Разбиваща жега

17

На следващата сутрин нямаше никакъв напредък с който и да било от двата случая и Хийт ужасно се подразни. Трябваше да разберат що за материал е пишела Клоуи. Тогава мидата щеше да се разтвори, сигурна беше в това.

— Сигурен ли си, че искаш да отидеш на лекции, Руук? — попита тя. — В университета положително ще проявят разбиране, ако отсъстваш, всъщност даже очаквам да им олекне. За тях това сигурно е същински пиар кошмар.

Руук изсумтя.

— Никога не показвай слабост, Хийт. Наеха ме да преподавам журналистика и точно това смятам да правя. Освен това нима има по-добър начин да запълня празнините от това да бъда край студентите? Повярвай ми, те ще настояват да обсъдим и най-малката подробност. Ами ти? Ти ще бъдеш черешката на тортата. Разследваща журналистика в най-чист вид! Дори главният следовател ще присъства.

— Главният следовател не съм аз.

— Пфф-ф, а кой, бившият ти съпруг ли? — попита той, докато премяташе кожената си чанта през рамо, и пренебрежително махна с ръка при мисълта за Иън Куули. — Той изобщо не може да се мери с теб.

Хийт обаче ни най-малко не желаеше да обсъжда Иън и пренасочи разговора.

— Какво ще кажеш на студентите? Положително знаят къде е бил открит трупът на Клоуи.

— Убеден съм в това. Камбрия е малко градче, университетът — още по-малък.

— И ти искаш да застанеш лице в лице с тях?

— Хийт, кога беше последният път, когато се покрих? Не съм убил Клоуи и ще го кажа на всеки, който има желание да ме слуша.

Разбираше го, но въпреки това все още беше шокирана, че не са го изключили напълно като потенциален заподозрян.

— Не се ли опитаха да те пуснат в отпуск?

— Сондърс и Ламонт държат началниците на разстояние.

Хийт престана да спори, но все още се притесняваше как ще мине лекцията. После изведнъж се сети нещо и рязко спря, но Руук късно се усети, обърна се и учудено я изгледа.

— Гледай да не свикнеш с тези професорски работи — каза тя. — Манхатън очаква завръщането ти със затаен дъх.

— Не мога да обещая, че никога повече няма да преподавам, но те уверявам, че ако се повтори, ще бъде достатъчно наблизо, за да си правим съпружески посещения. Не понасям да бъда далеч от теб.

Той отметна перчема от челото си и сръчно го намести точно където трябва.

— О-о, съпружески посещения при сурово привлекателния носител на „Пулицър“ Джеймисън Руук? Няма начин да пропусна.

Той вдигна укорително показалец.

— Присмивай ми се, колкото искаш, но помни…

Тя го прекъсна, като взе ръката му и я намести малко по на юг от бъбреците си.

— Капитан Хийт, може ли такова нещо? Доведох ви в провинцията и вие подивяхте.

Руук й се ухили като Червения котак и я прегърна през кръста, придърпа я към себе си и телата им се притиснаха съвсем плътно.

— Харесвате ми така.

Тя повдигна вежди.

— Реших да си гризна едно парченце от теб, преди да са те изяли с парцалите.

— Омъжи се за мен, което означава, че ти се полага което парченце си избереш, и то по всяко време.

— Мм-м.

Хийт се отдръпна съвсем леко и ръката й затанцува по гърдите му.

— Това може ли?

— Да.

Тя прокара показалец по устните му.

— А тези двете?

— Със сигурност — отвърна той и близна върха на пръста й.

— Мм-м-м.

Тя му се усмихна изкусително и пак се насочи към гърдите му, а после — към токата на колана му.

— Ами това тук?

— Капитане, можете да…

Думите заседнаха в гърлото му, когато пръстите й слязоха още по-ниско, но тогава тя внезапно спря и се отдръпна.

— За съжаление, това ще трябва да почака. Имаш лекции.

Гласът му беше станал дрезгав, но Руук бързо се съвзе и в очите му проблесна дяволит пламък.

— Такова жестоко, необичайно наказание! Уверявам ви, капитане, ще си отмъстя.

Хийт взе ръката му и двамата тръгнаха към вратата.

— Нямам търпение.

Иззад затворените врати на аудиторията се чуваше тихо буботене. Ники и Руук спряха и крадешком се спогледаха.

— Май е пълно — отбеляза тя.

— Е, все пак съм нещо като знаменитост.

Хийт извъртя очи.

— Не мислех, че имаш толкова много студенти.

— Около седемдесет и пет — каза той и отвори вратата. — Много по-малко, отколкото присъстващите днес. Станал съм ужасно популярен!

Ники застана до него, двамата огледаха пълната зала и тя направи една бърза сметка. Ако трябваше да налучка, би казала, че вътре има около двеста и петдесет души.

— Ти смяташ, че си знаменитост, а аз — че ще те линчуват.

— Има нещо такова — отговори той с нетърпение, което не изпитваше.

— Не са дошли случайно, Руук.

— Разбира се. Хора сме, нещастията и проблемите на другите са радост за окото. По тази причина забавяме ход, за да огледаме някоя катастрофа и обичаме сериали за наемни убийци. Тъжно, но вярно.

— С други думи, нездравословно любопитство — обобщи Хийт и поклати глава. — Като в този случай обектът му си ти.

Руук издиша и ентусиазмът му спадна като спукан балон.

— Защото Клоуи беше открита в моята къща.

Ники нямаше никакво намерение да си мери думите.

— Не просто открита, Руук. Открили са я мъртва. Гола. В леглото ти, което означава, че несгодите ти са доста интересни за широката общественост, особено ако говорим за млади хора, прекарали детството си с телефон в ръка, вманиачени по безсмислени видео игри и втренчени в Ютюб, където има видеа на всяка възможна тема. Онзи, който те е натопил, иска да загазиш сериозно. Проблемът е, че труп в леглото не стига, за да те осъдят.

Руук й хвърли кос поглед.

— Пропусна няколко стъпки. Подозрения, арест, адвокати, защита, всичко това е преди процеса, затвора и захвърлянето на ключа.

— И все пак ти ме разбра — прекъсна го тя. Всички тези хора искаха нещо, въпросът беше какво. Изведнъж в залата стана още по-шумно и някой извика:

— Ето го, ето го!

Настана пълна какофония и всички го обсипаха с въпроси.

— С Клоуи Мастърсън любовници ли бяхте?

— Добре ли я познавахте?

— Да не би да ви е дъщеря?

Докато Руук и Хийт слизаха по стъпалата, той вдигна ръка, за да въдвори ред, но въпросите не секваха. Двамата успяха да се доберат до подиума, където той се обърна с лице към тълпата и отново вдигна ръка. Този път шумът стихна и върху аудиторията се спусна блажена тишина.

Руук умееше да бъде сериозен, Хийт достатъчно пъти се беше уверила в това. Веднъж той дори пилотира самолет над Хъдзън, за да я спаси от откачен убиец, твърдо решен да я хвърли в океана, за да я изядат рибите. Тя обожаваше язвителното му чувство за хумор, но при нужда той умееше да сменя маската и заставаше лице в лице с дилемите.

— Тъй като срокът за записване отдавна изтече — заговори Руук в микрофона, а гласът му сякаш отскачаше от стена в стена, — допускам, че повечето от вас не са постъпили внезапно в моя курс. Ето защо бих желал най-учтиво да ви помоля да напуснете залата, за да продължа с лекцията си.

— Кажете за Клоуи — обади се някой от дясната страна.

— Няма нищо за казване. Полицията разследва убийството й, а междувременно лекциите ви при мен ще продължат. Тази включително.

— Вярно ли е, че е била влюбена във вас?

Този път гласът дойде от другия край на аудиторията.

— Разбира се, че не е — отговори Руук, без да си прави труда да опровергава такова абсурдно твърдение.

Ники спореше със себе си дали да го спре. Не искаше той да изтърве нещо, за което по-късно ще съжалява горчиво. От друга страна, Руук беше невинен, така че не би могъл да каже нищо, което да му вмени вина. Освен ако го извадеха от контекст, разбира се.

Въпросите на студентите я принудиха да се откъсне от спора в главата си и да се върне в настоящето.

— Но тя е била у вас…

— Чух, че са я намерили в леглото ви…

— И е била гола!

Гласовете продължаваха да го заливат с наглед безкраен бараж от въпроси, които щяха да предизвикат сериозни съмнения у друг човек. След привидната смърт на майка си обаче Хийт се беше научила да се откъсва от емоциите си. Не можеше да си позволи да се тревожи за Руук и чувствата му, докато го обстрелват с въпроси. Сипеха се един след друг, като стрели, всяка от които улучваше безпогрешно улучваше целта. Не можеше да ги спре, така че реши да се възползва и да научи нещо от тях. След всеки нов въпрос се опитваше да открие задалия го сред тълпата, но всеки път някой веднага задаваше друг. Сякаш преследваше движеща се мишена. Тъкмо когато й се стореше, че е взела някого на мушка, бум! Той изчезваше.

От дъното на залата се надигна глас, дълбок и пълен с обвинения.

— Ти ли беше? Ти ли я уби?

Хийт се завъртя натам, откъдето бе проехтял гласът. В него имаше нещо различно, нещо по-лично. До нея Руук пристъпи от крак на крак, сграбчи скамейката с едната си ръка и заслони очи с другата, взирайки се в морето от студенти. Ники нямаше представа кой се е обадил. Съпругът й отпусна ръка и се отказа от търсенето си.

— Естествено, че не! — отвърна той, очевидно засегнат.

— Аз пък мисля, че си я убил — заяви гласът.

Руук отвори уста да отвърне, но Хийт застана пред него. После се наведе към микрофона и отчетливо изрече:

— Кой си ти? Стани!

Залата потъна в злокобно мълчание. Чуваше се само шумолене на дрехи, докато студентите се озъртаха насам-натам, за да видят за кого става въпрос. Никой не се изправи. Застанала на подиума, Ники се разгневи.

— Няма ли да се покажеш? Нима си страхливец?

Тишината в стаята натежа от обвиненията в убийство и малодушие. Това беше игра и Ники смяташе да я спечели.

— Хайде, де, бъди мъж — предизвика го тя.

От центъра на залата се чу женски глас:

— Да, изправи се!

Присъединиха се и други:

— Стани, стани, стани!

Хийт отстъпи страни и Руук отново зае мястото си на подиума.

— Да се криеш зад анонимността си е лесно — започна той, — но всеки има право да застане лице в лице с обвинителя си. Ако не се изправите, ще трябва да приема, че наистина се боите. Дали това е, защото не сте толкова убеден в обвиненията си, колкото бихте желали да изглежда, дали защото не желаете да влезете в конфликт с мен и със състудентите си, знаете само вие, но това всъщност няма никакво значение. Ще отговоря на въпросите ви. Не съм убил Клоуи Мастърсън. Действително аз открих трупа й…

— В твоята къща — обади се гласът.

Руук не му позволи да го прекъсне.

— Но двамата не бяхме интимни. Тя беше моя студентка, твърдо решена да стигне до истината относно материала, който пишеше.

Ники се наведе към Руук и му прошепна:

— Накарай го да се покаже — каза тя с надеждата, че я е разбрал.

Той едва забележимо й кимна, преди отново да се обърне към присъстващите.

— Тя ми показа проучванията си и аз й предложих единствено напътствия в качеството на ментор.

„Не е зле“ — помисли си Хийт. Ако не беше наясно с истината, щеше да му повярва напълно.

— Ако някой от вас разполага с информация за Клоуи — продължи Руук, — трябва да я сподели с полицията. А ако убиецът е тук… — Той замлъкна, за да им позволи да осъзнаят, че онзи, който е убил Клоуи, може би е сред тях в залата, — ако си тук, нека те уверя, че ще споделя с властите и последната подробност, която знам за Клоуи. Не се лъжи, ще си платиш.

Сред студентите плъзна шепот, който след минута прерасна в развълнувано жужене. Всички бяха погълнати от думите на Руук.

— Свободни сте — каза той. Колоните усилиха гласа му максимално и след миг младежите се пръснаха като мравки, просто така.

— Това беше… неочаквано — обобщи той. — По-скоро засада, отколкото лекцията по криминални разследвания, която бях планирал.

Ники го погали по ръката и пъхна длан в неговата.

— Справи се добре в тежка ситуация.

Към тях се приближи млада жена, преметнала чанта с компютър през рамо, с хартиена чаша кафе в едната ръка. Дългата й къдрава коса беше хваната в конска опашка, а по необичайно красивото й лице нямаше и следа от грим. Беше висока и стройна, с изсечени скули и тъмнокафява кожа без нито един белег или недостатък. Носеше тъмносин клин за йога, бели маратонки и изрязана тениска върху горнище за тренировки. Явно или идваше направо от фитнес салона, или потегляше натам.

— Извинете, господин Руук?

Гласът й също беше приятен. Ако имаше и глава на раменете, щеше да се окаже перфектна.

Руук се обърна към нея.

— Мога ли да помогна?

Вместо да отговори, тя се обърна към Хийт.

— Вие сте съпругата му, нали? И сте следовател?

— Да.

— Аз… искам да говоря с вас за Клоуи.

След боя, който беше изял току-що, Руук беше малко наплашен.

— Записали ли сте моя курс, или дойдохте само от любопитство?

— Всъщност и двете. Курсът ви ужасно ми харесва, между другото, водите такъв интересен живот! Нищо чудно, че Клоуи искаше да се посъветва с вас.

Гласът й потрепери, но това беше единствената емоция, която тя си позволи.

Думите й веднага заинтригуваха Хийт.

— Знаели сте, че Клоуи иска да говори с господин Руук, така ли?

— О, да, отдавна го беше решила. Постоянно повтаряше, че той е единственият, който може да й помогне, защото бил наясно с историята.

— С какво съм бил наясно? — попита Руук, най-вече сам себе си.

— Не ми каза нищо повече.

— Как се казвате? — попита Хийт.

— Джейда — каза тя и сложи ръка на гърдите си. — Джейда Ринкън.

Ники се постара да запомни името й.

— Сигурно сте била близка с Клоуи.

„Повече от съквартирантката й“ — добави мислено тя.

— О, да. Вероятно ще ви прозвучи глупаво, но тя ми беше като сестра. Можех да й казвам всичко, разбирате ли?

Очите на Джейда се насълзиха и устните й трепнаха. Емоциите кипяха под повърхността, но тя замълча, пое си дъх и отново се овладя.

— Изобщо не е глупаво — каза Хийт. Тя изпитваше същите чувства към Лорън. Семействата им бяха различни, бяха израснали по различен начин и въпреки това нямаше по-близък човек.

След още няколко секунди Джейда заговори отново.

— Фитнес инструктор съм, миналата година Клоуи записа мой курс, така се запознахме. — Тя погледна умолително към Хийт. — В полицията разбрали ли са нещо?

— Не достатъчно — уклончиво отговори Ники.

Аудиторията се беше опразнила напълно.

— Ела да седнем — каза Руук и ги поведе към първия ред.

— Разкажи ни за Клоуи — каза Хийт, щом се настаниха.

— Не знам дали ще успея да запазя самообладание — отвърна Джейда с треперещ глас.

— Джейда — започна Руук с тон, изпълнен със съчувствие, — не е нужно да пазиш самообладание. Тук сме, за да те изслушаме, недей да бързаш и не се насилвай.

Тя прокара пръст под очите си, погледна нагоре и подръпна долните си клепачи, сякаш се опитваше да извади мигла или прашинка.

— Нищо не знам — каза тя, след като се успокои. — Наистина.

Ники не й повярва. Ако това беше вярно, защо беше решила да дойде да говорят? Хвърли поглед към Руук, който, ако се съдеше по кимването му, явно беше на същото мнение.

— Джейда — отново започна той, — щом идваш на лекциите ми, значи знаеш колко са важни хората, които дори не осъзнават, че разполагат с информация, потенциално полезна за разследващия журналист. Може би именно ти си човекът, който ще успее да ни помогне да разкрием убиеца на приятелката ти.

Джейда се огледа и се увери, че залата е празна, преди да продължи с глас, по-тих и от шепот:

— Ами ако погнат и мен?

Ники също сниши глас.

— Кои, Джейда? Ако ни кажеш какво знаеш, ще можем да те защитим.

Момичето поклати глава и за миг затвори очи. Накрая повтори:

— Но аз нищо не знам.

Руук се обърна настрани в стола си, за да е с лице към нея.

— Мисля, че знаеш, Джейда, и че искаш да ни разкажеш.

Спусна се тежко мълчание и докато се чудеше дали Джейда ще изрече онова, което явно имаше нужда да сподели, Хийт с лекота долавяше всеки звук в залата. Избръмча телефон. Беше този на Руук, но той не му обърна внимание, защото не искаше да разсейва младата жена. Старата сграда утихна. Скръцна стол, после се включи климатикът. В коридора се затръшна врата, а ехото постепенно заглъхна. Накрая Джейда вдигна поглед към тях и тихо заговори:

— Тя знаеше кой е.

— Какво е знаела? — попита Руук.

— Мисля, че познаваше убиеца.

Ники изобщо не беше изненадана. Според статистиката на ФБР осемдесет процента от жертвите познаваха убиеца си, така че най-вероятно това се отнасяше и за случая на Клоуи.

— Защо мислиш така? — продължи Руук.

Джейда отново се огледа и Хийт си даде сметка, че тя е ужасена от смъртта на приятелката си.

— Видяхме се в деня, когато я убиха — обясни Джейда с изпълнен със страх глас. — Сутринта дойде на фитнес, после отидохме да пием сок. Беше много изнервена и когато я попитах защо, каза, че най-сетне ще се добере до последното късче информация за голямото експозе. Така го наричаше, експозе.

„Добре“ — помисли си Ники. Разказът на Джейда изясняваше не само последователността на събитията, но и мотива. Някой искаше да попречи на Клоуи да получи въпросното последно късче, за да завърши и публикува изобличаващ материал. Точно както можеше да се очаква, Руук стигна до същия извод.

— Джейда, Клоуи каза ли ти с кого ще се срещне, или какво се надява да научи?

Джейда поклати глава, но посегна към чантата си.

— Нищо друго не ми каза, но аз намерих това — отвърна тя и извади една тетрадка.

Корицата беше черна, с точки в трите основни цвята и този избор подсказа нещо на Хийт. Въпреки че е била енергична и независима и очевидно не се бояла да се опълчи на системата, Клоуи изглежда не е била толкова утилитарна, че да си купи най-обикновена тетрадка в черно и бяло. В характера й явно е имало и мекота, също както в този на Ники, въпреки че никоя от двете не го показваше.

Хийт надяна латексовите ръкавици, които бе измъкнала от джоба си и взе тетрадката от ръцете на Джейда, а докато я разглеждаше, Руук надничаше през рамото й.

— Това са записките й за онова, което е разследвала — заяви Ники и погледна към Джейда. — Откъде ги взе?

— Имаме си шкафчета във фитнеса и тя обикновено оставяше ключа си в моя сак.

— Ти нямаш ли шкафче?

— Инструкторите отговарят за музиката, така че когато преподавам, сакът ми винаги е при мен отпред. Така мога да си извадя резервния диск, в случай че батерията на телефона ми умре или няма блутуут.

Логично беше. През годините Ники беше ходила на достатъчно фитнес курсове (преди да започне да изучава бразилско жиу-жицу) и знаеше, че често именно музиката мотивира и насочва участниците.

— Остави си ключа в моя сак, а телефона върху него. Той се включи насред часа и помня, че тогава доста се ядосах. Всички, които ходят на йога, знаят, че трябва да си изключат телефона преди часа.

Йога. Дишането, с което Джейда бе овладяла емоциите си, спокойното й държание. Сега всичко беше ясно.

— Значи телефонът й е звъннал? — подкани я Хийт.

Джейда поклати глава.

— Ами, не. Просветна.

Ники не разчиташе на тази настройка, но знаеше за нея благодарение на племенницата си.

— И тя забеляза.

— Вече правехме Шавасана…

— Какво е това? — прекъсна я Руук.

— Последната поза.

„Поза труп“ — помисли си Хийт. Какво мрачно съвпадение.

— Осветлението е приглушено, лежим по гръб, съвършено отпуснати, но будни — продължи Джейда. — Клоуи през цялото време беше нервна, не можеше да си намери място и лежеше някак сковано. Когато телефонът й присвятка, веднага забеляза. Всъщност мисля, че го очакваше.

— Така изглежда — съгласи се Хийт.

— След като разбра, че е мъртва, претърси ли шкафчето й? — попита Руук.

— Не, не веднага. Едва тази сутрин осъзнах, че ключът й е в моя сак. Мислех да го занеса в полицията, но не бях сигурна. Статията беше важна за Клоуи, но тя имаше неприятности и… и сега не знам какво да правя. Тя ви имаше доверие, господин Руук. Затова дойдох.

Досега Джейда успяваше да се сдържи, но този път сълзите надделяха. Тя се опита да каже нещо, но вълната от скръб бе твърде силна и думите отказаха да излязат.

Тези моменти късаха сърцето на Хийт повече от всичко друго в професията й. Никога нямаше да си позволи да забрави, че жертвите, чиито убийства разследваше, имаха близки, които страдаха след загубата им. Също като Тами Бъртън, Джейда Ринкън изпитваше точно тази болка.

Руук взе ръката й в своята.

— Всичко ще се оправи.

Тогава, сякаш самият той беше амулет, хлиповете и сълзите й секнаха. Тя си пое дъх, после още веднъж и след малко бе готова да продължи.

— Клоуи беше уплашена.

Хийт смяташе, че първият инстинкт обикновено е верен. Хората често пренебрегваха безпокойството, колкото и упорито да ги глождеше. Щеше й се Клоуи да бе послушала своето.

— Ако е знаела, че е в опасност, защо е отишла, когато са й се обадили?

Джейда сви безнадеждно рамене.

— Трябваше да я спра…

— Джейда — прекъсна я Хийт. — Каквото и да беше казала или направила, нямаше да успееш да я спреш. Вината не е твоя.

Очите на младата жена отново плувнаха в сълзи, но тя стисна очи, сякаш клепачите й бяха язовирна стена, която удържа бясно напиращи води. Разкъсваше се от вина, бедната. Ники нямаше да успее да промени това — Джейда трябваше сама да приеме случилото се с приятелката й.

— Може ние да занесем тетрадката на Клоуи в полицията — предложи Руук и облекчението на момичето пролича моментално.

— Наистина ли?

— Разбира се. Постъпи съвсем правилно, като ни я донесе. Ще се погрижим — увери я той, но Ники имаше още един въпрос към нея:

— Джейда, Клоуи имаше ли компютър?

— Разбира се — кимна тя. — Носеше го постоянно със себе си.

— Онзи ден донесе ли го на йога?

— Беше под телефона. Когато си тръгна, го взе със себе си.

Хийт изруга под нос. Компютърът на Клоуи беше златното яйце, което им трябваше, както и единственото, което нямаше да могат да намерят.

— Защо е държала под ключ тетрадката, но не и компютъра си? — гласно се зачуди Руук, когато отново останаха сами. Джейда си беше тръгнала с по-лека стъпка, сякаш от раменете й се е смъкнало бреме, но тяхното все още си беше на мястото.

— Знаем, че се е страхувала. Смятала е, че е на косъм от някакво решаващо разкритие и естествено… — започна Хийт.

— … е решила да раздели тетрадката и компютъра, в случай че го откраднат — довърши мисълта й Руук. Това винаги я изпълваше с топлина. Точно в такива моменти ставаше ясно в какъв синхрон са, колко съвършено си пасват. Ако не се бяха натъкнали на гореща следа, щеше да го повали по гръб на секундата, но вместо това продължи мисловния си процес.

— Бягала е от страх. Знаела е, че трябва да предпази материала.

— И не говорим просто за тревога — каза Руук. — Знаела е, че е в непосредствена опасност. Иначе защо ще взима предпазни мерки?

Двамата разглеждаха записките на Клоуи почти цял час.

— Нямат никакъв смисъл — раздразнено заяви Хийт накрая.

Тетрадката беше пълна с информация, скици и размисли, но те не бяха и наполовина толкова добре организирани, колкото подхождаше на момиче, чиито апартамент и спалня бяха така добре подредени. Клоуи беше използвала съкращения и символи и ако имаха повече време, може и да успееха да ги дешифрират, но Хийт беше етично задължена да предаде записките в полицията.

— Ще трябва да я дадем на Иън — каза тя, а Руук безрадостно се засмя.

— Наистина ли смяташ, че бившият ти ще успее да разбере в какво се е забъркала Клоуи, след като ние не можем? — Хийт не отговори и той продължи: — Много репортери и журналисти си измислят собствена стенография. Помага им да си водят бележки бързо и освен това предпазва материалите и източниците им. Нейната система не е очевидна. Рисунки, букви и символи, по-скоро комбинация от трите. Освен ако полицейски началник Куули разполага със специалист, доста ще се забави, докато я разгадае.

Много следователи също използваха нещо като стенография. Точните и подробни записки бяха не по-малко важни в професията им, бързината също.

— Виж — Руук беше обърнал страницата и й сочеше към име, написано с вече познатия им прав почерк на Клоуи. — Това е име.

— Е. Олбрайт — прочете Хийт. — Дали е някой от Камбрия? Който има нещо общо с университета?

Руук посочи към стрелката, нарисувана от Клоуи. Върхът й беше точно до думите „юли, среща в кръчмата“.

— Познато ми е. Дали не е някой редактор? — предположи Руук.

— Ако си прав, Е. Олбрайт може да е човекът, на когото е продала статията. Дали не работи в местния вестник? Или може би в някой голям, „Поуст“ или пък „Таймс“?

Руук отвори браузъра на телефона си и веднага потърси името в Гугъл. След секунда обърна дисплея към Хийт и й показа няколко Е. Олбрайт — неврохирург, генерален директор на компания, писател.

— Ха, я виж ти! — възкликна той и пръстът му замръзна над четвъртия резултат. — Ейприл Олбрайт. Възможно ли е?

— Редактор във „Фърст прес“?!

Действително, това беше изданието, с което Руук работеше най-често. Хийт би добавила още, че именно на това списание дължат началото на връзката си. Тя погледна към него.

— Не си ли чувал за нея?

— Погледни задната страница някой път, списъкът с редакторите е по-дълъг от ръката ми.

Тя беше научила достатъчно от Руук за вестникарската индустрия, за да е наясно, че там нищо не е просто, нищо не става бързо и за всяко нещо си има ред. Не беше много по-различно от бюрокрацията в полицията, така като се замислеше.

— Възможно ли е Клоуи да е пишела статия за „Фърст прес“?

Руук повдигна рамене.

— Разбира се, защо не? Определено е било на риск, била е още новак, но тази редакторка явно е харесала офертата.

Ники посочи към телефона на Руук точно когато той зареди указателя.

— Мислим еднакво — каза той. — Супер!

— По-късно обаче…

Тя повдигна вежди така, че да му подскаже, че има и по-интересни идеи и Руук веднага я разбра.

— Да работим по-бързо, така че „по-късно“ да дойде по-скоро. Ще звънна на моя редактор — заяви той, набра номера и мина на спийкър, а докато слушаше, Хийт прелисти тетрадката още веднъж.

След като разказа за най-новия си проект и за разследването (тъй като новините за убити студентки се разпространяват бързо), Руук мина направо на въпроса.

— Познаваш ли Ейприл Олбрайт? Смятам, че е редактор в списанието.

Редакторката, която Руук наричаше Спарки, мелеше като картечница и Ники трябваше да се съсредоточи, за да улови всичко.

— Естествено, че я познавам, всички познавам. Тя е редактор-консултант, има се за голяма работа, защото удари кьоравото с няколко страхотни материала. Прекалено често работи на риск, което не ми харесва, аз предпочитам сигурните работи. Затова те харесвам, Руук. Между другото, как върви статията за Джон Ледженд? И какво всъщност става с онова криминално разследване? Няма начин да си въобразяват, че ти би убил жена, нали?

Руук една успя да вметне няколко думи, преди Спарки да премине към следващата тема.

— Хрумна ми една идея за теб. Всички са се смахнали по оня мюзикъл „Хамилтън“, нали така? Историята на Ню Йорк е гореща тема в момента. Да нямаме само един Таймс скуеър? Предлагам ти поредица. На три части, може и четири. Подробен поглед върху град, с чиято богата история много хора изобщо не са наясно.

Преди да продължи, Руук я прекъсна:

— Как мога да се свържа с Ейприл?

— С Ейприл?

— Олбрайт. Редактор-консултант.

— Ще ти пратя номера й. Трябва да затварям, скъпи. Драсни ми какво мислиш за идеята ми за Ню Йорк, става ли? Супер, мерси. Чао!

— Благодаря ти, Спарки — каза Руук, но тя беше затворила още преди той да изговори първата сричка.

Хийт се разсмя с глас.

— Виждам защо я наричаш Спарки9.

— Неуморима е — каза той и вдигна телефона си. Беше получил есемес. — И си държи на думата! Обожавам тази жена.

Той веднага запамети номера, набра го и отново мина на спийкър. След няколко иззвънявания се включи гласовата поща.

— По дяволите — измърмори Хийт под нос, а Руук остави съобщение на Ейприл Олбрайт, в което я молеше да му се обади възможно най-скоро.

Малко по-късно пъхна тетрадката на Клоуи в чантата си, стисна я, сякаш беше прибрал в нея кюлче злато, и двамата потеглиха към колата в другия край на кампуса.

— Горката Джейда — каза Руук. — Ще има нужда от добър психотерапевт, иначе чувството за вина ще я изяде жива.

— Ей, какво лошо има да ходиш на психотерапевт? — каза Ники и си спомни собствените си посещения при покойния Лон Кинг. — Джейда ще се оправи.

Надяваше се да е права. Двамата завиха зад ъгъла и все още следваха алеята, която трябваше да ги отведе до паркинга, когато някой блъсна Хийт в гърба с такава сила, че двамата с Руук се пуснаха. Хийт падна, успявайки да се превърти и да омекоти приземяването си. С крайчеца на окото си видя, че Руук се обръща и залита в опит да се задържи на крака.

— Хийт! — изкрещя той.

— Добре съм.

Руук се строполи на земята — за разлика от съпругата си, той нямаше никакъв опит в грациозното падане. Вместо да спре да провери как са, човекът, който ги събори, префуча край тях като хала.

— Чантата ми! — извика Руук, щом се изправи. — Взе ми чантата!

Хийт скочи и хукна за части от секундата. Чу, че стъпалата на Руук трополят зад нея, посочи към храстите, които растяха край сградата, и му извика:

— Натам! Ще му пресечем пътя!

Звукът от стъпките му заглъхна, заменен от дишането й и блъскането на сърцето й. Ако Руук минеше през храстите до сградата, а тя последваше крадеца по петите, щяха да успеят да го пресрещнат и да приберат чантата на Руук и тетрадката на Клоуи.

Хийт не откъсваше очи от гърба му. Габаритите, височината, начинът, по който се движеше — сигурна беше, че е мъж, вероятно млад, ако се съдеше по лекотата, с която заобикаляше групичките студенти, които се разхождаха из кампуса. Качулката скриваше главата му и нямаше как да различи цвета на косите му. Искаше й се да огледа лицето му както трябва. Не знаеше защо и определено не можеше да го докаже, но беше кристално ясно, че е откраднал чантата на Руук заради записките на Клоуи. Което означаваше, че някой ги е видял, когато ги получиха от Джейда в аудиторията. Ники си спомни непознатия, който бе нарекъл Руук убиец пред всички. Спомни си и шумоленето, след като залата остана празна. Крадецът. Нямаше да му се размине!

Хийт се затича още по-бързо и започна да го настига.

— Стой! — изкрещя тя.

Той продължи, но не се сдържа и погледна през рамо. Това забавяне бе достатъчно, за да й осигури възможността, от която се нуждаеше. Като спринтьор на последните метри преди финиша тя събра и последните си сили и се стрелна напред. С периферното си зрение зърна Руук, който също печелеше състезанието си и прескачаше ниските храсти, сякаш в него се беше вселил шампионът по бягане с препятствия Лоло Джоунс.

— Не го оставяй да се измъкне! — кресна й той.

О, не, нямаше никакъв шанс онзи да й избяга. След едно последно усилие тя се доближи достатъчно и когато посегна, върховете на пръстите й докоснаха суичъра му. После Руук, който наближаваше странично, се метна през въздуха и двамата се стовариха на земята с преплетени крайници. Съпругът й шумно изпуфтя, когато Хийт се приземи отгоре им и гръдният й кош напълно покри главата му. Тя се опита да се откъсне от тях, накрая успя да стъпи здраво на паважа, отблъсна се от Руук и се надигна.

— Не… мога… да дишам…

Руук я хвана през ханша и я изтласка нагоре.

— Само се опитвам да помогна — предупреди я той. — Нищо двусмислено.

Приглушеният глас под тях се надигна отново:

— Не… мога… да дишам!

Двамата се отдръпнаха и освободиха крадеца, който лежеше на дъното на купчината. Той се надигна на ръце и колене и зина за въздух.

— Ама какво правиш, бе, човек?! — попита непознатият, щом успя да си поеме дъх. — Защо ти беше това?

Хийт го сграбчи за суичъра и го изправи на крака.

— Защо ни беше кое?! Да те подгоним?

— Съборихте ме на земята! — възмутено извика той и тя се изсмя.

— Каза го, сякаш не му открадна чантата преди малко — каза Ники, сочейки с палец към Руук.

— Да, обаче можеше да пострадам заради вас! — Той погледна към скъсаните колене на дънките си. — Пострадал съм!

Този път Хийт извъртя очи.

— Я по-сериозно. Ти си крадец и хукна, а като ти извиках „стой“, не спря. Освен това и ние паднахме с теб, забрави ли?

— Благодаря ти, че омекоти удара, между впрочем — обади се Руук. — Без теб можеше и ние да пострадаме.

Онзи му хвърли мрачен поглед.

— Ако не беше ти, отдавна да съм духнал.

— С чантата ми — кимна Руук и се наведе да си я вземе. — Подари ми я Андреа Бочели, след като написах статия за един от благотворителните му приеми. — Той нарами чантата и я потупа. — Специална е и мястото й въобще не е в мръсните ти крадливи ръчички.

— Ще ни кажеш ли за какво ти беше? — попита Хийт.

Онзи отвърна, като затули устата си с ръце като инатливо дете и тя се втренчи в него.

— Наистина ли, игрички ли ще си играем сега?

Този път Руук се вторачи в него.

— Хванахме те на местопрестъплението. Нали не си мислиш, че има шанс да се измъкнеш, било с приказки, било с мълчание?

Момчето продължи играта на мълчанка.

— Не ти се говори, а? — попита Хийт и го сграбчи за едната ръка. Руук веднага се включи и стисна другата.

— В полицията може да размисли, как смяташ?

Руук възприе най-невинното си изражение.

— Може, кой знае.

Докато влачеха крадеца към паркинга, ги застигна вой на полицейска сирена и Хийт изруга под нос. Обикновено беше благодарна на самаряните, но онзи, който бе повикал полицията, ги лишаваше от шанса да разпитат крадеца. Освен това щеше да се наложи да предадат тетрадката на Клоуи много по-скоро, отколкото им се щеше.

От колата излязоха началник Куули и заместникът му, сержант Брекънстийн, и Иън веднага дойде при тях, без да си прави труда да прикрие раздразнението си.

— Търсите си белята, както виждам.

Руук повдигна рамене и невинното му изражение доби самодоволна отсянка.

— Белите сами ни намират.

Това не беше преувеличение. Ники Хийт и Джеймисън Руук бяха същински магнити за неприятности, където и да отидеха.

— Ще ми кажеш ли какво стана? — каза Иън, пренебрегвайки Руук и Хийт му разказа, завършвайки със залавянето на крадеца на чанти.

— Подарък за вас — заяви тя и го блъсна към Брекънстийн.

Междувременно началникът на полицията извади чифт латексови ръкавици и взе тетрадката, която Руук бе извадил от чантата си.

— Убеден съм, че сте вървели към управлението, за да я предадете като улика.

— Абсолютно — увери го Хийт.

Брекънстийн сложи длан върху главата на крадеца и го накара да седне на задната седалка. Точно когато Ники се канеше да помоли да присъства на разпита, Иън сам го предложи, а Руук отговори:

— С удоволствие, благодаря, приятел.

На лицето на Куули се изписа раздразнение, но той вече беше отправил офертата и нямаше как да я оттегли. Качи се в колата и потегли заедно с тетрадката на Клоуи, а Хийт и Руук го последваха.

Младият господин си имаше име, Джоузеф Хил, и приличаше на смъртта. Блед, с хлътнали бузи, тъмни кръгове около очите и тъмна коса, която толкова често разчесваше с пръсти, че тя стърчеше отвесно нагоре. Той изпружи единия си крак под масата, сключи ръце и задъвка долната си устна. „Нервен“ бе твърде меко описание, на хлапето положително му имаше нещо. Хийт беше разпитвала достатъчно нерваци, но те обикновено се стараеха да изглеждат сурови, а този дори не се опитваше. От пуйченето му, когато го хванаха, не бе останала и следа. Сега очевидно беше скован от ужас, страхът направо струеше от него.

Докато Руук го наблюдаваше иззад двойното огледало, Ники и Иън седнаха насреща му и го оставиха да се препоти. Тишината изглежда ужасно мъчеше Джоузеф Хил, докато за Хийт бе просто стратегия. Инстинктът й подсказваше, че малкият сам ще се изтощи, трябваше просто да яхне вълната и да чака.

— Нищо ли няма да кажете? — попита Хил, когато напрежението му дойде в повече. В гласа му съвсем ясно се долавяше паника.

Хийт погледна часовника си — бяха изминали едва три минути.

— О, да не би да си готов да говориш?

Кракът му подскочи под масата и тя започна да вибрира.

— Не бях виновен аз — каза той. — Кълна се. Наистина не бях виновен!

— За какво точно не беше виновен? — попита Иън. — За това, че си откраднал чантата на господин Руук или за нападението?

Джоузеф се опули.

— Чакайте, какво?!

Иън се облегна назад и скръсти ръце на гърдите си. Сплашването явно бе любимата му стратегия по време на разпит.

— Врязал си се в тях, съборил си ги на земята и после си започнал да риташ и да блъскаш господин Руук. Кражбата щеше да бъде дребно престъпление, но нападението значително вдига залога. На това отгоре, тъпако, си избягал от следовател Хийт! Нищо добро не те очаква, Джоузеф.

Джоузеф приличаше на човек, пребит от света, а не просто от полицията в Камбрия, един гостуващ следовател и един журналист.

— Защо го направи? — попита Хийт, след като той не отговори.

Начинът, по който момчето се взираше в ръцете си, й подсказа, че е на ръба на нервна криза и тя го притисна.

— Познаваше ли Клоуи?

Кракът му продължи да подскача под масата, а лявото му око затрепери.

— Ще приема липсата на отговор за потвърждение — уведоми го тя. — Ти ли я уби, Джоузеф? Затова ли се опита да откраднеш чантата?

— Не!

— Трябваше да вземеш тетрадката на Клоуи, нали? Нещо уличаващо ли има в нея? За теб ли е?

Джоузеф изблъска стола си назад и скочи.

— Господи, ама вие сериозно ли?! Не, не съм убил Клоуи! Почти не я познавах!

Иън изпъна показалец и го насочи надолу, което означаваше, че ако не седне, Джоузеф Хил сериозно ще закъса. Той разбра жеста и бавно се отпусна обратно на стола си.

— Той каза, че не било голяма работа. Че тетрадката била негова.

— Кой каза, че не било голяма работа? — попита Иън.

— Не му знам името. Дори не го видях.

Иън стовари ръка върху масата.

— Не се занасяй с нас, хлапе!

Джоузеф отскочи назад и размаха ръце пред себе си.

— Истината ви казвам! Трябва да ми повярвате, няма дори да ми плати, а аз… По дяволите! — Той се сви, още по-ужасен, отколкото преди броени минути. — В затвора ли отивам?

— Зависи — отговори Хийт.

— От какво?

— От съдействието ти.

Иън се наведе напред.

— Кой ти плаща, Джоузеф?

Строгият, безмилостен подход на началника оказа търсеното въздействие. Кракът на Джоузеф отново заподскача, а по челото му изби пот.

— Наистина не знам.

Иън изсумтя.

— Открадна чанта, за да се докопаш до тетрадката на Клоуи, но не знаеш кой ти го поръча?

Главата на Джоузеф се люшна в странна, хаотична комбинация от поклащания и кимания. Той се подпря на масата и ги погледна умолително.

— Ако ви кажа, каквото знам, това ще ми помогне ли? Защото в затвора не мога да отида. Ще ме изгонят от университета! — Той вдигна очи към тавана и покри лицето си с ръце. — О, господи, нашите ще ме убият!

Този път Хийт се приведе напред и срещна погледа му.

— Кажи ни какво стана и ще видим какво може да се направи.

Хлапето пресекливо си пое дъх.

— Добре, вижте какво. Днес си седях в час…

— На лекцията на господин Руук ли? — попита Хийт.

— Да. И тогава оня започна да говори глупости.

Ники сякаш още чуваше гласа, който попита съпруга й дали е убил Клоуи.

— Помня — кимна тя. — Продължавай.

— Някой ме потупа по рамото.

— Същият мъж, който предизвика господин Руук?

— Не, онзи седеше някъде отпред.

— Значи някой те потупа по рамото. После?

— Когато понечих да се обърна, ми каза да не мърдам. Уплаших се, да ви кажа. Шпионски истории, нали знаете?

— Не знаем, затова имаме нужда ти да ни кажеш! — сопна се Иън. Хийт хвана погледа му и му направи знак да се успокои. Ако не внимаваше, подходът „бясно ченге“ щеше да смаже Джоузеф.

— Какво ти каза онзи? — попита Хийт с по-мек тон, за да компенсира гнева на Иън.

— Че професорът бил измамник, взел му тетрадката и той си я искал обратно.

Ники се смая. Руук беше много неща, но измамник в никакъв случай. Хвърли поглед към двойното огледало — представяше си как е приел тази клевета. Не и хладнокръвно, в това беше сигурна.

— Ти повярва ли му? — попита тя.

Той сви рамене.

— Каза, че ще ми плати триста долара, ако му я върна. Не се замислих особено.

Иззад стъклото се надигна глухият глас на Руук и Хийт отново махна с ръка, този път към него.

— Да повторим — каза тя на Джоузеф. — Седеше си в час и си гледаше работата, когато някакъв мъж те потупа по рамото и три предложи триста долара, за да откраднеш тетрадката от господин Руук.

— Така не звучи никак добре.

— Това е, защото не е добре. Всъщност е доста зле, тъй като има връзка с текущо разследване. На убийство.

В главата на Джоузеф сякаш светна електрическа крушка.

— Значи мислите, че оня има нещо общо със смъртта на Клоуи?!

Джоузеф се отпусна назад и пак покри лицето си с ръце.

— Не мога да повярвам, че му се вързах.

Хийт също не можеше.

— Джоузеф, можеш ли да ни кажеш още нещо за онзи мъж?

Той поклати глава.

— Изобщо не му видях лицето.

— Как щеше да му доставиш тетрадката?

— И да получиш онези триста долара, за които си продал душата си? — включи се Иън, но Джоузеф не схвана сарказма му.

— Дадох му номера си, каза, че ще се обади в пет и ще уговорим размяната.

Хийт погледна часовника си.

— Тоест, след три минути.

С Иън си размениха поглед, разбираем и за двамата. Нямаше достатъчно време да заложат капан.

— Джоузеф, ще имаме нужда от помощта ти — каза Хийт. Момчето вдигна очи и зачака, така че тя продължи: — Когато се обади, искам да го убедиш, че тетрадката е у теб. Трябва да си уредиш среща с него.

Джоузеф се почеса по главата.

— Не знам дали ще мога.

Иън се намръщи заплашително.

— Ами, има и друг вариант, да те хвърля в затвора. Това повече ли ще ти…

Хийт го прекъсна. Оставаха по-малко от три минути и хлапето нямаше да се успокои, ако той продължаваше да го навиква.

— Ще се справиш, Джоузеф. Кажи само, че тетрадката е у теб. Той ще ти каже къде да го чакаш, а останалото ще уредим ние.

Кракът на момчето пак заподскача.

— Ами ако знае какво е станало? — Очите му се стрелкаха от Хийт към Куули и обратно. — Че съм при вас?

Хийт трябваше да признае, че има такава възможност. Ако тя бе наела непознат да открадне нещо вместо нея, щеше да го проследи, за да е сигурна, че си е свършил работата. Въпреки това трябваше да използват тази възможност.

— Ще мислим за това, когато или ако се наложи. Става ли?

— Става — измъчено отвърна той и Иън реши да излезе, за да ги остави сами. На теория идеята беше добра, доказал беше, че е кибритлия. На практика обаче ако двамата с Руук се окажеха сами зад двойното огледало, той щеше да избухне още по-бързо. От трън, та на глог.

Телефонът на Джоузеф иззвъня точно в пет часът, така че Хийт вече не можеше да си позволи да мисли за този сценарий. Трябваше да се съсредоточи върху малкия и да го насочва през бъркотията, в която се беше забъркал.

— Вдигни и мини на спийкър — каза тя. Стараеше се да звучи съвсем спокойно, за да му въздейства. Очите му бяха ококорени, а ръцете му се потяха, но той се подчини и отговори с несигурно:

— Ало?

Мъжът от другата страна не си губеше времето.

— Взе ли я?

Джоузеф погледна към Хийт и устните й оформиха едно безшумно „да“.

— Да — веднага повтори той.

— Някакви проблеми?

Очите му пак потърсиха нейните, тя въздъхна и му подсказа „не“.

— Не — каза той, но за добре тренираното й ухо колебанието и изтънелият му глас не прозвучаха толкова убедително, колкото й се искаше.

— Сигурен ли си? — попита мъжът отсреща. Хийт усети безпокойство в гласа му, което й подсказа, че той също е доловил несигурността му.

Джоузеф шумно преглътна.

— Ами, лесно беше. Скрих се в аудиторията и видях господин Руук да пъха тетрадката в чантата си. Докато се разхождаше из кампуса, аз му я дръпнах и хукнах. Нищо работа.

Хийт облекчено въздъхна. Момчето се беше опомнило.

— Лесно ли избяга? — попита мъжът.

Хийт слушаше внимателно с надеждата да долови нещо познато в гласа, но не беше сигурна. Освен това не можеше да отгатне нито възрастта, нито образованието му — беше изрекъл само няколко думи. Тя завъртя показалец във въздуха, за да подскаже на Джоузеф да продължи да говори.

— Много лесно, съборих го на земята. Стана ми кофти, честно казано. Преподавател ми е, все пак.

Хийт кимна одобрително. Джоузеф свикваше с ролята си.

— Значи не видяха лицето ти и не те подгониха?

— Не, изобщо — отговори той. — Той остана да лежи.

— Ами?

— Да. Изобщо не го очакваше.

— Значи не те подгониха, така ли? — настоя онзи и тогава Хийт разбра, че са ги разкрили. Точно както би сторила тя, мъжът, наел Джоузеф, действително го беше проследил, за да види какво ще стане.

Джоузеф явно също го усети. Почеса се по главата и на лицето му се изписа объркване.

— Ами, не, не ме подгониха.

— Боже мой, хлапе, за идиот ли ме смяташ? В момента си в полицията! Те чуват ли ме? Защото имам съобщение за тях.

Нямаше смисъл да се преструва, че не е там. Хийт седна, наведе се над телефона, поставен на бюрото с дисплея нагоре, и попита:

— Какво имаш да ми кажеш?

— С журналистчето ще се откажете.

Не каза „иначе…“, но това се подразбираше.

— Защо уби Клоуи? — попита Хийт, следвайки инстинкта си. Този човек искаше да се добере до тетрадката, която явно го уличаваше по някакъв начин. Логично беше да е убил Клоуи, за да й попречи да разгласи онова, което той иска да скрие. В най-лошия случай знаеше кой е убиецът.

— Откажете се — повтори той и прекъсна връзката.