Покварено сърце

34.

Възпитано извърнах поглед, докато той сваляше мокрите си дрехи и ги пускаше на пода до моите. Отново си помислих колко безмилостни са местопрестъпленията. Не можехме да получим никакво лично пространство, да пием вода или да ползваме тоалетната. Не можех да ползвам сушилнята за дрехи, кърпа от банята, дори не можех да седна на някой стол.

— Докато чакаме, можем да започнем. — Марино вдигна ципа на униформения панталон, който му бе точно по мярка.

— Не мисля, че е разумно. — Навих си ръкавите, за да не ми пречат. — Ако изненадаме тактическата група, като нищо ще ни застрелят. Предлагам да останем тук, докато те не ни кажат.

— Нищо няма да ни се случи, ако се ограничим със стаите, които вече са проверили. Все още няма да се качваме горе или да слизаме в мазето. — Марино застана първо на единия си крак, после на другия, за да обуе калцуните. — Не и докато те не минат през тях.

Закачи глока на колана си, пъхна радиостанцията в един от задните джобове, а телефона си в другия и взе куфарчето с набора за обработка на местопрестъпления. Излязохме от фоайето, минахме покрай стълбището и влязохме в претъпканата с ужасяващи антики всекидневна. На чамовия под имаше килими в ярки десени. През мен премина нещо като сеизмичен трус.

Вниманието ми бе приковано върху шестте обредни свещи в семпли стъклени свещници върху лакираната червена ниска масичка. Не бяха палени. Не бяха прашни и изглеждаха нови. Наведох се към тях и усетих познатия мирис на жасмин, тубероза и сандалово дърво. Разпознах мускус и ванилия, богатия еротичен аромат на „Аморверо“, което на италиански означава „истинска любов“, парфюма запазена марка на хотел „Хаслър“ на върха на Испанското стълбище в Рим, където Бентън ми бе предложил брак преди осем години.

Имах парфюм „Аморверо“, както и балсам и лосион за тяло от същата марка. Той винаги ми ги купува за рождения ден и сега помирисах аромата в тази къща. Подуших си китките, за да съм сигурна, че не идва от мен, макар да знаех, че няма как да е така. Тази сутрин не си сложих от него.

— Какво помирисваш? — попитах Марино.

Той подуши и сви рамене.

— Стара къща, може би цветя. Но носът ми е запушен от всичкия прах тук. Сякаш къщата е била затворена от много време. Не забеляза ли?

— Не разпознаваш ли нещо?

— Какво?

— Това, което описа като мирис на цветя. Не ти ли е познато?

— Да. Мирише ми малко на парфюма ти. — Той се приближи към мен и ме подуши.

— Защото е същият аромат, но в момента не съм с него. Освен това не е много разпространен.

Бентън го поръчваше от Италия.

— Казваш ми, че това е твоят специален парфюм. — По обръснатата глава на Марино изби пот. — И близките ти знаят това.

— Точно това казвам — отвърнах. И той мислеше същото, което и аз.

— Като часовниците — каза Марино. — Тази сутрин минах през тази стая и съм сигурен, че часовниците не цъкаха. Не ги чух. Не помня да съм виждал и свещите или да съм помирисал нещо друго освен прах.

— Свещите не са палени. — Посочих една на страничната маса. — И ако вдигна една от тях — направих го, докато говорех, — няма покапал восък, няма кръгъл отпечатък в праха на масата. Сякаш са сложени тук скоро, а стаята не е чистена от доста време.

Очите на Марино се стрелкаха наоколо, часовниците тиктакаха, а дъждът барабанеше по покрива по-силно, после по-бавно, после пак се изливаше като потоп. Вятърът виеше и стенеше, а аз се ослушвах за тактическата група. Включих два алабастрови лампиона и един полилей и те светнаха със слаба светлина. Вековните картини с пейзажи, строгите портрети и стените с дъбова ламперия бяха също толкова тъмни, стаята беше мрачна.

Пред тухлената камина имаше дантела със сложни мотиви и не виждах никакви признаци, че камината някога е била палена. Не долавях тежкия остър мирис на горели дърва и сажди. Не виждах дърва и това ми се стори тъжно. Дори и в слънчев ден би било. Нямаше телевизор, не виждах звукова система или тонколони, нямаше списания или вестници. Не че можех да си представя да чета тук или да поседна с приятел.

Стаята беше огромна и пуста и докато стоях и се оглеждах, долових слаба смесица от други миризми. Прашна тапицерия. Нафталин. Прах имаше по всяка повърхност, прашинки летяха и в лъчите на лампата на тавана. Съмненията ми в икономката на Шанел Гилбърт ставаха все по-големи.

Всекидневната не беше ползвана, нито чистена отдавна. Казах го на Марино, докато крачех към менажерията от старинни сребърни фигурки на животни, наредени на една масичка.

Кон, глухар, бизон, риба със стъклено око, филигранно направени, но мръсни и без живот. Нямаше нищо цветно и свежо. Декорацията беше великолепна, но статична и безлична, освен предметите, които ми приличаха на талисмани, символи, обредни инструменти — и часовниците. Няколко бяха стари колкото къщата, имаше един стенен с формата на фенер и един готически швейцарски часовник.

— Не мисля, че икономката се е грижела достатъчно за това място — казах. Все по-силно се тревожех за тактическата група.

— Главната спалня е в дъното на коридора. — Марино отиде до един прозорец и дръпна тежкото тъмночервено френско жакардово перде. — Доста е отдалечена от входната врата и ако си в леглото, може и да не чуеш, ако някой звънне. — Погледна навън в мрачния дъждовен следобед. Чувах леещата се от небето вода и вятъра, но нищо друго.

— Не знам колко плащат на Елза Мълиган или колко часа работи, но май си пилеят парите. — Продължавах да наблягам на това, защото Марино не се интересуваше от моята домакинска наблюдателност, а трябваше.

Опитах се да си представя Елза Мълиган според начина, по който ми бе описана, виждах големите й очила, щръкналата черна коса. Хайд бе казал, че първото му впечатление било, че става въпрос за семейна приятелка от Лос Анджелис и че изглеждала странен избор за икономка. Очевидно не беше старателна и трудолюбива, поне не и в чистенето. Ако идваше всяка сутрин в осем, какво правеше, докато беше тук? Това, което бе казала на Хайд, ми се стори като още една от историите, в които се очакваше да повярваме, но която не се връзваше.

— Ако Шанел е била в дъното на къщата, само по халат, да се чудиш как тялото й се е озовало близо до входната врата — каза Марино, докато се ослушвах за скърцащо дюшеме, за затварящи се врати, за гласове. — Няма ли начин икономката да е преместила тялото там?

— Шанел не е била убита на едно място, а след това влачена или носена във фоайето, ако това питаш.

— Но избърсаната кръв, която видяхме, когато напръска мрамора — припомни ми Марино. — Може би има още следи, които са били измити.

— Подозирам, че целта на чистенето на кръвта във фоайето е първоначално да останем с впечатлението, че е било нещастен случай. Ако паднеш от стълба, няма да пръснеш кръв навсякъде. — Огледах се и се ослушах за тактическата група. — Ако искаш да примамиш хората да тръгнат по погрешната пътека в началото, е най-добре да почистиш всичката кръв или други улики, които не съвпадат с това, което се опитваш да представиш — добавих, докато чакахме за някакъв знак, че в къщата с нас има още четирима едри мъже.

Заслушах се в дъжда и часовниците. Поривите на вятъра караха прозорците да тракат. Нищо друго не чувах.

— И този човек е знаел, че ще намериш следи от избърсаната кръв и че ще се сетиш какво се е случило. — Марино се приближаваше към мига, в който щеше да изрече неизбежната и злощастна истина, в която вече бях сигурна. — Няма съмнение, че Шанел е била убита там, където е намерена. Очевидно е, нали?

— Ако съдя по разпръскването на кръвта, да — отвърнах. — Получила е фатално нараняване при срещата с мраморния под. Което не означава, че там е станал първият сблъсък.

— Като че ли някой я е бутнал на пода без много усилие и е започнал да блъска главата й.

— Ако съдим по първоначалния ми оглед, компютърната томография и това, което ми каза Люк, изглежда точно така.

— Това сме го виждали и преди, докторке. — Марино нямаше предвид, че сме виждали такива неща изобщо в практиката си. Намекваше за смъртни случаи, причинени от удар с тъп предмет, които се бяха случили през последната година. Агентът по недвижими имоти Пати Марсико беше пребита до смърт в Нантъкет, младата Грейси Смитърс бе умряла по подобен начин на скалистия бряг на Марбълхед.

— Кари Гретхен обича да разбива така главите на хората. — Той вече бе надушил следата й, бе съсредоточен върху нея и нямаше връщане назад.

— Поне при няколко убийства, които са ни известни.

— Онова в Нантъкет предния Ден на благодарността. После онова в Марбълхед през юни. Тя сменя начина си на действие. Бой, намушкване, стрелба със снайпер, харпун. В къщи, на открито, на кула, на яхта, под вода. Каквото й се прииска.

Наведе се към ръчно изработената сребърна риба на масичката, побутна филигранната опашка с кокалчетата на ръката си, облечена в лилава найлонова ръкавица.

— Това е малко странно. Всъщност е кутия. — Тонът му бе гневен. Той взе рибата, опашката й се заклати, а очите й се взряха в мен. — Тежка е. Сигурно е цялата от сребро. Но не мога да я отворя, защото е залепена. Помирисвам лепилото, значи не е било нанесено много отдавна. Може би докато ни е нямало. Може би по същото време, когато са били навити и часовниците. Не чувам нищо да трака в нея. — Той я разклати леко. — Чуй ме значи сега, докторке. Случилото се с Шанел Гилбърт е на лична основа. Намесен е секс. Не е било влизане с взлом или някакво друго престъпление, което е излязло от контрол и е свършило като убийство. Очевидно това, което виждаме, е извратено и гадно, освен това ни разиграват и ние знаем кой го прави. Разбира се, това е моето мнение. Не съм такъв експерт. Не съм Бентън.

Спрях до камината, за да погледна часовниците при библиотеките от двете страни на голямото каменно огнище, пълни с подвързани с кожа книги.

— Става въпрос за властова игра — казах му. Той бе клекнал до куфарчето с инструменти и го отваряше. — При нея винаги става въпрос за власт. Тя това обича. Властта я възбужда сексуално и я движи. Няма нужда да си профайлър, за да се сетиш за това.

Марино извади малко шишенце с етикет „ацетон“ и се върна при малката масичка до дивана от черешово дърво с черни кожени възглавници. Взе сребърната риба-кутия.

— Да се надяваме, че не е бомба. — Почти се шегуваше. — Ако е, значи трябва да се целуна отзад за сбогом. — Извади камера.

— И аз, между другото.

— Някой е залепил капака и не мисля, че го е направил много отдавна. Искам да знам защо. — Започна да снима кутията. — Другият вариант е да повикаме сапьорите. Може би Аманда Гилбърт ще иска да гледа. Да видим какво друго можем да направим, за да я накараме да си покаже главата.

Бръкна в куфарчето за прах за отпечатъци от пръсти и четки. Аз оглеждах старите книги, докато той проверяваше сребърната кутия за скорошни отпечатъци от пръсти. Намери само един размазан. Взе проба за ДНК и ставаше все по-гневен и по-агресивен. Чувстваше, че го манипулират и му се подиграват. Знаех кога у Марино се трупа напрежение и че всеки момент ще избухне.

— Значи смяташ, че е тя. — Той гневно скъса един пакет с тампони. — Вече няма съмнения. — Това не беше въпрос. Той ми казваше, че няма съмнения. И наистина нямаше. Знаехме го.

— Да — отвърнах.

— И си го мислиш цял ден.

— Не ми излиза от ума, откакто започнах да получавам видеата. — Взимах книги от полиците, отварях ги, търсех някакви знаци, че са значели нещо за някого. — Мисля, че изводът с кого си имаме работа беше очакван.

— Но обикновено се обаждаш на Бентън. — Марино потопи тампона в ацетон. — А с изключение на онова обаждане, когато тръгвахме от къщата на Луси, не си се свързвала с него. Не и дори преди да разбереш, че той е горе в хеликоптера. Изолираш го от всичко.

Не дадох отговор или обяснение. Нямаше да обсъждам Бентън с него. Продължих да разглеждам миришещите на мухъл книги, които до една бяха странни и мистериозни. Риболов с мухи. Ловни кучета. Градинарство. Каменна зидария през XIX век в Англия. Попадала съм на подобни колекции в домове, обзаведени от интериорни дизайнери, които купуват старинни книги на метър.

— По-голямата част от това, което виждаме, е безлично — информирах Марино, но той бе разсеян. — Освен пясъчния часовник, чекръците, свещите, железните кръстове и часовниците — добавих, но той не ми обръщаше внимание. — Те не са част от декора. Но ми се струва, че са събрани по някаква причина и че вероятно символизират нещо. — Не казах нищо повече.

Марино бе отворил сребърната кутия и вървеше към мен. Лицето му бе тъмночервено от гняв. Държеше и двете половини на кутията в една ръка, като бе насочил главата на рибата в обратна на нас посока. Сложи пръст пред устните си в същия миг, в който чух раздвижване в главния коридор.

— Изглежда, е четяла странни книги. — Марино дрънкаше безсмислици, като ми даваше знак, че има проблем. Бяхме говорили в тази къща неща, които не биваше да говорим. Бяхме обсъждали случая и някой ни бе подслушвал. Много добре можех да си представя кой.

— Не мисля, че някой е четял тези книги — добавих към безсмислената дискусия, докато малкото черно устройство в рибата-кутия продължаваше да ни записва.

Очите всъщност бяха дупчици за обектива на миникамерата и за микрофона. Спомних си за електрическата острилка в стаята на Луси в Куонтико. Спомних си дракона в каменната й градина и гранатовите очи с поглед на Мона Лиза, които като че ли ме следяха. Усетих как настръхвам, въпреки че се държах сякаш нищо не се е случило.

— Съмнявам се, че са събрани, защото някой е искал да ги чете — казах на Марино, докато той отнасяше сребърната кутия и скритото в нея записващо устройство в другия край на стаята. — Предполагам, че това, което виждаме, е пример за лосанджелиско влияние. Поне тази част от дома й е подредена като декор на филм с еклектични антики, килими и стари картини на хора и места, които вероятно нямат никаква връзка с никой важен човек в живота й.

— А това какво означава за теб, освен че Шанел Гилбърт е от семейство, натрупало пари в Холивуд? — Той отвори хартиен плик за доказателства, докато продължавахме да си говорим, сякаш всичко беше наред.

— Означава, че е отсядала тук. Но живее някъде другаде. В смисъл — метафорично.

Усетих нечие присъствие и се обърнах.

Четиримата полицаи с черни униформи бяха на вратата.