Разбиваща жега

1

Бракът… Нож с две остриета, поне за Ники Хийт. Съпругът й Джеймисън Руук я вбесяваше така, както никой друг в живота й не бе успявал. Освен това й доставяше удоволствие, каквото никога преди не бе изпитвала, но най-важното беше, че тя го обичаше с цялото си сърце, беше готова на всякакви жертви, за да го предпази, неотдавна бе направила точно това и то едва не им коства всичко. Колкото и да се упрекваше, че го отблъсна, докато разследваше последния си важен случай, в края на краищата просто бе сторила необходимото, за да гарантира, че той е в безопасност. Но на каква цена? Съвместната й работа с Дерик Сторм я бе отделила от мъжа, когото обичаше, но освен това й върна майка й. Ники Хийт спечели, но и загуби. Защо животът е толкова сложен?

Мислите й отново се завъртяха около една-единствена дума: Рейкиявик. Тя събуждаше болезнено сладки спомени за самото начало на брака им с Руук: през медения си месец бяха стигнали от зелените хълмове на западна Швейцария и каскадните лозя и далечните рибарски селища в Италия чак до будистките храмове в Тибет. Рейкиявик. В ума й веднага изникнаха ярките образи, запечатали всеки блажен миг, който бяха посветили на най-чудните места по света… и един на друг. По тялото й моментално се разля топлина. Накратко, кодовата им дума „Рейкиявик“ я обля в огън.

За кратко отново бяха щастливи там, където им беше мястото — един до друг, но вече съществуваше и друга дума, могъща като „Рейкиявик“, но далеч по-малко метафорична. Всъщност не беше една, а две, и вместо да разпалват страстта към съпруга й, те превръщаха тялото й в леден блок.

Гостуващ професор.

Достатъчно беше само да си го помисли, за да я облее арктически студ, с който не можеше да се пребори дори чарът на Руук, а той лесно би накарал дори река Хъдзън да прелее. Всъщност на Ники за пръв път й се струваше, че почти е изградила имунитет срещу него, защото можеше да мисли само за едно: съпругът й заминаваше. Не задълго, но все пак…

Тя веднага смъмри сама себе си. Беше капитан, за бога, при това добър. Беше си извоювала правото да стигне дотук, като започна от най-ниското, като всеки друг, и сама се изкачи нагоре по стълбата. Патрул. Сержант. Началник-отряд. Лейтенант. Следовател. Сега ръководеше отдел „Убийства“ в Двадесето управление на нюйоркската полиция. Изключително силен екип, с който се гордееше.

Това, че решението на съпруга й да постъпи на работа в своята алма-матер толкова я дразнеше, бе слабост. Джеймисън Руук беше ахилесовата й пета и никак не й беше приятно, че е толкова зависима от някого. Това, че се влюби в него, не бе променило същността й, но понякога определено й се отразяваше. Дори не бяха обсъдили подробностите — тя го прекъсваше всеки път, когато се опиташе да заговори за тях. Щом не ги знаеше, значи не беше наистина.

— Гардеробната — прошепна Руук в ухото й. — Никога не сме се, хмм, нека се изразя деликатно, отдавали на страстта си в гардеробна.

Хийт дойде на себе си. Кожата на врата й настръхна от топлия му дъх, но тя си наложи да не помръдне и да овладее гласа си. Обичаше да играе тази игра — преструваше се, че съпругът й не й въздейства чак толкова силно. И двамата я обичаха.

— Тук има ли въобще гардеробна?

— Ако няма, би трябвало да има. — Той взе ръката й и внимателно я подръпна, за да я накара да стане. — Любопитно ми е. Ще разследваме ли, следователю?

— Наричайте ме капитане, г-н Руук.

— Това значи ли, че ще си сложиш капитанската фуражка? И нищо друго? — Той докосна брадичката й. — Може и вратовръзката, така като се замисля.

Хийт издърпа ръката си и поклати глава.

— Руук — каза тя с тон, чиято строгост целеше да скрие палавия отговор, който й се щеше да му даде: „Фуражката, вратовръзката и белезниците.“ — Тази вечер ще се наложи да се държиш като възрастен човек. Говорим за официална наградна церемония…

— Моето хрумване беше по-забавно — нацупи се той.

— И ти си номиниран.

В очите му проблесна пламъче, което не преставаше да я удивлява. По душа Джеймисън Руук беше дете. Трагедията и смъртта я бяха навестили рано, без да оставят и следа от безгрижността й, но той бе израснал щастливо, с майка, която го глезеше прекалено много. После измъкна Хийт от мрака на собствения й живот и огънчето, което зърна в погледа му, й напомни колко го обича.

— Ако не тръгнем веднага, ще пропуснеш възможността да си чуеш името — каза му тя. Устата на Руук трепна почти незабележимо и Ники разбра, че го е сгащила. — Може дори да спечелиш.

Нещо го разтревожи и той се завъртя като пумпал, за да я погледне.

— „Може“? Ако не спечеля, това ще бъде престъплението на века! Няма журналист, който да е направил повече за този град от мен! — Той веднага започна да изброява постиженията си на пръсти. — Само тази година разобличих корупцията в престъпните фамилии от Ню Йорк и Ню Джърси, разкрих внушителен заговор в най-елитната детска ясла в Горен Уест сайд, сложих край на…

— Именно, заслужил си наградата — каза Ники.

Говореше съвсем сериозно — Джейми се скъсваше от работа, проучваше материалите си от всички възможни ъгли, не се боеше да си изцапа ръцете и винаги търсеше истината.

— Ето защо няма никакъв смисъл да ходим да търсим гардеробна, която вероятно не съществува — завърши тя, като измърмори последните няколко думи най-вече на себе си. — Трябва да присъстваш, когато обявят номинацията ти.

Руук потри ръце, опря ги на бедрата си и се наведе напред, изпълнен с очакване. В главата му не бе останал и помен от плановете му за гардеробната, поне за момента. Хийт доволно кимна — беше си свършила работата; Руук щеше да чака със затаен дъх, докато обявяха победителя в неговата категория. Номинацията наистина беше чест и тя се гордееше, че ще бъде до него. Че е негова съпруга.

И двамата бяха облечени като за случая — той с раиран костюм по поръчка, купен от ексклузивния магазин „Дънкан Куин“. Кройката му придаваше вид на таен агент, същински Джеймс Бонд, от което тя нямаше никакви оплаквания. Хийт си беше избрала рокля над коляното със сърцевидно деколте и изящни черни цветя, избродирани на фон от тъмнорозово кадифе. От опит знаеше, че в такива зали винаги е студено, така че си беше взела и един ефирен черен шал, за да се загърне, ако трябва. За момента не се беше наложило и Руук внезапно го забеляза.

— Казах ли ти колко невероятно изглеждаш? — попита той, докато доволно я разглеждаше.

— Веднъж или два пъти — отговори тя и отново я обзе топлина, която я наведе на мисълта, че може би не биваше да го разубеждава за гардеробната.

Както в толкова други случаи дотогава, Руук сякаш прочете мислите й.

— Премисляш рандевуто в гардеробната, нали?

Тя повдигна небрежно рамене.

— Нима?

— О, със сигурност. Забравяш колко добре те познавам, Хийт.

Тя го погледна в очите и си придаде още по-нехаен вид. Искаше да обърне играта, да го подлуди, вместо той — нея.

— И колко добре ме познаваш?

— Знам как мислиш — отговори той.

— Така ли? — попита тя и си наложи изражение, което да не му издаде, че иска веднага да открият прословутата гардеробна.

Руук повдигна вежда.

— Така.

— Добре — предизвика го тя. — Какво си мисля в момента?

Той притисна с пръсти слепоочията си, сякаш беше ясновидец и двете му вежди изненадано подскочиха.

— Срамота, Ники Хийт, такава си калпазанка! Нямам търпение да ме спипаш насаме!

Тя изсумтя насмешливо, за да не му издаде, че е бил съвсем прав.

— Просто налучка — каза Хийт и наклонената му глава й подсказа, че изобщо не го е убедила.

— Аз не налучквам.

— Какво си мисля сега? — отново опита тя.

Той потри ръце.

— Тази игра ми харесва, Хийт.

— Престани да протакаш, Руук, да видим какво можеш.

— Познавам тялото ти — бавно продължи той. Бавно и сластно. — Всеки квадратен сантиметър, всеки неврон. — Руук й се ухили похотливо и я огледа от горе до долу. — Пръстите на краката ти, прасците ти, раменете ти.

Той замлъкна, погледът му се разходи по гърдите й, а тя си помаха с ръка, сякаш беше ветрило.

— Къде е гардеробната?

— Чакай, Хийт, има и още.

Тя затвори очи за миг. Тялото й, мислите й — боже, струваше й се, че умира. Какво още можеше да й причини от другата страна на масата?

— Познавам сърцето ти, Ники Хийт, познавам го като ничие друго, а то разтапя моето.

Тя също се разтапяше. Бе имала и други мъже, но никой друг не й въздействаше така.

— Как ми се падна такъв късмет, Джейми? — попита тя, наведе се напред, целуна го и усети, че устните му се усмихват. — Как?

Разделиха се, а той вдигна ръка, за да повика въображаемия келнер.

— „Гарсон, ако обичате! Гардеробна, цяло царство за една гардеробна!“ „Уви, нямаме гардеробна. Сега е сезонът на нашето недоволство.“

Въпреки че завърши криминалистика, Хийт беше взела достатъчно курсове, докато следваше литература и театрално изкуство, за да познава класиците.

Двамата седяха на кръгла маса за десет души в самия център на фабрика за въжета в Бруклин от деветнадесети век. Изложените на показ тухли и стари дъски гордо носеха отпечатъка от двестагодишната й история. Преди началото на церемонията изпиха по едно питие на покрива и благодарение на тези тридесет минути, през които се наслаждаваха на нюйоркския хоризонт, вечерта бе станала още по-забележителна.

Приглушената глъчка в залата изведнъж заглъхна и те насочиха вниманието си към сцената. От небоядисаните греди висеше плакат, перфектно центриран зад нея:

Конферансието, приятел на Руук от университета, заговори в закачения на ревера му микрофон:

— Свобода на пресата — започна той. — Понятие, възникнало през 1791 година, когато „преса“ означавало само книги, вестници и брошури. Първото радио било изобретено едва век по-късно…

Руук се облегна назад, пое си дълбоко дъх и с усмивка заяви:

— Настани се удобно, любов моя. Реймънд Ламонт е доста многословен човек.

Хийт можеше да прецени, че Ламонт е перко и без помощта на Руук. Издаваха го съвършено изправеният гръб, небрежно пъхнатите в джобовете ръце, сякаш смяташе да се застои дълго, и тонът на разказвач, пропит от убеденост в собственото си величие.

— Ще ни изнесе цяла лекция — продължи съпругът й. — За етичната журналистика, чието предназначение е да търси отговорност от управниците, за бащите-основатели на САЩ… — Тук Руук посочи към тавана, гласът му падна с една октава и той се впусна в драматична реч: — „Управници без вестници или вестници без управници? Бих избрал последното, без и за миг да се поколебая.“

Ники оцени умелата имитация на един от бащите-основатели.

— Джеферсън? — попита тя.

— Много добре — одобрително кимна той. — Шест плюс за учителя ти по история в гимназията. Или учителката. Добре си подготвена.

— Шест плюс за мен, защото учех здраво — добави тя, — но всъщност не беше чак толкова трудно. Ти ми подсказа, когато спомена бащите-основатели.

— Обожавам колко внимателно ме слушате, следователю.

— Капитане — поправи го Хийт.

— Вярно. — Веждите му закачливо заиграха. — На капитаните позволено ли им е да носят белезници?

— О, да — отвърна тя. — Имат и ключ от склада.

— А-а, отлично. Великолепно.

В залата избухнаха аплодисменти и привлякоха вниманието им към подиума.

— Какво пропуснахме? — попита Руук с изражение по-скоро на дете, което е изпуснало тортата си на пода, отколкото на опитен журналист, но онова, което възхити присъстващите, бе отминало безвъзвратно. Реймънд вече говореше за друго.

— Фалшивите новини са бич за всички медии — каза той. — Те обаче трябва да служат за коректив на управляващите, точно както са го предвидили бащите-основатели. — На това място Руук хвърли многозначителен поглед на Ники. — Трябва да работим с всички сили, за да гарантираме, че гражданите на Съединените щати са информирани по всички важни и интересни теми, и то честно и почтено. — След поредния изблик на аплодисменти Реймънд Ламонт най-сетне стигна и до номинациите. — Наградата „Нели Блай“ може да не е „Пулицър“, но въпреки това е изключително важна и ценена в журналистическите среди. За онези, които не са наясно: Нели Блай постъпва в клиника за душевноболни, за да разследва, и така успява да разобличи мизерните условия и отвратителното отношение към пациентите. Нейното експозе е първото по рода си; била е твърдо решена да намери и разкрие истината, каквото и да й струва това. Въпреки че тази вечер можем да наградим само един журналист, ще почетем четирима. — Ники чу и моментално забрави първите три имена, но накрая Ламонт изрече: — И Джеймисън Руук за експозето му относно корупцията в местното управление.

Руук плахо се усмихна, сякаш се срамуваше от прожекторите. Играеше ролята си без капка усилие и когато удостои присъстващите с царствено помахване, Хийт не успя да удържи смеха си.

— Изпуснал си си призванието — каза тя, след като успя да си поеме дъх. — С този актьорски талант можеше да те номинират за Оскар, а не за „Нели Блай“.

Той обърна сурово привлекателното си лице към нея и я погледна като обидено кутре.

— Намекваш, че не съм искрен? За мен е чест — натърти той и сложи ръка на сърцето си, — истинска чест, че съм номиниран и…

— Победителят е… Джеймисън Руук!

Отново избухнаха аплодисменти, но този път гостите станаха на крака.

— Спечелих ли? — невярващо попита Руук. — Спечелих.

Последното не беше възклицание, а съобщително изречение. Най-сетне той също скочи на крака и я погледна със злорада усмивка:

— Спечелих!

Ники кимна, като ръкопляскаше и се усмихваше. Ентусиазмът му беше заразителен.

— Разбира се, ти си най-добрият. Върви сега да си изнесеш речта.

Той бързо извади тесте бележки от вътрешния джоб на сакото си, изпрати й въздушна целувка и се качи на подиума. Двамата с Ламонт се прегърнаха и той потупа Руук по гърба.

— Заслужи си го, кучи сине — уведоми го Реймънд, без да си дава сметка, че микрофонът му още е включен. — И още как! Силно се надявам, че в университета няма да се налага да деля кабинет с теб и огромното ти его.

Руук отстъпи крачка назад и сложи длани на раменете му. Дори от разстояние Ники виждаше, че се усмихва като зашеметен.

— За мен е чест, и то двойно по-голяма, защото ти ми връчи наградата — каза той на всеослушание. — Иначе с огромното ми его винаги сме готови да ти направим място, Рей.

Гръмнаха аплодисменти, а Ламонт стреснато се завъртя.

— По дяволите! — ужасено възкликна той. — Ъ-ъ-ъ, много се извинявам.

Докато Ламонт оглеждаше тълпата в търсене на отговорника по техническите въпроси, Руук приглади реверите си и пристъпи към микрофона, без ни най-малко да се притесни от недоразумението.

— Цветист език между двама приятели-писатели, какво пък толкова — започна той и аплодисментите се усилиха. След това дойде ред на благодарствената му реч. — Желанието ми да разследвам се дължи на конспиративните теории…

Ники кръстоса крак връз крак, отпи глътка шардоне и се облегна назад. Доколкото познаваше Джеймисън Алекзандър Руук, речта щеше да се проточи.