Разбиваща жега

21

Хийт и Руук застанаха един до друг пред отцепената сграда, покрай която бяха минавали вече няколко пъти през краткия период, който Хийт бе прекарала в Камбрия. Преди им приличаше на всяка друга сграда в ремонт, но сега им се струваше злокобна. Руук бе скръстил едната си ръка на гърдите, а с другата гладеше брадичката си, вторачен в сградата.

— Върнахме се в началото.

Зад тях се чуха стъпки, последвани от познат глас:

— Да, но този път ние ще ви помогнем.

Руук извърна глава и се ококори, щом зърна Мигел Очоа и Шон Роули.

— Роуч! — възкликна Руук.

— Какво правите тук, момчета? — слиса се Хийт, а Очоа се ухили.

— Разрешихме случая, взехме си почивен ден и решихме, че не бива да оставим мъжът ти да се мъчи без нас.

Руук опря длан на гърдите си.

— Дошли сте чак дотук заради мен? Признайте си, че ме обичате.

— Признавам, че ми харесаха ребрата на скара, които ни приготви веднъж — каза Очоа.

— Кога?

— На миналия Ден на бащата, помниш ли? Само ние си бяхме, без деца, така че ти…

Руук се изкиска и го прекъсна:

— Вярно. Реших, че ще е приятно да прекараме един Ден на небащата. Сърцето ми се стопля, като си помисля, че си го запомнил, Мигел.

— Радвай се на любовта, все едно как я получаваш — каза Очоа. — В твоя случай е заради свинските ребра.

Роули вдигна замислен поглед към небето.

— Не знам, на мен повече ми хареса онзи киш „Лорен“, който приготви на Деня на майката.

Очоа го халоса по рамото.

— Какво ти има, бе, човек?!

Роули отстъпи крачка назад.

— Това пък за какво беше?

— Сега ще ти кажа за какво!

Мненията на Очоа винаги бяха категорични, независимо дали се възмущаваше, че някой предпочита киш пред ребра, или от това, че трябва да се запознае с родителите на жена, с която излиза без ангажименти.

— Само ти би избрал яйца пред скара, Роули!

Това беше примамка и Роули се хвана.

— Само аз? Какво значи това?

— Че си губиш картата за мачовския клуб, това значи! — съвсем сериозно го уведоми Очоа, но Роули нямаше да се откаже.

— Така ли? Щом я губя, защото съм харесал киша на Руук, той какво губи, задето го приготви, а?

Руук го зяпна с отворена уста.

— Ей, защо намесваш и мен в тая глупост?

— Извинявай, Руук — каза Роули и погледна кръвнишки към Очоа. — Странични щети. Понякога партньорът ми просто ми къса всичките нерви едновременно.

Преди някой да успее да отговори, се намеси Хийт.

— Смайващо интелигентен дебат, но може ли да ми разкажете за Джун Чин? Наистина ли разрешихте случая?

— Наистина — отговориха Роуч в един глас.

— Права беше, капитане, „кафе“ невинаги означава „кафе“.

— В този случай означава „пищови“. Жертвата е затънала до врата…

— Какво значи това? — попита Руук.

— Роулз, чу ли? — изкиска се Очоа. — Мъжът с мозък като сюнгер не знае какво е пищов.

Руук изкриви насмешливо уста.

— Знам какво е пищов, смешнико.

Хийт отново сложи край на пуйченето, като се обърна към най-зрелия сред присъстващите мъже.

— Роулз, разказвай.

— Разбира се, капитане. Джун Чин е бил част от група хлапета, които са пишели есета вместо състудентите си. Неговите много се търсели и според един от „колегите“ му на него му писнало да дели приходите си. Искал да елиминира посредника, така че се отделил и започнал „да ходи на кафе вечер“.

— Евфемизъм за среща с клиент, така ли? — обади се Руук, а Очоа потупа с пръст по върха на носа си.

— Доказа се, Холмс.

Руук наведе доволно глава, а Хийт попита:

— И какво?

Роули продължи разказа си:

— Срещите „на кафе“ били доста доходоносни. Чин решил да наеме някои от доскорошните си „колеги“ и основателите на първия кръжок малко се ядосали.

— Убили са Джун Чин заради пищови — обобщи Хийт, стигнала до единствения логичен извод.

— Точно така — потвърди Роули. — Убийците го вдигнали върху статуята, за да служи за предупреждение. Не искали и други да дезертират от групата.

— Добра работа, момчета.

— Без твоето хрумване нямаше да успеем — каза Очоа, отдавайки заслугите, които й се полагаха.

Хийт им обясни какво знаят за убийството на Клоуи Мастърсън и за всичко, което ги беше довело до настоящия момент. Роули подсвирна, а Очоа измърмори:

— Еха! Това е като халюцинация!

— Продължителна и много странна — кимна Руук.

Хийт вече губеше търпение. И тя искаше да разреши своя случай.

— Да се размърдаме вече, става ли? Умирам да се прибера у дома. — Тя погледна втренчено към Руук. — Под „у дома“ разбирам Манхатън.

Руук преплете пръсти, изправи показалците и ги насочи към сградата.

— Да действаме тогава.

Хийт, Очоа и Роули го последваха по алеята. Вероятността да се вмъкнат лесно не беше голяма, но решиха първо да опитат през главния вход. Точно както очакваше Хийт, той беше заключен.

— План „Б“ — заяви тя и ги поведе към увисналата ограничителна лента, която обграждаше сградата. Обиколиха я цялата, докато намерят един зле закован прозорец. Руук надникна през стъклото и веднага запя стара песен на „Бийтълс“:

— Тя влезе през прозореца на банята! — После добави, без да престава да тананика: — Някой да има железен лост?

— О, да, винаги си нося, в джоба ми е — каза Очоа и прихна. — О, момент, то не било лост.

Хийт забели очи. Макар че им беше началник, Мигел и Шон я смятаха за едно от момчетата и не смятаха за необходимо да си мерят приказките в нейно присъствие.

— Супер — коментира тя.

— Да, нали? — ухили се Очоа.

— Убедена съм че, хм, лостът ти е впечатляващ, но прозорец няма да отвори. Обиколете наоколо, момчета, трябва да влезем вътре.

— На никой ли не му хрумна, че може просто да помолим да ни пуснат? — попита Роули.

— Не става — отговори Хийт. — Знаем, че бащата на Клоуи е член на ордена на масоните, а Руук ми разказа, че от „Череп и кости“ вероятно имат топла връзка с ЦРУ. Ами ако „Тектон“ имат топла връзка с масоните? Но не с масоните.

И тримата мъже се втренчиха в нея, но накрая се обади Руук:

— Това не го разбрах.

— Помниш ли тефтерчето на нощната масичка на Клоуи? Онова със скиците?

— Разбира се. Очи, пера, геометрични фигури…

— Ето какво си мисля. Тя внезапно се е сближила с баща си, който съвсем случайно е масон. Открила е доказателства за съществуването на тайното университетско общество „Тектон“. Страхувала се е от нещо и се е канела да сподели разкритията си с теб, Руук, защото си известен с любовта си към конспиративните теории. Искала е да разбере дали старите ти бележки потвърждават онова, което е открила или си е мислела, че е открила.

— Има само един проблем — каза Руук. Освен конспирациите той обичаше и да се прави на адвокат на дявола. — Масоните не са тайна организация, нито се занимават с нелегална дейност.

— Напълно ли си сигурен в това? — попита тя. Ако беше разбрала нещо през изминалите няколко часа, то беше, че във всяка организация има скрити нива. Дори ръкостискането между Реймънд Ламонт и Кейдън Сондърс подсказваше, че между тях има нещо повече от обикновена дружба, нещо, което вероятно е започнало още по време на следването им.

Руук отговори честно:

— Не, не напълно.

Очоа прочисти гърлото си.

— Добре, значи в този университет има тайна организация, която има още по-тайна топла връзка с масоните, които от своя страна имат още по-тайна и по-топла връзка с нещо друго, правилно ли те разбрах?

— Звучи фантастично, знам — каза Хийт. И на нея й звучеше така, особено след като Очоа го обобщи толкова сбито. — В момента обаче с друго не разполагаме. А сега да измислим начин да влезем в тази сграда.

— Разпръснете се — каза Роули. — Да обиколим района, положително ще намерим нещо, с което да разковем дъските.

Роуч тръгнаха в една посока, а Хийт и Руук — в противоположната.

— В багажника ти нищо подходящо ли няма? — попита Хийт.

— В този на колата ми вкъщи има, в колата ми под наем — не.

Обиколиха сградата и се срещнаха с Роуч пред предната врата. Хийт видя, че са с празни ръце, но все пак попита:

— Намерихте ли нещо?

И двамата разпериха ръце.

— Нищо — отговори Очоа.

Отново се пръснаха, вперили погледи в земята, в случай че са пропуснали нещо. Не бяха. Очоа и Роули отново се присъединиха към нея отпред, но кой знае как Руук беше успял да изчезне по пътя. Хийт заслони очите си с ръка и огледа терена край сградата. Когато погледът й описа пълен кръг, тя се обърна и се сепна. На прага стоеше съпругът й.

— Желаете ли да влезете?

Той отвори широко вратата и ги покани вътре.

— Как успя да се вмъкнеш? — попита Очоа с присвити очи.

Тези на Руук весело святкаха.

— Когато стана ясно, че няма да намерим инструмент, с който да разковем дъските на прозореца, отново се пробвах с останалите. Нали се сещате, в случай че сме пропуснали някой.

Роули кимна одобрително.

— И намери отворен, така ли?

— Не точно, но попаднах на един с разхлабено парче стъкло. Едва го докоснах и кабам, то се пръсна под деликатния натиск на пръстите ми.

— Кабам? — повтори Очоа.

— Пръсна се? — повдигна вежда Роули. Хийт замълча. Тя отлично познаваше пръстите му и добре знаеше на какво са способни. Тръгна напред, разминавайки се със съпруга си, Роуч я последваха, а Руук затвори вратата.

— Добре, момчета, да се пръснем.

— Какво точно търсим? — попита Роули.

— Скришно място — отговори Руук и кимна многозначително. — Всъщност бърлога. Скривалище. Тай…

Хийт вдигна ръка, за да го спре.

— Ясно, Руук. Тайно помещение.

— Добре, де, щом те удовлетворява такова тривиално описание…

— Място, където хората се събират да си шушукат, така ли? — попита Роули.

— Именно — потвърди Руук.

— Тоест, тайно помещение — кимна Роули.

Хийт плесна с ръце и надприказването веднага престана.

— Ако сте приключили, хайде да намерим тайната, секретна, скришна бърлога, става ли?

— Тъй вярно, капитане — отвърна Очоа.

Преди да се пръснат, тя извади телефона си и им показа снимка на страница от тетрадката на Клоуи. Според Хийт рисунката на нея представляваше символа на „Тектон“ — буквата Т, оградена от триъгълник.

— Търсете и това — каза тя и четиримата отново тръгнаха да търсят вход.

— Ей! Елате, намерих го!

Гласът на Руук сякаш се надигна от пода на празната сграда и Хийт се опита да определи посоката. Стори й се, че идва отляво и тръгна натам.

— Къде си? — извика тя.

— В коридора, където са стаи 200 и нагоре, чак накрая!

— Аз съм при 100 — извика Роули и докато наближаваше към Хийт, шумът от стъпките му се усили.

— Аз при 300 — обади се Очоа.

Хийт ги чуваше съвсем ясно и тръгна по един от останалите два коридора. Точно когато забеляза табелката с надпис 200, Руук пак ги извика:

— Идвате ли, или приключенствам сам? Искам да ви кажа, че в недрата на ада е доста тъмно!

Очоа погледна към Роули.

— Идея си няма какви ги говори, нали?

— Никаква.

— Идваме! — извика Хийт и тръгна надолу по коридор 200 заедно с Роуч.

Само дето така и не стигнаха до Руук, нито знаеха къде е. В края на коридора нямаше никой. По стените бяха монтирани витрини, една от които празна и покрита с дебел слой прах. От двете страни имаше класни стаи и офиси, всичките със заключени врати.

— Къде е той? — озърна се Роули. — Пич, къде си?

— Той е призрак — заяви Очоа.

— Не, не съм призрак — чу се приглушеният глас на Руук. — Макар че действително се чувствам като обитател на света на сенките.

Хийт се завъртя още веднъж и раздразнението й нарасна.

— По дяволите, Руук, къде си?!

— Брато, стига вече, покажи се! — присъедини се и Очоа.

Тримата се наредиха в кръг, гръб до гръб. На Хийт й се прииска да преброи до три, сякаш заплашва палаво дете, но Руук беше възрастен човек, далеч по-палав от всяко хлапе, което бе срещала някога. Вярно, те се свеждаха до племенницата й, но тя беше перфектна и нямаше нужда от заплахи.

Точно когато смяташе да тропне с крак и да му извика да се покаже, и то веднага, витрината в дъното внезапно се отвори, в коридора пристъпи Руук, разперил ръце, и за миг остана неподвижен, с глупава усмивка на лицето. Хийт знаеше, че очаква реакция. Тя беше много доволна, че може би е открил онова, което търсеха, но раздразнението надделя над любопитството й. Сякаш се състезаваха кой ще премигне пръв, той или те тримата с Роуч.

Накрая Руук се отказа, наведе глава и тежко въздъхна.

— Добре, де, добре, разбрах. Но вижте! Скрита врата!

— Виждам.

Хийт застана до него и огледа рамката на гърба на рафта. Нищо не подсказваше, че той всъщност е врата. Няма как, трябваше да похвали Руук за откритието.

— Предавам се, как я откри?

— Мислех, че никога няма да попиташ.

Хийт отстъпи, за да може той да затвори тайната врата, която изчезна с прищракване. Този път тя проследи очертанията на рафта от външната страна, от пода до горния ръб и после оттатък. Нямаше лостове. Нищо не подсказваше, че това всъщност е врата, нито как може да се отвори.

— Чудесно е изработена, но веднъж писах материал за историята на магията и попаднах на куп информация за тайните коридори. Може да се изненадате, но в старите къщи се срещали доста често и водели до скривалища, кръчми през Сухия режим, нелегални хазартни заведения и така нататък. Аз събрах две и две, разбира се — магия, тайни врати — и си дадох сметка, че тук сякаш няма мазе…

— Да, не видяхме стълбище или асансьор, които да водят надолу — обади се Очоа. Руук щракна с пръсти и посочи към него.

— Именно. Ако имаше тайна врата, тя би водила към мазето, а ако съществува таен лост за отварянето й, може би ще представлява Т в триъгълник.

— Има ли такъв? — попита Хийт. Откритието му я беше впечатлило въпреки театралниченето. За Руук то бе нещо естествено, майка му беше добър учител.

Очоа прокара ръка по очертанията на витрината, също като Хийт.

— Предавам се. Как го отвори? — попита той, след като не постигна резултат.

— Позволете.

Руук подмина следващата врата и приклекна до старомодната вентилационна решетка на пода. Отвори я и пъхна ръка в тъмнината. Последва звънко „щрак“ и воала, механизмът се отключи, а той се върна тържествуващо при тях с решетката в ръка.

— Символът — каза Руук и им показа бледото Т в триъгълник, отпечатано върху метала в единия й ъгъл.

— Впечатляващо — кимна Роули.

— Да, добра работа — съгласи се Очоа и го потупа по рамото. — Понякога има полза от това, че си лигльо.

— Пробвай „постоянно“ — каза Руук. Роуч не реагираха.

Хийт се обърна към тъмния вход и първо усети миризма на влажни сажди, силна и наслоена, сякаш се намираха пред огромен огън, угасен от дъжда. След това усети хлад от въздуха, който се надигаше от мазето. Надникна в мрака, потискайки тръпките, които пълзяха по гръбнака й. Сякаш се беше озовала в слаб филм на ужасите, в който героинята може да продължи към очевадната опасност или да избяга на сигурно място. Тя, естествено, винаги влизаше право в бърлогата на лъва, защото така я бяха написали: твърде тъпа, за да оживее. В момента Хийт се чувстваше също като нея — готова да потегли към неизвестните дълбини, където, също както в „Похитителите на изчезналия кивот“, можеше да се натъкнат на стая, пълна с многовековни скелети. Или с паяци, което беше още по-лошо.

Руук я хвана за ръката, за да й попречи да продължи.

— Внимавай. Има стъпала, доста са стръмни.

Хийт се овладя. Руук беше този с развинтеното въображение, не тя. Тя беше разумна и практична, но точно в този момент ролите бяха разменени. Ники сложи ръка на хладната каменна стена, пое си дълбоко дъх и си наложи да мисли за Клоуи Мастърсън. Зареди снимките, които им беше дала професор Дейли (Хийт ги беше заснела с телефона си) и стигна до онази, която й трябваше — на отворена врата. Зад нея се виждаше само мрак и няколко стъпала, които водеха надолу.

— Ето. Клоуи е била тук. Стояла точно където се намираме сега, само че е била сама.

— Може би не — каза Руук. — Ами ако убиецът е бил с нея?

Имаше две причини Клоуи да е била с някого и Хийт ги изброи на глас:

— Или е смятала, че може да му има доверие, или е знаела, че е убиец, но си е мислела, че може да се защити. И в двата случая е тръгнала надолу, към смъртта си.

Тази мрачна мисъл ги накара да замълчат за миг. Хийт беше виждала човек да издъхва от загуба на кръв. В един момент беше жив, а в следващия — просто празна черупка, която изобщо не приличаше на него. Беше й се случило и с майка й или поне тя си мислеше така по онова време. Точно това лично изживяване я подтикваше винаги да отдели секунда-две, за да отдаде почит на жертвата. Докато се опитваше да си представи убийството, то сякаш оживя. Видя Клоуи, застанала смаяна на прага на тайния тунел. Убиецът може би беше до нея, подканваше я да слезе, предупреждаваше я да стъпва внимателно. Може би дори я насочваше, сложил ръка на кръста й.

— Да осветим пътя — каза тя. Време беше да премине към следващото действие.

Роули и Очоа извадиха телефоните си, включиха функцията „фенерче“ и ги насочиха напред едновременно, сякаш следваха хореография. Долу миришеше на застоял въздух. На подземие. Хийт не би слязла сама, но Клоуи може би го беше направила.

Роуч тръгнаха първи, насочили фенерчетата към очуканото каменно стълбище. Руук мина зад нея. И четиримата слизаха предпазливо, като изпробваха всяко стъпало, преди да прехвърлят тежестта си върху него.

— Трябва да има и друг вход — обади се Руук и гласът му заподскача между каменните стени. — Едва ли членовете на „Тектон“ идват на тайни съвещания по това стълбище, изключено е.

Хийт трябваше да се съгласи с него. По нищо не личеше, че оттук минават хора, при това често.

— Но Клоуи е идвала, чувствам го.

— Откога действаш по вътрешно чувство, Хийт?

Пред нея Роуч замърмориха одобрително. Прави бяха — Ники оглеждаше уликите и ги свеждаше до факти. Руук, от друга страна, следваше инстинкта си и измисляше сюжети. Уравновесяваха се един друг, но точно сега балансът липсваше.

Не се наложи да отговори на въпроса му, защото стигнаха до долу. Очоа и Роули насочиха фенерчетата си към тъмното помещение и се заковаха на място, а Руук и Хийт застанаха от двете им страни.

Стените бяха от грубо одялани камъни, подът — покрит с пръст. Прозорци нямаше, отникъде не се процеждаше естествена светлина. Помещението беше само едно, влажно и мрачно.

Руук тихичко подсвирна.

— Това си е същински зандан!

Очоа невярващо повдигна вежда.

— Понеже някога си виждал.

— Всъщност да, виждал съм. Веднъж писах статия за уредите за мъчения през седемнай…

Очоа вдигна длан пред себе си.

— Все едно нищо не съм казал.

Роули поклати глава.

— Защо ти трябваше да го споменаваш бе, човек?

— Разсеях се за миг — оправда се Руук с помръкнала физиономия.

Тогава се намеси Хийт, за да прекъсне размяната на реплики.

— Съсредоточете се, момчета. Да огледаме наоколо.

Разделиха се — Роуч се насочиха наляво, а Хийт и Руук извадиха телефоните си, включиха фенерчетата и тръгнаха надясно. Тя осветяваше пода, а той — стената и тавана. Придвижваха се бавно, като оглеждаха всеки квадратен сантиметър. След няколко минути се чу гласът на Роули.

— Май открих нещо.

Хийт и Руук моментално се озоваха до него с насочени фенерчета.

— Разхлабен камък — каза той. — И вижте тук! Символът.

Камъкът се размърда под натиска му, но той не успя да го извади веднага. Руук пристъпи напред и проследи очертанията му с показалец.

— Удивително. Обзалагам се, че така си оставят съобщения. Кореспондират си тайно!

Теорията му не беше лоша. Роули отново опипа ръбовете и намери пролука, провря пръсти в нея и след миг успя да измъкне камъка от нишата му. Четиримата насочиха фенерчетата си към нея и видяха късче бяла хартия, натикано в дъното. Хийт си сложи латексовите ръкавици, които винаги носеше със себе си, пъхна ръка вътре и извади листчето. Докато го разгъваше, тримата мъже се събраха около нея.

— Като писмо в бутилка, но още по-хубаво — каза Руук, без да може да скрие вълнението си.

— Като на филм — включи се Очоа. — Тайни послания зад камък в подземие. Що за идиотщина?

Руук изглеждаше щастлив като прасе в помийна яма.

— Стихотворение в стената. Както в „Обществото на мъртвите поети“. Това е указание, бе, хора! И точно ние ще го дешифрираме!