното оръжие към киноплакатите на стените. „Мълчанието на агнетата“ и „Проникване“. Отиде до друга стена, където на оранжев фон се очертаваше черният силует на Тиранозавър Рекс от „Джурасик парк“. Любимите филми на Луси. Доста се бях потрудила да намеря плакатите, след като тя започна стажа си във ФБР.

Отиде до леглото и бутна с дулото безнадеждното пухкаво лице на Г-н Пикъл. Големите му стъклени очи изглеждаха пълни с паника, сякаш знаеше, че всеки момент ще умре. Усетих се как проектирам емоции върху неодушевен предмет, върху малка плюшена играчка.

— Тя е дете, знаеш ли. — Докато говореше, Кари не спираше да се движи. — Може да има коефициент на интелигентност над 200, в необятните стойности на супергениите, но винаги е имала емоционалната зрялост на бебе. Тя е заседнала в развитието си. Безнадеждно заседнала. Няма представа какви магии има в стаята й, магии, които покриват всеки ъгъл и са напълно невидими.

— Представяш ли си как си прекарвам свободното време, когато тя не е тук? Винаги наблюдавам. — Посочи с два пръста към очите си. — Като плаката на „Великият Гетсби“. Като очите на доктор Т. Дж. Екълбърг, които надничат през очилата и виждат всичко в Долината на пепелта, моралната пустиня на американското общество със своето сляпо, алчно и лъжливо управление.

Вдигнах очи от телефона си към Харолд и Ръсти. Приличаха на ловци на духове с пластмасовите си бели гащеризони с качулки, ръцете им бяха покрити със сини ръкавици, а на носовете и устите им имаше респиратори. Обсъждаха с Марино как най-добре да вкарат мъртвата жена в чувала и дали е добра идея да се сложи торба на главата й. Можело да има важни доказателства в косата й. От отворената фрактура на черепа й изтичаше мозъчна тъкан. Можеше някои от зъбите й да са разклатени. Един бе избит, преден зъб, който бях намерила в кръвта на пода.

— Не искаме да изгубим нищо. Няма как да знаем какво е залепнало за кръвта, особено в косата й — каза Марино, докато слушах гласа на Кари в слушалката.

— Имало едно време една стая в общежитие, мъничка и спретната — четеше тя от сценария си, докато Марино разпъваше носилката и алуминиевите й крака тракаха. — Тя била слабо осветена от настолна лампа на бюрото, което също като стола, гардероба, скрина и двойното легло било евтино и направено от шперплат с фалшив фурнир.

Кари се разхождаше из стаята и ми я показваше. Без да вдигам очи от телефона, казах на Марино, Ръсти и Харолд да сложат главата на Шанел Гилбърт в торба и да направят същото с ръцете и краката й. След това да я увият с чаршафи за еднократно ползване. Съвсем сигурна бях, че съм събрала проби от всичко, което можеше и да не оцелее при пътуването до центъра ми, но не беше лошо да сме прецизни. Нямаше да оставяме нищо. Нямаше да губим нищо. Нито косъм. Нито зъб.

— След това можете да я слагате в чувала и да я изнасяте — казах им, а на записа Кари продължаваше:

— Върху хладилника с размерите на хотелски минибар стоял господин Кафемашина, евтина сметана на прах, пакет кафе от „Старбъкс“, чаши на ФБР, чукната керамична бирена халба със знака на Ричмъндската полиция. — Тя я взе и ми показа къде е било отчупено парченцето. — Ножче на швейцарската армия, шест кутии 9-милиметрови патрони „Спиър Голд Дот“ за автоматичното оръжие MP5K, което Луси открадна от Бентън Уесли и държи скрито в стаята си.

Произнесе името на Бентън по странен начин. Но не можех да спра записа. Не можех да го върна. Ако видеото на Кари бе предназначено за мен, защо ще казва фамилията на Бентън, сякаш можеше да не я знам? Не разбирах какво се случва, но не вярвах Луси да е откраднала оръжие или нещо друго от Бентън.

Кари лъжеше за MP5K и записваше лъжата, с която намекваше, че Бентън и Луси са нарушили Закона за огнестрелните оръжия, престъпление, което се наказва със сериозна ефективна присъда. Давността сигурно вече бе изтекла. Но зависеше от много неща. Всичко зависи от много неща. Това съдържаше потенциал за нещо много лошо. На два-три метра от мен чух да шумоли хартия.

Харолд отвори нещо, което приличаше на обикновена кафява хартиена торба за покупки без дръжки. След това прояви разум и се отказа. Главата на Шанел Гилбърт бе на пихтия. Пластмасовите торби са по-подходящи, стига тялото бързо да бъде поставено в хладилника. Казах го, без да вдигам поглед.

— Трябва да влезе в хладилника в мига, в който я вкарате в сградата — наблегнах аз, тъй като найлоновите торби и влагата са лоша комбинация, особено когато разложението е напреднало.

— Съгласен съм — каза Харолд. — Точно това ще направим, шефе.

Той бе работил в погребално бюро и понякога се чудех дали не спи с костюм и вратовръзка, с тъмни чорапи и официални обувки. Но винаги си обличаше защитно облекло: така можеше да е чист и спретнат под пластмасовия гащеризон.

— Мисля, че има нещо в косата й. Може да е стъкло. — Светлината потрепваше по очилата му с черни рамки. Кафявите му очи бяха увеличени под лещите като на сова.

— Много ясно — каза Ръсти. Когато пристигна, приличаше, както винаги, на застаряло хипи: днес носеше торбест памучен анцуг с връзка на кръста, а дългата му побеляваща коса бе вързана на опашка. — Има счупени стъкла навсякъде.

— Просто се опитвам да съм внимателен. Не ми заприлича на стъкло от електрическа крушка. Но му хвърлих само един поглед, а сега вече не го виждам.

— Опаковайте я много добре. Погрижете се да не изгубим нищо — казах аз, докато Кари влизаше в малката скромна баня и светваше лампата.

— Не го виждам. — Харолд оглеждаше кървавата сплъстена коса и прокарваше облечените си в ръкавица пръсти през нея. — Видях нещо, а сега не го виждам.

— Ще я огледам внимателно по-късно. Не забелязах никакво стъкло в косата й — отвърнах.

— А не мислиш ли, че може да е имало? — Харолд се взираше в лампата на тавана, в двете празни фасонки.

Огледа счупените стъкла, пръснати навсякъде по пода, след това започна да разиграва някакъв въображаем сценарий. В същото време Кари разиграваше своя театър на записа. Харолд се правеше на човек, който сменя крушките и внезапно пада назад от стълбата.

— Ако е държала стъкления абажур и крушките и те са паднали на пода заедно с нея, това е било като избухнала стъклена бомба. Не трябва ли да има стъкла навсякъде по нея? — попита той, докато Кари се взираше в огледалото над мивката в банята и се усмихваше широко на собственото си отражение. След това оправи късата си платиненоруса коса.

— Просто я покрийте хубаво и да влиза направо в хладилника, аз ще се разправям с нея — повторих инструкциите си.

Не можех да сложа видеото на пауза. Кари бе отвлякла телефона ми във възможно най-неподходящия момент, насред оглед на подозрителна смърт, който изискваше пълното ми внимание.