Разбиваща жега

4

Ники Хийт от години се смяташе за следовател и разсъждаваше като такъв на сто процента. Когато стана капитан на 20-то управление, й се наложи да промени мисленето си и макар че все още не бе постигнала това напълно, всеки ден се чувстваше все по-комфортно в новата си роля.

Щом се върна в участъка, тя се дръпна настрана в очакване да застане пред бялата дъска и да обсъди съдържанието й с хората си. Старото й бюро още беше свободно и макар че навикът и комфортът, който й вдъхваше то, я теглеха натам, Хийт устоя — бързо беше открила, че границата между това да си едно от момчетата и да ги ръководиш е доста тънка. През годините беше изучавала лидерите, с които бе работила или които по един или друг начин бяха станали част от професионалния й живот, и това й помогна да формулира собствените си схващания за качествата, необходими, за да си добър водач. Чувството за справедливост, постоянството и искреността бяха начело на списъка. Веднага след тях беше способността да създаваш възможности за хората около себе си.

Хийт наблюдаваше следователите, докато влизаха в общия офис. Раймър и Фелър дойдоха първи и се облегнаха на бюрото на Роули с лице към бялата дъска. Втори беше Руук, който се запъти право към нея и безмълвно й връчи една от чашите с кафе, които носеше. После бързо й кимна и отиде да седне на скърцащия стол пред бюрото, което бе избрал за свое. След него влязоха следователи Роули и Очоа. След като я повишиха в чин капитан, тя дълго мисли, но накрая ги назначи да ръководят отряда съвместно. Макар и не веднага, те успяха да се научат да работят заедно, без да си пречат.

После в общия офис влезе следовател Инес Агуиналдо. Тя беше новакът сред тях, но многократно бе доказала колко струва благодарение на интелигентността и хъса си. Хийт лично я вербува от полицейското управление в Саутхемптън, за да я замести, когато получи повишението, и това беше едно от най-разумните решения, които бе взимала някога.

Последна се появи следовател Шарън Хайнзбърг. Заради закъснението си и присъствието на Руук тя можеше да избира между три варианта: да седне до стария сгъваем стол до бялата дъска, да забави всички, като разтовари вещите си на бюрото си и вземе собствения си стол, или да се опре на нечие чуждо като Фелър и Раймър.

Хайнзбърг нерешително се огледа, сякаш се бореше с гатанка без отговор. Хийт тъкмо щеше да се обади, за да я смъмри, че е закъсняла и ги задържа, когато Руук кавалерски се надигна й и предложи своя стол. Хийт веднага си каза, че ако беше на мястото на Шарън, щеше да му откаже. Общият офис беше най-неподходящото място да спазваш социалните норми относно пола си, поне за жените. В доминирана от мъже професия те са постоянно под лупа и не могат да си позволят постъпки, които някой би изтълкувал като проява на слабост, а желаещи никога не липсват. Ники и за миг не го забравяше, Агуиналдо също, но Хайнзбърг явно възприемаше нещата другояче. Тя с удоволствие прие жеста на Руук, а той отстъпи встрани.

Хийт по навик понечи да стане, но се спря, когато си спомни, че вече не е нейна работа да ръководи индивидуалните разследвания. Огледа се, но ако се съдеше по леко вдигнатите му вежди, само Руук бе забелязал подхлъзването й.

Секунда по-късно Очоа и Роули се изправиха пред останалите, от двете страни на бялата дъска. Методът на работа, който си бяха избрали, беше да се редуват, така че Роули взе един маркер и докато изписваше ДЖУН ЧИН най-отгоре с големи печатни букви, Очоа се обърна към колегите си.

Днес беше негов ред да командва.

— Какво знаем за жертвата? — започна той.

Пръв се обади Фелър:

— При мен нищо не излезе, никой нищо не е видял, обаче Хайнзбърг откри нещо.

Хайнзбърг кимна, накланяйки се почти от кръста надолу, а Хийт повдигна вежди. Имало чудеса значи!

— Вярно е — каза Шарън. — Едно момиче от „Джулиард“ каза, че докато се прибирало след вечерно представление на „Бродуей“, видяло група студенти-мъже на „Кълъмбъс“. Според нея идвали от моравата. Минавало полунощ, така че се притеснила, естествено. Не искала да мине покрай тях…

„Умница“ — каза си Ники.

— … така че спряла едно такси и го задържала, докато отминат. Щом се отдалечили, отпратила шофьора и бързо се прибрала в общежитието.

— Колко са били? — попита Роули.

Хайнзбърг пак се консултира със записките си.

— Трима.

Хийт се опита да не я съди, задето трябваше да погледне в тефтера си, за да си спомни нещо, което е открила едва преди час, но не й беше лесно, защото три не беше число, което се помни трудно. Това не я изпълваше с доверие към следователката, но от друга страна се радваше, че Хайнзбърг поне си е записвала.

— Как са се държали? — попита тя. — Запомнила ли е нещо?

Хайнзбърг отново надзърна в бележките си.

— Двама носели тъмни дрехи, третият бил със светла тениска с емблемата на Нюйоркския университет. Единият бил дребен, другите двама — високи. Според нея около метър и осемдесет.

Докато Роули записваше чутото на бялата дъска, Очоа се обърна към Хайнзбърг.

— Били ли са мокри?

Хайнзбърг го зяпна.

— Мокри?

Очоа спокойно обясни въпроса си:

— Ако те са нагласили Чин върху статуята, значи са били във водата.

— Да — обади се Роули. — От „Джулиард“ не са им сглобили платформи и стълба, както на нас.

Хайнзбърг изглеждаше като животно в капан.

— Момичето не каза.

— А ти не си попитала — каза Хийт, като остави намека за зле свършената работа неизречен. Очоа наведе глава и си пое дъх. Този жест обикновено означаваше „дай ми сили, боже“.

— Нещо друго, Хайнзбърг?

Всички погледи се насочиха към Шарън, която се взираше в тефтера си.

— Ъ-ъ-ъ, каза, че били с телефони. Пишели или скролвали, не могла да прецени. Единият споменал някакво съобщение, така че приех, че са пращали есемеси.

— Доста безсърдечно, ако току-що са убили човек — коментира Руук и останалите кимнаха в знак на съгласие.

— Претрепват момчето, а после се държат, сякаш нищо не е станало — обади се Фелър.

Роули потупа длан с маркера си.

— Което означава, че ако става дума за нашите хора, те не са изпитвали никакви угризения.

— Някакви други следи? — попита Хийт.

Роули записа новата информация на бялата дъска, преди да изложи собствения си доклад.

— Ще погледна камерите на „Кълъмбъс“. Вече свалих записите от тези край парка и басейна и ги погледнах набързо. Тъмно е и не можах да различа бог знае какви подробности, но видях четирима души да слизат по стълбите в посока към басейна. Единият наистина беше със светла тениска, но камерата го е хванала само в гръб.

— Идват четирима, тръгват си трима — каза Руук. — Както в „Десет малки негърчета“ на Агата Кристи.

— Агата чия? — попита Очоа.

Руук беше потресен.

— Мигел, кажи ми, че се шегуваш. Нима не знаеш коя е Агата Кристи?!

Очоа поклати глава. По всичко личеше, че никак не е трогнат от пропуска, който Джеймисън Руук е открил в познанията му.

— Не.

— Гранд дамата на криминалетата, ето коя! Британска авторка, написала шестдесет и шест романа, повечето от тях с главен герой или детективът-икона Еркюл Поаро, или възрастната, но изключително умна мис Марпъл.

Роули вдигна ръка и насочи маркер към тавана.

— Написала е и пиесата „Капан за мишки“, ако не се лъжа.

Руук кимна одобрително.

— Точно така, Шон. Съвсем случайно това е най-дълго играната пиеса в историята на театъра!

— Срамота! — възмути се Очоа и стрелна разочаровано своя партньор, а Роули повдигна невинно рамене.

— Какво? Обичам да ходя на театър.

— Мигел — каза Руук, — малко култура, дори ако говорим за посредствени филми по мотиви от класически романи, какъвто е случаят с немалко от книгите на Кристи, не е навредила на никого.

Очоа не се впечатли.

— Остави, Холмс. Предпочитам да гледам футбол.

Хийт никога не се отегчаваше от добронамерените словесни престрелки между Роули, Очоа и съпруга й, но точно в този момент имаха работа.

— Ако Янките поставят мюзикъл на Бродуей, всички ще са доволни. Междувременно обаче може ли да се съсредоточим върху случая, ако обичате?

Очите на Руук се ококориха.

— Янките в мюзикъл! Идеята никак не е лоша, Хийт. Музиката ще напише Били Джоуъл, все пак е от добрия стар Роуд Айлънд…

Хийт плесна два пъти с ръце и го прекъсна.

— Руук. Случаят.

Той вдигна ръце в извинителен жест.

— Вярно, вярно, съжалявам, изгубих се в мислите си. Продължавайте, джентълмени.

Роули продължи там, където го бяха прекъснали.

— Готов съм да се обзаложа, че един от четиримата, които камерата е заснела да слизат на площада, е жертвата, а това по всяка вероятност значи, че другите трима са извършителите.

— Това е най-обещаващата ни следа — обобщи Очоа.

— Единствената ни следа — поправи го Роули.

— Причина за смъртта? — попита Хийт.

— А, да, току-що се обадиха от Съдебна медицина. Удавил се е — отговори Роули и го записа на дъската.

— И е отишъл на площада по свое желание? — продължи Хийт, обръщайки се към Роули.

— Четиримата просто са се забавлявали. Приказват си и се смеят, доколкото можах да различа на записа.

— Може да са били от някое университетско братство — предположи Фелър. — Посвещаване на нов член. Знаете какво е в света на гърците. Понякога стигат до крайности.

Раймър кимна.

— Помните ли, че наскоро затвориха едно братство в Щатския университет във Флорида, май беше „Пи Капа Фи“, след като техен член загина? Момчетата са идиоти.

— Тук не е Флорида — обади се Очоа. — В Нюйоркския не са по гръцките работи, пич.

И така да беше, Роули все пак написа „ПОСВЕЩАВАНЕ В БРАТСТВО?“ на бялата дъска. Не биваше да елиминират нищо, преди да имат основателна причина за това.

— Може предизвикателството да е било колко дълго ще издържи под вода.

— Щеше да звучи много убедително, ако тялото не беше разположено така — възрази Руук. — Ако малкият беше умрял по време на посвещаване в братство, приятелите му са щели да позвънят на 911…

— Не и ако не са искали да се разбере, че са замесени — прекъсна го Очоа.

— Имаш право, но тогава защо просто не са оставили тялото в басейна? Защо ще си правят труда да го качват на върха на статуята? Можело е да ги хванат или да ги видят. Поели са доста сериозен риск.

— Нещо друго? — попита Хийт.

Не разполагаха с много, но поне имаше откъде да започнат. Никой не се обади и Очоа разпредели задачите.

— С Роули ще отидем в Нюйоркския университет и ще обиколим братствата. Агуиналдо, разбери къде е живеел убитият и дали е имал съквартирант и ми докладвай какво си открила.

— Разбрано.

— Фелър, Раймър, намерете семейството на жертвата и вижте какво знаят.

— Дадено — отговори Раймър от името на двамата.

Отрядът тъкмо започваше да се разотива, когато се обади Хайнзбърг:

— Ами аз?

— Добра работа свърши с онази следа — отвърна Очоа. — Виж дали ще можеш да изкопчиш още нещо от свидетелката. Питай дали й се е сторило, че момчетата, които е видяла, наскоро са плували. После виж на коя фирма е било таксито. Вероятността е малка, но може би шофьорът е регистрирал спирането, въпреки че студентката не се е качила, и ще си спомни нещо.

След като всички излязоха, Руук се обърна към Ники.

— А ти?

Тя посочи към кабинета си и се намръщи.

— Аз имам да попълвам документи и да отговарям на имейли.

Руук я последва вътре.

— Липсва ти да си в центъра на събитията, нали?

— Повече, отколкото си даваш сметка, Руук. Докато седя тук, те ще нагазят до кръста в разследването. Мама му стара, бих приела дори задачата на Хайнзбърг, въпреки че на практика ще търси игла в копа сено.

— Имаш нужда да се разсееш.

Тя взе една папка и я размаха наляво-надясно.

— Доклади за „Полис плаза“ 1. Проклятието на моя живот!

Руук се приближи, измъкна папката от ръката й и я остави обратно на бюрото, а след това хвърли поглед навън. В общия офис нямаше жива душа. Той решително отиде до прозореца, дръпна рязко щорите и отново се обърна към нея.

— Имам няколко идеи — каза той, а веждите му заподскачаха. — Готова ли си да сефтосаме кабинета ти?

„О, колко може да загазим“ — помисли си тя, но моментално обзелата я възбуда бързо прогони тези мисли.

— Напълно.