След бърз поглед в интернет Хийт и Руук намериха адреса на Крисчън Фоти. Ако не го откриеха там, щяха отново да се отбият в масонската ложа. Оказа се, че пътят не е дълъг — Фоти живееше в ниска четвъртита сграда недалеч от университета. Почукаха три пъти и накрая той им отвори. Изглеждаше още по-измъчен и съсипан, отколкото при първата им среща. Кожата му беше станала белезникава и изглеждаше още по-бледа заради измития цвят на косата и изморените му очи. Сякаш беше остарял с десет години, може би и повече.
— Господин Фоти — каза Хийт и показа значката си, — имаме още няколко въпроса. Може ли да влезем?
Докато се навеждаше, за да огледа значката по-внимателно, Фоти се препъна и Руук го хвана за едната ръка, а Хийт за другата. Тя допусна грешката да вдиша и едва не отскочи заради миризмата на вкиснал алкохол, която я обля. Фоти очевидно се опитваше да притъпи болката с „Джак Даниълс“.
— Да влезем — каза Хийт и го насочи към вътрешността на апартамента.
Фоти се отскубна от ръцете им, със залитане се добра до един диван с кафява тапицерия, простря се по гръб върху него и покри очите си с ръка. Изпод маншета му надничаха тъмните очертания на татуировка.
— Не искам да говоря — измънка той.
— Пиян е като кирка — безгласно изрече Руук.
Хийт седна до масичката, точно срещу Фоти.
— Помогнете ни малко и ще ви оставим на мира.
Той не се помръдна. Ако разголеният му стомах не се надигаше, тя щеше да, се зачуди дали не е умрял.
— Господин Фоти?
— Тя трябваше да се откаже — каза той накрая.
Хийт се нуждаеше именно от това въведение.
— Но материалът е бил твърде добър.
— Не, не, не. Беше опасен! — със заваляне изплю той. — Опасен, не добър. — Фоти се прегърби в опит да подпре лакти на треперещите си колене. — Защо не престана? — Гласът му изтъня от раздразнение. — Казах й! Трябваше да спре!
Хийт отново си спомни думите му, че нещата не са се развили така, както е планирал.
— Знаехте ли какво ще се случи, ако не спре?
Устата на Фоти се раздвижи и зъбите му се показаха, но той не свали ръка от очите си.
— Казах й да престане, но тя не ме послуша. — Той завъртя глава наляво-надясно, сякаш се опитваше да прогони кошмар и добави: — Естествено. Защо ще ме слуша?
— А защо не? — попита Руук.
Фоти се изсмя и от ъгълчето на устните му се стече слюнка.
— Когато беше малка, мен ме нямаше. Защо да ме слуша сега?
Хийт отговори на въпроса му със свой.
— Кой искаше тя да се откаже?
Той обаче беше твърде пиян, за да следи мисълта й.
— Материалът изобщо не си заслужаваше.
— За един журналист статията може да е всичко. Клоуи явно е смятала, че си е заслужавал, щом е била готова да се изложи на риск. — Руук деликатно свали ръката на Фоти от очите му. — Нека ви кажем какво знаем, става ли? Така ще може да запълните пропуските ни.
Фоти с мъка се надигна до седнало положение и потъна във възглавниците на дивана.
— Единственото, което трябва да знаете, е кой уби дъщеря ми.
— Искате да кажете, че трябва да разберем кой я е убил — поправи го Хийт, но Крисчън Фоти поклати глава.
— Искам да кажа, че трябва да знаете кой я уби. Ще ви кажа.
С Руук се втренчиха в него.
— Казвате, че знаете кой е убил Клоуи? — попита той.
Фоти колебливо кимна, но някак си успя да ги погледне.
— Аз я убих.
Гръбнакът на Хийт се скова.
— Господин Фоти — бавно каза тя, — нима признавате, че сте убили дъщеря си Клоуи Мастърсън?
Той притисна лицето си с длани, сякаш можеше да изтласка навън болката, която изпитваше.
— Аз съм виновен. Казах й да престане, но не. Казах й, че ще затъне твърде надълбоко. Ще затънеш твърде надълбоко, казах, но тогава ще е късно.
— Господин Фоти — повтори Хийт, — вие ли убихте Клоуи Мастърсън?
Той наведе глава. Лицето му беше почервеняло от натиска.
— Отведох я право в бърлогата на лъва. Вината е моя. Не я убих аз, но това няма никакво значение. Все едно го направих със собствените си ръце.
Той стана, добра се с олюляване до спалнята и се просна по корем на леглото.
— Господин Фоти — обади се Хийт от вратата, — къде убиха Клоуи? Кой я уби?
— В гората — измърмори той, преди да загуби съзнание. Точно сега нямаше да научат нищо повече от него.
Руук целият се беше зачервил — явно водеше спор със себе си. Накрая я сграбчи за ръката и я повлече към колата отвън. Щом затвори вратата зад себе си и се настани на мястото на шофьора, Хийт се обърна към него.
— Трябва да повикаме местната полиция.
— Добре, добре — отговори той, но си личеше, че мисли за нещо съвсем друго. Тя беше виждала това изражение хиляди пъти. Руук се канеше да подреди сюжет и Хийт щеше да го изслуша. Това беше неговият талант, забелязваше неща, които тя не успяваше да види, но не поради липса на усилия, а защото гледаха на живота през различни призми.
— Забеляза ли татуировката му? — попита я той.
— От вътрешната страна на левия предлакътник.
— Много добре, следовател Хийт. Знаеш ли какво представлява?
— Не. Ръкавът му я беше покрил. — Тя наклони глава встрани. — Ти видя ли я?
— Видях достатъчно. Първо само долните две линии, една дебела и една по-тънка над нея, но после ръкавът се вдигна и ми разкри повече. Триъгълник беше! — тържествуващо заяви той.
— Като символа на „Тектон“?
— Да… и не. Отсенките във вътрешността бяха доста тъмни. Докато ти го притискаше, успях да я огледам по-отблизо. Не се виждаше изцяло, но съм сигурен, че в триъгълника имаше око. Клоуи беше нарисувала и очи в тефтерчето в нейната стая. — Както винаги, той замълча за по-драматично. — Око, Хийт. Триъгълник. Око.
Тя присви очи, за да си го представи. Око в триъгълник. Двамата се спогледаха, осенени от прозрение.
— Илюминатите — каза тя.
— Именно — кимна той. — Илюминатите.