Разбиваща жега

20

Хийт беше прекарала достатъчно време в Камбрия, за да й се струва, че е утъпкала пътека между хотела, полицейското управление и университета. Руук имаше среща с ректора и стария си приятел Ламонт, така че след като прегледаха старите му тетрадки и бележници, отново потеглиха към университета, този път към сградата, където се помещаваше администрацията.

— Ела с мен — каза Руук, след като паркираха на обичайното място.

— Не, ще те чакам тук — отговори тя.

Беше проявила благоразумието да заснеме толкова страници от тетрадката на Клоуи, колкото можа. Съсредоточи се върху онези, които изглеждаха по-тайнствени с надеждата, че съдържат важна информация. На някои от тях имаше скици, които може би щяха да им подскажат къде да търсят подземните тунели или пасажи.

Преди отново да ги разлисти, Хийт прегледа имейлите си. Един от Роуч, че вървят по следа, свързана с идеята й, и че скоро ще се видят. Имаше и пропуснато обаждане от Зак Хамнър, който беше затворил след петнадесетсекундно мълчание. Това положително трябваше да изрази дълбокото му разочарование от Хийт, но тя не му обърна внимание.

Руук се измъкна от колата и дойде да й отвори вратата с маниер на слуга, който помага на принцеса да слезе от карета.

— Няма да приема отказ. Твой ред е да гостуваш в моя свят. За нула време ще приключим, а после ще претърсим кампуса.

Тя вдигна очи към него, готова да откаже, но радостното му изражение я накара да размисли. Прав беше, той прекарваше много повече време в нейния свят, отколкото тя в неговия. Как би могла да му откаже?

Хийт хвана ръката, която й предлагаше и малко по-късно двамата седяха на масата за конференции в офиса на ректора и очакваха появяването му.

Кейдън Сондърс също беше сред приятелите на Руук от следването, направили кариера в университета. Беше се издигнал бързо — по-високо в йерархията беше единствено президентът — и Руук дължеше мястото си на гостуващ професор именно на него. Секретарката на Сондърс току-що ги беше поканила да влязат и сега двамата го чакаха.

Кабинетът на ректора изглеждаше точно така, както си го представяше Хийт. Тъмно дърво, рафтове, отрупани с учебници по журналистика, няколко снимки на Сондърс до знаменитости и политици, няколко гравирани табелки, награди и други дреболии.

Ламонт и Руук бяха облечени като близнаци — тъмносини панталони, загащени ризи и кафяви сака. Дженифър Дейли нахлу като ураган, стовари куфарчето си на масата и от него се посипаха есета на студенти, снимки и изрезки от вестници. Тя бързо ги натика обратно и седна, а столът й жално изскърца, не толкова от тежестта, колкото от категоричността й. Беше дребна жена, не повече от метър и петдесет и пет, с поне двадесет години по-възрастна от колегите си и с десетина килограма по-тежка, отколкото трябва. Бузите и шията й вече провисваха от възрастта, а единият й клепач беше малко по-затворен от другия. Ако се чувстваше така, както изглеждаше, вероятно изгаряше от желание да се пенсионира.

Докато Дейли ровеше в куфарчето си, Руук и Ламонт се унесоха в разговор за опасностите, на които са изложени журналистите в Близкия изток, а Хийт се облегна назад, за да наблюдава всички. Най-сетне, поне десет минути след обявеното начало на съвещанието, в кабинета влезе Кейдън Сондърс. Ламонт скочи от стола си като ужилен, двамата се ръкуваха и всеки потупа другия по предлакътника със свободната си ръка. После Сондърс заобиколи масата и се здрависа с Дженифър Дейли. Руук се изправи и двамата мъже се прегърнаха, а ректорът го задумка приветливо по гърба. Накрая поздрави и Хийт.

— Добре изглеждате, госпожо Руук — каза той и се наведе напред, за да я целуне по бузата.

— Вие също — отвърна тя, като едва успя да овладее импулса си да го поправи. „Капитан Хийт.“

В сравнение с колегите си деканът на факултета по журналистика имаше излъчване на лидер. Тъмносивият му костюм беше като колосан, косата — консервативно сресана настрани. След като поздрави Ники, с която се беше запознал на сватбата им, той седна на стола си с длани върху масата и се прокашля, за да привлече вниманието им. Въпреки че познаваше останалите трима от петнадесет години, Сондърс заговори делово.

— Разбирам, че днес е тежък ден, така че не желая да ви бавя. Кажи ми какво стана, Джейми.

Руук му разказа събитията от деня: началото на лекцията му в аудиторията, срещата с Джейда Ринкън, тетрадката на Клоуи, кражбата на чантата му и арестът на Джоузеф Хил.

— Общо взето, това е.

— Никакъв напредък с идентифицирането на убиеца, така ли? — попита Сондърс, обръщайки се към Хийт, вместо към Руук.

— Разследваме няколко улики — отговори тя.

— Но не можете да навлезете в подробности, прав ли съм? — попита Ламонт.

Изражението на Хийт остана мрачно.

— Да. Все още разследваме.

Сондърс почука по масата.

— Но ще докажете, че Джейми е невинен, нали?

Зададе въпроса като загрижен приятел, но освен това беше декан, довел стар приятел в университета. Хийт нямаше съмнение, че президентът на университета и управителният съвет го въртят на шиш.

— Със сигурност — заяви тя. — Вашият Джейми е и моят Джейми.

Сондърс пак се прокашля и тя си даде сметка, че това е нервен тик. Явно искаше да каже нещо, но не беше сигурен как.

— Критикуват ви, нали? — попита Хийт и изрече онова, което той премълчаваше. — Налага се да направите промяна.

Стаята потъна в мълчание. Дженифър Дейли спря да шуми, Руук, който се беше облегнал и слушаше как останалите го обсъждат, изправи рамене, а Реймънд Ламонт нервно се засмя, без да иска. Сондърс бавно погледна всеки един, а накрая и Руук.

— Помолиха ме да те пусна в отпуск.

Обикновено спокойното лице на Руук се напрегна.

— Защо?

— О, Джейми, стига! — поклати глава Сондърс.

— Добре, добре, знам защо, но… защо! Не съм убил момичето.

Ако преди кабинета беше тих, сега се превърна в гробница. Дейли и Ламонт поглеждаха от Руук към Ламонт и обратно, докато двамата разговаряха.

— Проблемът е именно в това, че се налага да го кажеш. Една от студентките ни е мъртва и… Е, останалото го знаеш. Университетът трябва да се дистанцира от… ситуацията.

Колкото и бомбастично да се изразяваше обикновено, този път Ламонт заговори тихо:

— Кейд, необходимо ли е наистина? Знаем, че Джейми не го е направил.

Ректорът вдигна безпомощно ръце.

— Не зависи от мен.

— Управителният съвет е казал тежката си дума — насмешливо заяви Руук, бутна стола си назад, стана и погледна към Хийт. — Да вървим, Ник.

Дженифър Дейли преметна преливащото куфарче през рамо и ги последва, като остави вратата да се тръшне, а Ламонт и Сондърс — да седят неподвижно до масата.

— Господин Руук, момент, ако обичате — каза тя, щом стигнаха до главния коридор. Чантата й се беше притворила под тежестта на есетата, които притискаха едната й стена навън. Още едно движение и щеше да зейне и всичко в нея да се изсипе навън. Накрая стана точно това — професор Дейли направи крачка към тях, куфарчето се предаде и по пода се посипаха листове хартия.

— По дяволите!

Тя свали презрамката до лакътя си, пристъпи към стената, подпря се и понечи да се наведе, но Руук се хвърли напред, хвана я за ръката и я изправи на крака.

— Ние ще ги съберем, професоре.

Тя кимна с благодарност и се облегна уморено на стената.

— Задължена съм ви.

Ники вече беше приклекнала и събираше страниците. Руук бързо й помогна, взе купчината, прибра я в куфарчето и грижливо дръпна ципа.

— Да ви изпратим ли до кабинета ви? — попита той, щом видя, че Дейли е дошла на себе си.

— Да, ако обичате. И без друго искам да говоря с вас насаме.

Руук взе куфарчето, е Хийт тръгнаха от двете й страни и тя се изненада колко бързо върви възрастната жена. Като се изключи усилието, с което приклекна, беше доста чевръста и за възрастта, и за килограмите си и постоянно поглеждаше към куфарчето си, сякаш се боеше, че ако се разсее за миг, то ще изчезне. Слизането по стълбите от втория етаж до фоайето я забави малко повече, но щом излязоха навън, тя отново ускори ход. Хийт се зачуди дали да не я заговори, но се отказа. Ако професор Дейли искаше да им каже нещо, най-добре беше да остане съсредоточена върху него.

Накрая тя заговори:

— В онази стара сграда няма асансьор. Помолих да ме преместят, но без успех. Важни са само старите момчета с връзки помежду си.

„Проклятието на феминизма“ — каза си Хийт.

Спряха пред стая 211, професор Дейли отключи вратата и я отвори със замах. Ники беше затаила дъх, но когато влязоха, я заля облекчение — кабинетът не беше толкова ужасен, колкото се опасяваше. Купчините хартия не бяха чак толкова много и професор Дейли им беше отделила цял рафт. Столовете бяха свободни, а бюрото — сравнително подредено.

Дейли им посочи два стола и с Руук се настаниха.

— Ще говоря по същество — каза възрастната жена, след като приседна на ръба на бюрото си с лице към тях. — Аз бях академичен съветник на Клоуи. Срещахме се веднъж или два пъти в месеца, понякога по-рядко, друг път по-често. Напоследък по-рядко.

— Защо? — попита Руук.

— Заета беше. Повечето хлапета планират последния си семестър така, че да им е по-леко, но не и тя. Забележително момиче беше, умно, отдадено и изключително съвестно. Записа моя курс по фотожурнализъм за напреднали и още два по независими проучвания. И за тях я съветвах.

Хийт си записваше подробно.

— Знаете ли върху какво работеше Клоуи? — попита тя. Може би преподавателката разполагаше с информация, която щеше да потвърди теорията им за тайните общества. Дейли обаче поклати глава.

— Както казах, тя беше заета. Аз, разбира се, също съм постоянно заета. Когато се срещахме, просто я питах докъде е стигнала, в случай че има някакви въпроси или се налага да я насоча, което се случваше рядко. Освен това преглеждах снимките й.

Хийт се хвана за една дума.

— Казахте „рядко“. Нуждаеше ли се от помощ понякога?

Дейли кимна.

— Не знам дали ще ви бъде от полза, но точно за това исках да говорим. Клоуи дойде при мен преди около месец. Чувстваше се неуверена, което беше много необичайно за нея. Точно там седеше — каза тя и посочи към стола на Хийт.

— И плачеше. Студентите често плачат тук, всъщност твърде често за моя вкус. Обучаваме цяло поколение млади хора, които не знаят как да се справят със стрес или с провал, защото цял живот ги предпазваме от всичко. С Клоуи обаче ми беше за пръв път. Тя беше много жилава.

— Какво я беше разстроило толкова? — попита Руук.

— Не ми каза много. Проучваше материал, който смяташе за изключително важен и се боеше, че е затънала твърде много.

Хийт отвори уста да каже нещо, но Дейли я прекъсна.

— Преди да ме попитате дали съм се опитала да разбера за какво става дума, опитах. Нищо не ми каза.

Може би Клоуи се е бояла, че ще забърка преподавателката си в нещо, което е станало опасно. Въпреки това Хийт зададе следващия си въпрос.

— Защо дойде при вас, ако не за съвет?

— Повярвайте ми, дълго мислих за това. Ако я бях убедила да сподели, щях ли да предотвратя смъртта й? — Дейли се намръщи и брадичката й изчезна сред колонка от дипли. — Дадох си сметка, че Клоуи всъщност не търсеше помощ. Просто искаше да се наплаче, да се издърпа сама от блатото, така да се каже, и да продължи. Като си спомня срещата ни, ясно виждам, че се опитваше да придума сама себе си. Не мога да мигна от мисли за това. Достатъчно мерки ли взимаме, когато някой студент действително е на ръба на пропастта? Отдавна го обсъждаме, и във факултета, и в целия университет. Предвид честотата, с която се самоубиват възпитаниците ни, очевидно не правим достатъчно…

— Клоуи не се е самоубила — отбеляза Хийт, за да насочи разговора към разследването.

— Вярно е, но навлизаше в опасна територия. Едно е студент да получи нервен срив, защото е научен, че може да преуспее с минимални усилия и че му се полагат шанс след шанс, без последствия, и съвсем друго — да реши, че толкова се е отдал на свой проект, че има неприятности, с които не може да се справи.

Руук се размърда в стола си.

— Без да знаем какво е разследвала, се въртим в кръг.

Професор Дейли се надигна от ръба на бюрото, отиде до единия от високите шкафове до страничната стена и извади папка от средното чекмедже.

— На Клоуи е — каза тя и се върна на предишното си място, а Хийт и Руук се спогледаха с надеждата, че нещо вътре ще им помогне да развият теорията си.

— Видяхме се миналата седмица — каза професор Дейли. — Това са последните й снимки. Още не ги бях коментирала.

— Снимки на…? — попита Хийт.

— Основно на сгради, свързани с материала, по който работеше.

Дейли им подаде папката и Руук премести стола си до този на Хийт, за да я отворят заедно. Вътре имаше множество снимки и те ги прегледаха една по една, опитвайки се да разберат къде са направени.

— Тази е тук, в кампуса — каза Руук и посочи към четвъртата. — Това е сградата, която ремонтират, ако не се лъжа.

Професорът протегна ръка към снимката и взе нещо от бюрото си. Хийт го позна — силна лупа за негативи и диапозитиви — а Дейли го вдигна до едното си око и разгледа снимките.

— Смятам, че сте прав. Виждате ли това?

Тя посочи към главния вход, където, скрито зад един храст, едва-едва се забелязваше името на сградата. Виждаха се само части от буквите.

Руук надникна през лупата и тържествуващо вдигна очи.

— Това тук, между листата, положително е З. Има само една сграда, чието име започва със З!

— „Забро“ — каза професор Дейли.

— „Забро“ — съгласи се Руук.

Разгледаха и останалите двадесет и седем снимки. Имаше и други, направени отвън, както и цяла поредица във вътрешността на сградата. Няколко бяха на един конкретен участък от някакъв вътрешен коридор. Снимките на Клоуи подсказаха на Хийт само един логичен извод: сградата имаше нещо общо с онова, което е разследвала.

— Може ли да ги вземем? — попита тя.

— Разбира се. Това няма да я върне, но се надявам да разберете какво се е случило с нея.

Отвън Хийт и Руук се спогледаха. И двамата си мислеха едно и също — професор Дейли може би току-що им беше осигурила жизненоважната улика, която щеше да им помогне да разрешат случая. Без да си кажат и дума, те се обърнаха кръгом и потеглиха към „Забро“.