Покварено сърце

10.

Не че го помнех. Но рождените дни са голяма работа и сигурно му бях сготвила вечеря, някое негово любимо ястие, каквото е пожелал.

Беше минало много време, откакто Луси беше в Академията на ФБР, в стаята си от общежитието, откакто скъса с Кари. Ако датата на видеото беше вярна, двете бяха минали по пътеката с жълтите павета — курса с препятствия на ФБР. След това Луси бе тренирала във фитнеса. Нямах представа къде съм била тогава, нито къде може да е бил Марино и какво е правел. Затова го попитах.

— Това ми идва като гръм от ясно небе — отвърна той. — Защо искаш да знаеш за рождения ми ден през 1997 година?

— Просто ми кажи дали си спомняш.

— Да, спомням си. — Той ме погледна; аз не отделях очи от пътя. — Учуден съм, че ти не помниш.

— Помогни ми. Нямам представа.

— С теб отидохме до Куонтико. Взехме Луси и Бентън и отидохме в „Глоуб и Лоръл“.

Легендарният сборен пункт на морските пехотинци изведнъж се появи ясно в ума ми. Видях халбите по лакирания дървен бар, тавана, покрит с полицейски и военни емблеми от целия свят. Добра храна, добър алкохол и огромен герб на вратата — орел, глобус и котва и надпис „Semper fidelis“ — винаги верни. Бяхме част от винаги верните, от лоялните, а каквото се случеше там, си оставаше там. Не бях ходила от години. И изведнъж си спомних нещо друго. Марино пиян. Беше грозно. Спомних си налудничавия му поглед в мрака на паркинга, как ругае Луси, напрегнат, със стиснати юмруци, сякаш се канеше да я удари.

— Луси беше изнервена онази вечер. — Нарочно бях уклончива. — И се скарахте. Това си го спомням.

— Нека ти освежа паметта — каза той. — Тя не искаше да яде нищо. Болеше я корем. Аз? Реших, че е в цикъл.

— Което не се посвени да кажеш пред всички.

— Мислех, че има колики. Това си спомням от рождения си ден през 1997 година. Наистина исках да отида в „Глоуб“, но тя развали всичко.

— Мисля, че каза, че е разтегнала мускул на корема по време на курса с препятствия. — Знаех, че я болеше, и много добре помнех, че отказа да я прегледам.

— Беше много гадна. Много по-гадна от обикновено — каза Марино.

Спомних си как двамата си крещяха до колата. Тя не искаше да се качи. Каза, че ще се прибере в общежитието пеша, беше ядосана и разплакана и сега май разбирах защо. С Кари бяха ходили да тренират и не съвсем случайно се бяха натъкнали на нов агент, бившата кралица на красотата Ерин. Луси бе решила, че Кари й изневерява с Ерин, всичко това го имаше на записа.

Още парчета от пъзела на миналото. Но аз непрекъснато се връщах към своя въпрос. Как бе могла Кари да знае по онова време, че един ден ще ме сложи на първия ред, за да гледам какво се е случвало в личния живот на племенницата ми? И дали също така е предчувствала, че ще започна да тълкувам и по някакъв начин да доукрасявам видеото още докато го гледам? Всяка секунда от него ми носеше информация, която бях погребала и блокирала. Някои неща бяха нови и това бе още по-притеснително. Какво още не знаехме за Кари Гретхен?

Замислих се за манията й за опасните ефекти на замърсяването и слънцето. Нямах представа за фантастичните й вярвания и патологичната й суета. Доколкото си спомнях, никой не бе споменавал, че има заболяване на кръвта, а всичко това би дискредитирало силно Луси пред властите. Тя беше знаела тези подробности. Очевидно бе така, защото говореше за тях на записа. Но не ми бе известно някога да е предавала тази информация на друг човек. Настроението ми потъна още по-дълбоко в мрачната яма на вината.

Аз бях движещата сила зад стажа на Луси в Куонтико. Кари казваше истината, че аз съм го уредила и че съм наложила строги правила как ФБР да се отнася към моята племенница тийнейджърка. Би било честно да призная, че вината Луси да срещне своя ментор, своя надзорник Кари, е моя. Кошмарът, който предстоеше да се разгърне, бе заради мен. А аз не го очаквах. Честно, не знаех какво да правя, освен да стигна възможно най-бързо до Луси и да се уверя, че е в безопасност.

Марино извади цигари. За трети път палеше, откакто бяхме тръгнали от Кеймбридж. Ако имаше четвърти, можеше да се предам. Една цигара щеше да ми дойде добре. Много добре. Опитвах се да прогоня картините от видеото. Опитвах се да забравя как се чувствам, а се чувствах като шпионин, като предател, като ужасна леля, задето бях гледала Луси и Кари заедно в интимен момент, полуголи, бях слушала неуважителните и унищожителни коментари на Кари за мен. Питах се същото, което се питам винаги. Колко от това е заслужено? Колко от това е точен портрет на истинската ми същност?

Бях толкова напрегната, че щях да експлодирам при най-лекото докосване, а десният ми крак пулсираше, болката се разпространяваше надолу към прасеца. Дори най-слабото докосване на педала ми костваше много. Когато натисках спирачката, си беше истинско изпитание. Марино изви глава и си подуши ризата, за да е сигурен, че не мирише той.

— Не е от мен. Ще е прощаваш, докторе, обаче вониш на разложен труп. По-добре стой по-далеч от кучето на Луси.

Карах бавно по завоите с лоша видимост. На дебелите стари дървета имаше изпъкнали огледала. Ослушвах се и се оглеждах непрекъснато.

Слънцето проникваше през тежките корони и рисуваше светлини и сенки, които сменяха формите си като облаци. Подухваше вятър, който разлюляваше листата, разклащаше ги като помпони, стълбовете с увиснали черни далекопроводи ме накараха да закопнея за музика. Фасадите на старите къщи, покрай които минавахме, бяха уморени. Иглолистните и широколистните дървета на Нова Англия растяха хаотично, земята под тях бе дебел килим от преплетени лози, изсъхнали плевели и гниещи листа.

Боята по сградите се лющеше. Самите сгради бяха килнати и заплашваха да се срутят. Никога не съм разбирала защо на почти никой не му пука колко запуснато и мизерно изглежда всичко тук. Малцина жители на Конкорд си правеха труда да си оправят дворовете и да си косят тревата и никъде нямаше порти и огради, освен в имението на Луси. Кучета и котки бродеха на воля и трябваше да внимавам да не ги сгазя. По принцип това бе веднъж или дваж в месеца за вечеря, късна закуска, разходка, или ако Бентън не бе в града. Можех да остана за през нощта в стаята за гости, която Луси бе проектирала и обзавела за мен.

На пътя пред мен се бе проснала зелена змия, ярка като изумруд. Беше си вдигнала главата, защото бе усетила вибрациите на приближаващата кола. Намалих и змията запълзя по асфалта и се изгуби в буйната лятна зеленина. Ускорих. След това намалих пак заради една дебела катеричка, застанала на задните си крака. Мустачките й потрепваха, сякаш ми се караше, преди да изчезне.

После спрях, за да пусна едно комби с дървени врати. То също спря и за миг се оказахме в патова ситуация. Но аз нямах намерение да дам на заден. Не можех. Комбито мина внимателно покрай мен. Усетих недоволния поглед на шофьора.

— Мисля, че току-що развали настроението на всички тук — каза Марино. — Чудят се кой е убит.

— Да се надяваме, че отговорът е никой. — Погледнах си телефона за ново съобщение от номера за спешни случаи на Луси, но съобщение нямаше, така че продължих по пътя, който водеше към нея и който познавах толкова добре, но в момента мразех.

Тревата и плевелите покрай пътя бяха почти човешки бой, тежките клони на дърветата висяха ниско и пречеха на видимостта още повече. Непрекъснато се натъквах на някое нещастно същество, което си търсеше белята. Винаги спирах. Взимах костенурки и ги премествах на безопасно място в гората. Постоянно се оглеждах за зайци, лисици, сърни и избягали декоративни кокошки.

Внимавах за малките миещи мечки, които излизаха от гората и се припичаха на огряното от слънце шосе, сладки и невинни като анимационни герои. Преди няколко дни след силен дъжд бях помогнала на придвижването на цяла армия зелени жаби. Те сякаш мърмореха, докато ги подканях да се преместят. Нямаше ни най-малък жест на благодарност, че съм им спасила живота. Но пък и труповете ми не ми благодарят.

Карах по напукания и изронен асфалт, като избягвах дупките, които бяха достатъчно дълбоки, че да ти спукат гумата и да ти повредят джантата, и си представях ниските суперколи, които караше Луси. Чудех се както винаги как се справя с фераритата и астън-мартините в подобни условия. Но тя бе ловка като куотърбек, заобикаляше всичко, което можеше да й навреди или да й попречи. Караше като слаломист, с остри завои — моята хитра, невидима племенница.

Само че този път нещо й се бе случило. Разбрах го веднага щом след остър завой се озовахме пред входа на имението й — цели петдесет акра. Високите железни черни порти бяха отворени, а входната алея бе блокирана от немаркиран бял джип.

— Мамка му — каза Марино.

Спрях. От джипа слезе агент на ФБР с бежови панталони и тъмна спортна риза и тръгна към нас. Не го познавах. Бръкнах в дамската си чанта и пръстите ми се натъкнаха на моя 9-милиметров „Рорбау“. Намерих тънкия черен кожен портфейл, в който бяха значката и документите ми. Свалих прозореца и чух силното бръмчене на хеликоптер, голям хеликоптер, вероятно онзи същият с двата двигателя, който бях чула преди, само че сега шумът идваше от по-ниско и беше по-бавен. И много по-близо.

Агентът беше на около трийсет, мускулест, с непроницаемо лице, по ръцете му се преплитаха изпъкнали вени. Вероятно бе латинос и не бе местен. Хората от Нова Англия по принцип са сдържани и наблюдателни. След като установят, че не си им враг, се опитват да са любезни и да ти помогнат. Този мъж нямаше никакво намерение да бъде любезен и знаеше дяволски добре коя съм, макар аз да не го познавах.

Без съмнение бе наясно, че съм омъжена за Бентън Уесли. Съпругът ми работеше за Бостънското подразделение. Вероятно този агент също. Двамата сигурно се познаваха, може дори да бяха приятели. От мен се очакваше да смятам, че нищо от това няма значение за коравия мъж, който охраняваше собствеността на племенницата ми. Но посланието, което излъчваше, беше точно обратното на намеренията му. Неуважението е признак на слабост, на незначителност, на екзистенциален проблем. Като се държеше грубо с мен, той ми показваше какво всъщност мисли за себе си.

Не му дадох възможността да направи първия ход. Отворих си портфейла и му показах какво има вътре. Кей Скарпета, доктор по право и медицина, главен съдебен лекар на Масачузетс и директор на Криминологичния център Кеймбридж. Беше ми наредено да разследвам причините за смърт според Глава 38 на Общите закони на Масачузетс и според инструкция 5154.30 на Министерството на отбраната.

Той не си направи труда да прочете всичко това. Едва хвърли поглед на документите, преди да ми върне портфейла. Гледаше през мен и Марино като през празно пространство. След това се взря в мен, не директно в очите ми, а между тях, в точката между веждите. Номерът не беше оригинален. Правя същото в съда, когато се изправя пред враждебен адвокат. Много умело мога да гледам хората, без всъщност да ги гледам. Този агент не беше толкова добър в това.

— Госпожо, трябва да обърнете — каза с глас толкова безизразен, колкото и лицето му.

— Тук съм, за да се видя с племенницата ми Луси Фаринели — отвърнах спокойно и мило.

— Този имот е под контрола на ФБР.

— Целият имот?

— Трябва да си вървите, госпожо.

— Целият имот? — повторих аз. — Едва ли.

— Госпожо, трябва да си вървите веднага.

Колкото повече ме наричаше „госпожо“, толкова по-голям инат ме обземаше и когато каза „веднага“, премина границата. Нямаше връщане назад. Но нямаше да го покажа. Не поглеждах Марино. Усещах агресията му и отказвах да го погледна. Ако го направех, той щеше да се катапултира от вана и да се нахвърли върху агента.

— Имате ли заповед за достъп до целия имот и за претърсването му? — попитах. — Ако отговорът е не и нямате заповед за целия имот, ще трябва да отместите превозното си средство и да ме пуснете. Ако откажете, ще се обадя на главния прокурор и нямам предвид на Масачузетс.

— Имаме заповед за обиск — каза той без никаква емоция, но все пак стисна зъби.

— Заповед за обиск за петдесет акра, включително алеята, гората, брега, кея и водата около него? — Знаех, че ФБР няма такава заповед.

Той не отговори и аз пак се обадих на спешния номер на Луси. Почти очаквах да ми вдигне Кари, но слава богу не стана така, обаче аз не можех да понеса другата възможност, която беше дори по-лоша. Ами ако Луси ми беше пратила видеото? Какво, по дяволите, означаваше това?

— Вече сте тук — чух гласа на Луси и се сетих, че племенницата ми, която бе технически гений, имаше камери за наблюдение навсякъде.

— Да, пред портата сме — отвърнах. — Опитвам се да се свържа с теб от час. Добре ли си?

— Добре съм — каза само Луси.

Каза го кротко и примирено. Не долових страх. Долових обаче спокойствие като пред битка. Тя бе в режим на защита, готова да брани себе си и близките си от врага, който в случая бе федералното правителство.

— Да, дойдохме колкото можахме по-бързо. Нали това искаше? — Това бе цялата алюзия, която щях да направя за линка към видеото, който се бе озовал в телефона ми. — Радвам се, че ми го прати.

— Кое? — Не каза нищо повече, но разбрах.

Тя не знаеше за съобщението. Не го беше пратила тя. Не ни беше очаквала.

— С Марино съм — казах аз достатъчно високо. — Той има ли разрешение да влиза в имота ти, Луси?

— Да.

— Къде са Джанет и Деси? — Тревожех се за партньорката на Луси и тяхното малко момченце. Бяха минали през достатъчно изпитания.

— Тук са.

— ФБР вероятно няма да ни пусне в къщата ти — осведомих я за това, което бях сигурна, че вече знае.

— Съжалявам.

— Недей. Те трябва да съжаляват. Не ти. — Взирах се в агента, като се бях фиксирала в точката между веждите му, и придобивах още повече смелост от желанието ми да закрилям човека, когото обичах повече, отколкото можех да изразя. — Да се срещнем отвън, Луси.

— Няма да им хареса.

— Не ми пука дали ще им хареса. — Взирах се настойчиво между веждите на агента. — Ти не си арестувана. Не са те арестували, нали?

— Търсят причина. Очевидно ще го направят по някакъв повод, какъвто и да е. Хвърляне на боклуци. Неправилно пресичане. Нарушаване на обществения ред. Държавна измяна.

— Прочетоха ли ти правата?

— Не са стигнали дотам.

— Не са, защото нямат причина и не могат да те задържат. Излизай веднага. Да се срещнем на алеята — казах й и затворихме.

И започна играта на котка и мишка. Аз отстоявах територията си, като седях в чудовищния си ван на съдебен лекар, а агентът стоеше до незначителния на неговия фон бял джип на Бюрото. Той не помръдна и не влезе в колата си. Беше блокирал пътя, а аз чаках. И чаках. А после включих на скорост.

— Какво правиш? — Марино ме погледна сякаш съм се побъркала.

— Премествам колата така, че да минат и други. — Не беше вярно. Покрай вана имаше достатъчно място.

Потеглих бавно напред и завъртях волана. Спрях напреки, почти перпендикулярно на джипа, само на сантиметри от бронята му. Ако агентът дадеше на заден, щеше да ме блъсне странично. Ако тръгнеше напред и обърнеше, не беше в по-добро положение.

— Да вървим. — Изключих двигателя.

Слязохме и заключих вратите. Пуснах ключовете в чантата си.

— Хей! — Агентът се беше ядосал и вече ме гледаше право в очите, приличаше на зло куче. — Блокирахте ме!

— Видя ли колко е гадно? — усмихнах му се, докато минавахме през отворените порти.

Къщата на Луси беше на около петстотин метра.