Разбиваща жега

15

Ники не се церемонеше, когато вдигаше телефона и неизменно отговаряше само с едно кратко „Хийт“.

— Ник!

Гласът на Иън беше последният, който очакваше да чуе от другата страна. През ума й преминаха няколко сценария: обаждаше да й каже да напусне Камбрия, защото присъствието й не е желано; искаше да си говорят за едно време (макар че тя не можеше да си представи защо би желал да преразказват скъсването си); или се канеше да й съобщи нещо, което би могло да й бъде от полза.

— Иън.

Между тях надвисна продължително мълчане, но накрая тя проговори отново:

— Какво мога да направя за теб?

Той прочисти гърлото си.

— Виж, аз, ъ-ъ…

Тя познаваше този тон и разбра, че се обажда, за да се извини, че се е държал като магаре. Можеше да го улесни, но вместо това замълча и го остави да се изпоти.

— Аз, ъ-ъ…

— Какво има, Иън? — смили се накрая Хийт.

— След като си тръгна от управлението, помислих и, ами, нямаме нищо против да помагаш с разследването на случая Мастърсън.

Този развой на събитията я изненада.

— Така ли? И кои сте вие?

— Ами, кметът.

В началото Иън звучеше плахо, сякаш му беше трудно да обясни за какво се обажда. Открай време не обичаше да се извинява, но сега, доловил враждебна нотка в гласа й, сякаш леко се възмути.

— Благодари му…

— Жена е — поправи я той.

— Благодари й от мое име.

— Ники, да оставим глупостите. Кметът иска да работим заедно. Аз съм началник на полицията и искам да разреша случая. Поговорихме и тя смята, че опитът ти като следовател от отдел „Убийства“ ще ни помогне да приключим по-бързо.

— Ами фактът, че Руук е мой съпруг?

Той замълча, преди да отговори, сякаш претегляше думите си.

— Не мога да го извадя от списъка със заподозрените. Момичето е било у тях, той е намерил трупа. Явно има връзка. Ако нищо не знае, защо са я убили там? Това е голямото неизвестно. Знам, че искаш да му повярваш, но няма как да го пренебрегнем.

Колкото и да искаше, Хийт знаеше, че не може да спори с това. Ако беше на мястото на Иън, щеше да разсъждава по същия начин.

— Знам, че искаш да участваш, така че ще мина направо на въпроса. Оказва се, че бащата на Клоуи Мастърсън е завършил нашия университет.

— Току-що ли го разбра?

Ники си прехапа езика още преди да довърши. Нямаше как да се хареса на Иън, като критикува уменията му. Той се беше съгласил да я допусне, а тя не искаше да му дава повод да размисли. Това, че кметицата искаше да работят заедно, не означаваше, че той не може да откаже.

Хийт даде заден ход.

— Исках да кажа, че аз винаги започвам с най-близките.

— Проучихме ги, следователю. Може да сме от провинцията, но не сме идиоти. Просто не сме Ню Йорк сити и ограниченият ни ресурс си казва думата.

— Разбира се, че нито сте Ню Йорк, нито е необходимо. Аз…

— Не ме успокоявай — прекъсна я той. — Разбирам. Свикнала си ти да командваш.

Коментарът му я накара да се замисли. Беше съвършено уместен — Хийт не получаваше нареждания от никого и като се изключат началниците на „Полис плаза“ 1, командваше тя.

Руук влезе в хотелската стая с две пластмасови чаши кафе в ръце, а тя измърмори „благодаря“, докато поемаше едната.

— Кой е? — прошепна той и посочи телефона до ухото й. Тя покри микрофона в основата му и тихо отговори:

— Иън Куули.

Веждите на Руук се вдигнаха чак до косите.

— Нова информация ли има?

Ники повдигна рамене точно когато Иън заговори отново.

— И така, оказва се, че Мастърсън е моминското име на майката. С бащата не са били женени и тя не е дала фамилията му на Клоуи.

Интересно.

— В кръщелното й Мастърсън ли пише?

— Да.

Тами беше споменала, че Клоуи не се вижда с баща си и Ники беше решила, че с майка й са разведени, но не беше така. Поредното напомняне, че не бива да бърза с изводите.

— Кой е бащата, говори ли с него?

— Не още, но според разпечатките от телефона на Клоуи тя е говорела с него. От пет месеца насам.

Ники се завъртя и затърси тефтер и химикалка, а Руук бързо ги взе от нощната масичка и й ги подаде. Тя му кимна за благодарност и записа онова, което й беше казал Иън току-що.

— А преди това?

— Нищо. Сякаш внезапно е цъфнал в живота й от нищото.

Преди пет месеца. В главата на Хийт се надигнаха ред въпроси. Ясно беше защо Клоуи носи фамилното име на майка си, но защо баща й е отсъствал от живота й, докато е била малка? По свой избор или по желание на майката? И защо се беше върнал? Много въпроси и далеч по-малко отговори.

Руук нетърпеливо чакаше и жестикулираше и тя му обърна гръб, докато слушаше Иън.

— Клоуи не се е обаждала на баща си в деня, когато е бил открит трупът й — продължи той. — Предишния ден му е звъняла четири пъти, три от повикванията са продължили по-малко от десет секунди. Последния път се е свързала и са говорили няколко минути.

— Изглежда трябва веднага да говорим с баща й.

Зад нея Руук драматично си пое дъх. Това беше най-благоприятното развитие до момента. Двамата с Хийт вече бяха разбрали, че Клоуи е умеела да пази тайна, беше го доказала с разследването си. Нямаше нищо чудно, че е пазела и баща си в тайна.

— Отивам да го разпитам — каза Иън. — Реших, че ще искаш и ти да дойдеш.

Тя едва успя да сдържи ентусиазма си.

— Разбира се. Кога и къде?

— Веднага. Бях у тях, няма го там. Тръгвам към ложата, ще мина да те взема.

— Къде и кога какво? — прошепна Руук, този път по-високо.

Тя го погледна.

— Не, ще отида сама.

— Разбира се, както искаш.

Хийт си записа адреса и каза:

— Идвам веднага.

Улиците в Камбрия бяха спокойни в сравнение с тези в Манхатън. Не се чуваха сирени, клаксони и несекващ фонов шум, както в града, който никога не спеше. Хийт вече започваше да се ориентира, но какофонията в Ню Йорк й липсваше.

— Прекалено тихо е — каза тя.

— И това си има добрите страни — отговори Руук от задната седалка.

Тя също можеше да оцени живота на по-ниска скорост. Един дълъг уикенд в Хамптънс, например, щеше да й дойде много добре, но ако заживееше в градче като това за постоянно, съвсем скоро щеше да зажаднее за енергията на големия град и всичките му квартали и разнообразието от хора и храна, независимо къде точно се намираш.

— Сигурно, но при теб става дума за носталгия — каза Хийт.

— Не мога да го отрека — кимна той и на устните му изплува усмивката, която тя толкова обичаше, този път примесена с нотка сантименталност. — Годините в университета не могат да се сравнят с нищо друго, нали? Там разбираш кой си, откриваш автентичното си аз, така да се каже. Нови знания, вълненията на младежката любов. — Той я изгледа косо. — Разбира се, не на всички им върви в това отношение.

Имаше предвид Петър Матич, приятелят й от колежа, за когото по-късно бе разбрала, че е замесен в заговора за убийството на майка й. Оставаше и Иън. Беше обмислила положението и реши, че трябва да си признае. Защо не още сега?

— Руук, искам…

— Мен ли? — ухили се той. — Знам. Откакто станах професор, съм особено неустоим.

Тя го огледа доста подробно.

— Сакото от туид с кожени кръпки на лактите ми харесва. Много е професорско.

— Ще ти дам консултация на затворени врати.

— Обещаваш ли?

— Готов съм да ти проверя домашното по всяко време — увери я той и веднага тръсна глава. — Не, това го задраскай.

— Да, не ти се получи.

Той небрежно повдигна рамене.

— Случва се.

Няколко минути пътуваха мълчаливо, но накрая тя се върна на темата, която искаше да обсъдят.

— Трябва да ти кажа нещо, Руук.

Той я погледна със смесица от предпазливост и тревога, които бързо се прехвърлиха от погледа в изражението му.

— Нали знаеш, че след това изречение никога не идва нищо добро?

Прав беше. Този израз подготвяше слушателя за лоши новини.

— Зависи от гледната точка, предполагам.

— Да се тревожа ли?

— Не, не е нужно.

— Какво тогава?

— Хмм-м, може да побеснееш — каза тя, без да добави, че вероятно ще се почувства предаден, задето не му е казала по-рано за Иън. Бракът беше сериозна работа, в края на краищата.

Руук помълча няколко секунди и каза:

— Не мисля, че би могла да кажеш нещо, от което да побеснея бог знае колко.

Хийт точно на това се надяваше.

Той се завъртя леко, за да е с лице към нея.

— Давай, Ник.

— Ами, хм, всъщност познавам Иън Куули.

Руук много се изненада.

— Не съм сигурен какво очаквах, но не беше това.

— Следвахме заедно в академията.

Тревогата се изпари от лицето му.

— Такова напрежение за… — Изведнъж той разбра. — О. Познаваш го.

Хийт преглътна. Вината за това, че е крила от него нещо толкова важно, се раздуваше като балон, готов да се спука. Тя стисна волана.

— Има и още.

Този път той обърна глава, за да я погледне. Настроението в колата се беше променило, но Руук си беше Руук. В очите му просветваше пламъче, което й подсказа, че той не го приема чак толкова лично. Все пак и двамата бяха възрастни хора с минало.

Той мъдро кимна.

— Позволи ми да използвам дедукция. Споменах младежката любов, която може да сполети човек в университета и добавих, че това невинаги е нещо хубаво. Няма да споменаваме Петър Матич, чието място е в гробищата, включително тези за спомени. Темата обаче изглежда възбуди друг спомен у теб. Спомен, свързан с един неустрашим полицай от Камбрия. Което ме навежда на мисълта, че каквото и да си преживяла с господин Иън Куули, то е било краткотрайно. По някаква причина е оставило следа, но е без значение.

— Не съвсем без значение — навъси се Ники.

Руук пак се беше ухилил и дори само с полезрението си тя долови веселие в погледа му. Следващите й думи лесно можеха безвъзвратно да изтрият тази усмивка.

— Казвай, ми амор.

Нямаше да се почувства по-смела, ако си поемеше дълбоко дъх, но въпреки това го направи.

— Той ми беше… съпруг — каза тя.

Руук присви очи, пъхна показалец в ухото си и го завъртя насам-натам.

— Прощавай, май не те чух. Какво каза?

Хийт повтори, този път по-високо:

— Бяхме женени.

Този път окото му сякаш получи спазъм.

— Извинявай, какво? Казваш, че си била о-о-омъжена за този шериф?

— Началник на полицията — поправи го тя.

— В дупката, наречена Камбрия.

— О, значи изведнъж стана дупка? Току-що ми обясни колко я обичаш. Нови знания, нова любов, автентичното ти аз…

— Е, да, но това беше преди. Автентичното ми аз умираше да се махне от Камбрия и да се премести в Манхатън. Чудесно място, ако човек иска да дойде на гости, но не бих живял тук. — Той избърса ръце в панталоните си. — Женени ли каза?

Тя кимна.

— Била си женена за мъж на име Иън Куули?

— Тогава още бях зле.

Руук знаеше, че става дума за периода след убийството на майка й. Понякога Хийт поглеждаше назад и се чудеше как изобщо е успяла да се възстанови.

— Иън Куули ти е бил…

— Съпруг. — Тя изрече думата, която Руук не можа. — Беше ми съпруг.

Спусналото се мълчание беше някак анемично, сякаш лишено от кислород, като въздуха високо в Скалистите планини. Накрая, след минута, ако не и две, Руук я погледна.

— Кой е по-привлекателен, той или аз?

Класика.

— Ти, Джейми — засмя се тя. — Няма спор.

Той явно остана удовлетворен от отговора й.

— Значи бракът ти с Барни Файф6 е бил просто проява на младежка глупост, както се казва.

— Предполагам, че и така може да се нарече — каза тя, без да си направи труда да се засегне от „младежката глупост“. Руук махна с ръка, сякаш разваляше магия.

— Щом приключим с тази бъркотия, ще пропъдим бившия ти съпруг от мислите си.

Макар че едва ли можеше да пропъди спомена за Иън напълно, истината беше, че десет години всъщност не се е сещала за него и след като с Руук напуснеха Камбрия, нямаше да има причина да се сети пак, никога вече.

— Не си ли бесен? — попита Хийт, леко изненадана, но изпълнена с облекчение.

Той отговори без колебание:

— За какво да съм бесен, нали съм по-привлекателен. Нямам съмнение, че интелектът ми превъзхожда неговия и съм по-качествен улов…

Тя се подсмихна.

— И как стигна до този извод?

Руук се обърна към нея и повдигна вежда, а после протегна двете си ръце с дланите нагоре, сякаш бяха везните на справедливостта, и вдигна лявата малко по-високо от другата.

— Началник на полицията в Камбрия, щат Ню Йорк. — Свали я и вдигна дясната. — Журналист, носител на наградата „Пулицър“. — След като известно време дланите му подскачаха нагоре-надолу, дясната победи и се спря високо над лявата. — Динг, динг, динг! Ето го победителя.

Хийт се разсмя.

— Добре, имаш право. Гениален си, а преди да те сваля, беше доста желан ерген.

— Благодаря ти. А сега ще те попитам нещо, Хийт, ако нямаш нищо против.

Тя следеше пътя, но го погледна за момент.

— Добре.

— Защо не ми каза?

И тя си задаваше същия въпрос. Отговорът беше сложен, но Ники го изложи възможно най-сбито.

— Сигурно защото не мисля за това. Свързано е с част от миналото ми, която ми се ще да можех да забравя. — Тя направи пауза, преди на свой ред да му зададе въпрос. — Можеш ли да ми простиш, че не ти казах?

Той взе ръката й.

— Ник, няма за какво да ти прощавам. Разбирам, миналото си е минало. Обичам те от момента, в който те видях, за добро или за зло, при щастие и несгоди и каквито други подобни изрази се сетиш. Заедно сме в кюпа.

Начинът, по който стисна ръката й, бе неизречено послание. Двамата бяха екип дори когато ставаше дума за убийство.

Хийт не беше успяла да каже на съпруга си къде ще се срещнат с бащата на Клоуи. Обясни му едва когато им оставаше по-малко от километър до ложата и беше готова за реакцията, която неминуемо щеше да последва.

— Масон?! Просто перфектно. Какво щастливо съвпадение!

Ентусиазмът му не знаеше граници, той обожаваше конспиративните теории, а масоните имаха завидна репутация. Изведнъж й заприлича на дете, което е открило златния билет за шоколадовата фабрика на Уили Уонка.

— Защо да е щастливо съвпадение? — попита тя. Почти се боеше от отговора, но Руук потри доволно ръце.

— Защото, мила ми съпруго, от много отдавна ми се ще да надзърна в някое братство, особено масонското. Ще го приема като знамение. Това е идеалният момент да се върна към тази идея!

— Страхотно, но не сме дошли затова, Руук. Съсредоточи се върху разследването, твоите ги остави за после.

Той насмешливо изсумтя.

— Аз съм най-добрият в света, когато трябва да се вършат няколко неща едновременно.

Хийт не можа да не възрази, при това разпалено.

— Това изобщо не е вярно, всъщност си най-посредственият в света. Навремето четях една книжка на племенницата ми Сара, казваше се „Ако дадеш бисквитка на мишлето“. След бисквитката мишлето си сипва мляко, после отива да се огледа в огледалото, за да види дали има бели мустаци, но се разсейва и решава да си подреже истинските. И така нататък, и така нататък, и така нататък. В този сценарий ти си мишлето — каза тя.

Руук се хвана за сърцето, сякаш го беше разбила.

— Хийт, ужасно ме засегна. Как можа най-безсърдечно да ме сравниш с мишле с бисквитка!

Тя повдигна извинително рамене.

— Просто наричам нещата с истинските им имена.

— Хийт, млада жена загуби живота си и аз съм пределно наясно, че в полицията ме подозират. Искам да разбера какво е станало с Клоуи повече от всеки друг. Това ми е приоритет. — Тя усети, че се задава „но“. — Но ако получа възможност междувременно да добия нови знания за нещо, което отдавна ме интересува, кой съм аз, че да й обърна гръб?

— Съсредоточи се върху случая — настоя тя.

— Случаят и нищо друго освен случая.

Иън седеше в колата си пред масонската ложа в Камбрия — невзрачна на вид сграда от розови тухли с триъгълен бял покрив и четири бели колони. Руук обаче не изглеждаше никак разочарован.

— Важното е какво става вътре — каза той, сякаш бе прочел мислите й.

Хийт спря до тротоара зад Иън и паркира. После тримата отвориха вратите и излязоха на тротоара като състезатели по синхронно плуване, които изплуват от водата в перфектен унисон.

Двамата мъже моментално тръгнаха един към друг. Иън не просто смяташе Руук за потенциален заподозрян; в настоящата им среща имаше и личен елемент. Руук протегна ръка, а той пристъпи напред и здраво я стисна.

— Внимавайте — каза Иън, — защото ви наблюдавам. Съпругата ви може да вярва на историйките ви, но за мен това не се отнася.

— Достатъчно — каза Хийт. Държаха се като две мъжки птици, които си пазят територията и се перчат една на друга, изпъчили гърди.

Иън стискаше ръката на Руук толкова силно, че той леко трепна, но нямаше никакво намерение да прекъсне здрависването.

— Доверието на жена ми е всичко, от което имам нужда, за да спя спокойно.

Иън върна напрегнатата му усмивка.

— Не знаех, че и вие ще дойдете, господин Руук. Необичайно е предвид обстоятелствата.

Говореше през зъби, а вените на слепоочията му пулсираха. Хийт отговори, преди Руук да успее да направи някоя насмешлива забележка, която би вбесила Иън. Точно сега имаха нужда от него.

— Руук държи да открие истината.

Иън й отговори, без да престава да се взира в Руук.

— Или да я погребе.

— Стига, момчета — строго каза тя. — Оставете надхващането за после. — После рязко се обърна към Иън: — Иска се обективност, забрави ли? Способен ли си изобщо на това?

За миг нито един от двамата мъже не отклони поглед, но накрая тя докосна ръката на Руук и той разхлаби смъртоносната си хватка. Вместо да отговори на въпроса й, Иън се постара да му влезе под кожата. Както и под нейната.

— Сигурно знаете, че навремето с Ники бяхме женени.

Той сви ръката си в юмрук, за да замаскира болката, която изпитваше. Направи й впечатление, че Руук не се опитва да крие своята. Раздвижи пръстите си, а после потърка кокалчетата на дясната си ръка с лявата.

— Бракът ви е бил трагично кратък, както разбирам.

Иън сви рамене.

— Някои неща не продължават дълго, колкото и да е приятно преди края.

Ники усети, че бицепсът на Руук се стяга под ръката й.

— Други неща са приятни постоянно и продължават вечно.

Надхващането продължи, а Хийт ги остави до тротоара и премина по късата широка алея, която водеше до входната врата. Миг по-късно чу забързаните им стъпки след себе си, Иън я изпревари и отвори вратата.

— След теб — каза той и отстъпи встрани.

Хийт влезе в сградата, но преди Руук да успее да я последва, Иън мина пред него и пусна тежката врата. Тя нямаше пневматичен механизъм и бързо се затвори, но той успя да я задържи, преди да се тръшне пред лицето му.

Хийт реши да пренебрегне пасивната агресия на Иън и вместо това внимателно огледа вътрешността на ложата, която беше точно толкова невзрачна, колкото фасадата й. Представяше си, че ще прилича на църква, но тя напомняше по-скоро на кметство.

Руук зърна изражението й.

— Не се лъжи — каза той. — Чувам, че церемониалните зали преливат от символика.

От коридора встрани от тях изникна мъж на средна възраст, облечен със сив костюм, който не му беше по мярка.

— Съвсем вярно.

Руук размаха победоносно юмрук.

— Ура! Знаех си!

Мъжът приятелски се усмихна. Имаше стоманеносива коса, силно раздалечени предни зъби и увиснали бузи и приличаше по-скоро на нечий пухкав дядо. „По-скоро главният пууба от „Семейство Флинтстоун“, отколкото Велик майстор“ — помисли си Хийт.

— Как мога да ви помогна?

Погледът му се насочи към ръката на Руук, а после към униформата на Иън. Хийт получи само пренебрежителен поглед. Говореше се, че жените не са добре дошли в масонския орден и отношението му потвърди този слух. И я ядоса.

— Аз съм полицейски началник Куули, това е капитан Хийт — каза Иън. — Дошли сме при Крисчън. Той тук ли е?

Мъжът погледна към Руук, когото Иън бе пропуснал да представи.

— А вие сте…?

— Джеймисън Руук. Журналист и заинтересован участник.

Мъжът се замисли за миг, преди да го разпознае.

— Онзи Джеймисън Руук? От „Фърст прес“?

Хийт наблюдаваше развеселено съпруга си. Той беше чувствителен и лесно се дразнеше, но благодарение на тази лека невротичност и най-незначителният комплимент можеше да го накара да се надуе като паун.

— Точно така. Чували сте за мен! — Той се обърна към Хийт и посочи с палец към масона. — Чувал е за мен, Хийт!

Тя кимна и едва сдържа усмивката си.

— Виждам.

Мъжът сграбчи ръката на Руук и енергично я разтърси.

— За мен е удоволствие, аз съм ви голям почитател. Статията ви в „Нешънъл джиографик“ за ромите във Франция беше удивителна.

Руук кимна.

— За ромите това е национална трагедия.

Раздразнението на Иън вече беше очевидно.

— Никак не ми е приятно да ви прекъсвам, но сме дошли да разговаряме с Крисчън Фоти за убийството на дъщеря му — каза той на мъжа.

Хийт настръхна. Дори това късче информация беше повече, отколкото тя би разкрила, но трябваше да си напомни, че друг води разследването.

— Разбира се, разбира се. Сближиха се съвсем наскоро, но той го приема много тежко.

Хийт си записа, че онова, което им беше казала Тами за Клоуи и баща й, се потвърждава, а непознатият остана съсредоточен върху Руук.

— Прочетох какво е станало. Вие сте я открили, нали?

— Да — потвърди Руук, внезапно сериозен. И той умееше да дели нещата, когато му изнасяше, но труп не се забравя лесно. Онези, които бе видяла през годините, понякога преследваха и Хийт. Съпругът й също видя предостатъчно, докато я придружаваше, но този случай го засягаше лично и тя знаеше, че споменът никога няма да го напусне.

Масонът сякаш разбираше травмата му.

— Крис ужасно се разстрои, когато разбра. Такава трагедия.

— Представям си — отговори Руук.

Хийт срещна погледа му и замълча. Дори Иън си спести коментара. Непознатият разговаряше със съпруга й, което означаваше, че засега трябва да се отдръпнат.

— Не чух името ви — каза Руук.

„Най-сетне“ — помисли си Хийт, а мъжът изправи рамене.

— Бил Холц, на вашите услуги. Аз съм един от секретарите на тази ложа.

Тя си записа името му, а Руук продължи:

— Винаги съм се чудил какво е да членуваш в орден като масонския. Древните братства са били безкрайно интересни…

— Руук! — изсъска му Хийт. Не биваше да му позволи да се отплесне, но той размаха ръка зад гърба си и тя замълча. Можеше да му отпусне минутка-две.

— Организацията ни е много инклузивна — каза Холц. — Имаме членове от всички слоеве на обществото. Нека ви уверя, че с радост бихме приели мъж от вашия калибър…

Холц продължи да брътви, а Хийт забели очи. Руук беше достатъчно самонадеян и без съдействието на този човек.

— Обредите и отличителните знаци, разбира се — тъкмо казваше той.

— Именно — съгласи се Холц.

— Достопочтеният майстор тук ли е? — попита Руук със страхопочитание в гласа.

Холц много се впечатли.

— За външен човек сте доста добре осведомен.

Руук придоби смутен вид.

— Признавам, че винаги съм искал да стана вътрешен човек.

Хийт се вторачи в съпруга си. Така ли беше? Със сигурност никога не й беше споменавал, че има желание да членува в орден на повече от двеста години, макар че, ако трябваше да бъде съвсем искрена, това не я изненадваше. Руук просто умираше за легендите, които се вихреха около всички подобни братства. Членство в поне едно от тях положително беше в списъка с неща, които би искал да постигне преди смъртта си.

Преди да потънат в поредния разговор за братствата, Хийт се намеси:

— Господин Холц, къде можем да открием господин Фоти?

— Вярно, все пак затова сте дошли. Казах му да си остане у дома, но той въпреки всичко настоя да дойде. — Масонът погледна ръчния си часовник. — Всъщност в момента би трябвало да е дежурен, просто закъснява. — Той им посочи двете пейки от лявата страна на фоайето. — Заповядайте, изчакайте го.

Хийт предпочете да остане права, а Иън седна. Руук обаче не беше приключил.

— Господин Холц, казвате, че господин Фоти би трябвало да е дежурен. Любопитен съм, той случайно да е керемидчия?

Хийт беше сигурна, че Руук няма предвид работник, който полага керемиди. Ентусиазмът, а явно и знанията му за йерархията при масоните бяха безгранични. Удивляваше я колко безполезни подробности успяваше да запомни.

— Познавате вътрешната ни йерархия! Боже, наистина сте добър!

Руук се усмихна и наведе глава.

— Точно казвах на моята… на капитан Хийт, че винаги съм искал да напиша материал за братствата и че масоните оглавяват списъка ми. Все пак съм ви почитател… Проявявате такава силна гражданска отговорност! — Той сниши гласа си, който и без това бе изпълнен със страхопочитание. — Дали бихме могли… бих ли могъл… Може ли да ни покажете обредната зала?

Холц се поколеба за миг, после широко се усмихна и показа раздалечените си предни зъби.

— Много е необичайно, господин Руук, но тъй като става дума за вас, ще ви позволя да погледнете набързо.

Руук грейна като коледна елха, но Хийт не можа да не се възхити на сдържаната му реакция.

— Отлично. — Той я погледна и кимна ентусиазирано, а после повтори: — Отлично.

След това протегна ръка и посочи към двата коридора.

— След вас, добри ми сър — каза той на Холц. — След вас.

Иън, вече съвсем вкиснат, последва Холц, а Руук намигна на Хийт и застана най-отзад. Приличаше на дете в сладкарски магазин. Понякога й се струваше, че го обича малко по-силно, отколкото миг по-късно и това беше точно такъв момент.

Секунда по-късно четиримата застанаха на прага на храма на първия етаж. Слепоочията на Иън пулсираха от гняв, че Руук присъства, но той беше син на майка си, което означаваше, че при нужда може да играе великолепно. Сега се правеше на надменен и напълно пренебрегваше бившия й съпруг.

— Ето тук се провеждат всички обреди и церемонии — каза господин Холц и ги покани вътре.

Стилът на помещението беше еклектичен. Край стените бяха наредени столове, на отсрещната висяха средновековни инструменти, а в самия център се мъдреше пищно украсен трон. На Хийт й се струваше, че всяко нещо има символично значение, а Руук не знаеше къде по-напред да погледне, така че разглеждаше навсякъде. Очите му се стрелкаха насам-натам, сякаш се опитваха да обхванат абсолютно всичко. Дори подът на обредната зала, който приличаше на шахматна дъска в черно и бяло, изискваше специалното му внимание. Хийт знаеше, че мозъкът му е на път да прегрее.

— От пода ми се вие свят — каза тя и отмести очи.

— О, той също е сред символите на ордена — обясни Руук. — Представлява тъмната и светлата страна на всеки от нас, както и на живота.

Тя отговори само с едно замислено „хм“. Тъмната страна на живота й беше добре позната, виждаше я всеки ден. Нямаше нужда от под, който да й напомня за съществуването й.

— Ами тези? — попита тя, сочейки към древните инструменти.

Руук докосна ръката й, за да я накара да забави ход, и й прошепна:

— В обредната зала всяко нещо носи значение. Това са инструментите на Занаята.

— Кой занаят?

— Не вещерският, Хийт. Знам какво си мислиш, че си мисля, но тук не става дума за това. Говорим за Занаята, с главно 3. Инструментите на средновековния зидар.

Нито Хийт, нито Руук бяха забелязали, че Холц и Иън са спрели и ги слушат.

— Отново сте абсолютно прав, господин Руук. Всяко нещо носи значение. — Масонът вдигна ръка към картините, изрисувани по стените. — Това са най-важните символи. Първият се нарича прав ъгъл на морала. Пергелът до него представлява границите на дълга, а това там е…

— Отвес — прекъсна го Руук.

— Точно така. Той изобразява дълга ни да бъдем винаги прави, и в пряк, и в преносен смисъл.

Хийт посочи към двата камъка, изложени в предната част на залата. Единият беше груб и неравен, а другият — съвършено полиран.

— А тези камъни?

— Можете ли да отговорите, господин Руук?

Руук обожаваше светлината на прожекторите, а господин Холц я насочваше право към него.

— И двата камъка символизират мъжа — каза той и потърси одобрение от масона, преди да довърши. Той му кимна само веднъж и Руук продължи: — Онзи отляво, неравният, представлява така наречения калфа, първото ниво в ордена. Изгладеният камък отдясно е усъвършенстваният вариант.

— Добре казано, господин Руук.

Иън пристъпи от крак на крак, доловимо раздразнен, но Руук не му обърна внимание и леко се поклони, безкрайно поласкан.

— Благодаря ви много — каза той и тръгна между столовете. — Друга дребна подробност, ако не греша, разбира се, е, че тронът на Достопочтения майстор винаги е в източния край на залата, независимо за коя ложа става дума.

— Абсолютно вярно — потвърди Холц. — Традициите на Свободните зидари се коренят в ранните дни на зидарството, когато гилдиите вардели тайните на занаята.

Руук обиколи златния трон с кадифена тапицерия.

— Достоен е за крал — каза той, преди да продължи. После отиде до стената в дъното, която беше покрита с рамки, разделени на секции, сякаш всяка беше врата към друга стая в замък. След това тръгна към двата камъка и посегна да ги докосне. Холц вървеше на крачка зад него, но щом пръстите на Руук доближиха камъка, моментално се озова до него.

— Свещени са — каза той. Любезна забрана, но все пак забрана. Руук веднага отдръпна ръката си и се извини:

— Всичко е толкова интересно!

Преди малко Холц им беше казал, че масоните са от всички слоеве на обществото. Интересът на Руук явно започваше да заразява и Хийт.

— Какви са масоните? — попита тя. — Лекари, адвокати и политици?

Холц ги поведе обратно към коридора.

— Да, да и да, но не само. Някои са шофьори, други — строители, трети — боклукчии. Тук приветстваме и знатния, и обикновения човек. Никого не отпращаме.

— Религията и политиката не са добре дошли — каза й Руук.

— Не присъстват в разговорите ни — потвърди Холц.

— А тайното ръкостискане? — попита Иън с глас, напълно лишен от интерес. Просто се опитваше да се включи в разговора.

Холц се разсмя.

— Това е и вярно, и невярно. Действително имаме различни знаци и ръкостискания при среща с друг брат от ордена, но като цяло те не са тайни.

— Защо не допускате жени? — попита Хийт.

Холц не се поколеба да обясни и защити тази практика.

— Нашият орден е алегория. Представлява древния зидар, роля, която жените не са изпълнявали, поради което не са част от братството. Съществуват сестрински ложи, в които са добре дошли да членуват.

„Пф-ф-ф.“ Макар че „братята“ си бяха намерили повод, тази практика все така не й харесваше. Тъй наречената „инклузивност“ на ордена напълно изключваше нейния пол.

Щом излязоха от обредната зала, Руук се обърна към новия си най-добър приятел.

— Господин Холц — каза той и сложи ръка на гърдите си, — за мен беше истинска чест.

— За мен също, господин Руук. Добре дошъл сте при нас по всяко време.

Входната врата се отвори и вътре връхлетя някакъв мъж, който рязко спря, щом ги зърна.

— О, ъ-ъ, кои… Здравейте?

Холц се отдели от групата и отиде при новодошлия. Двамата се здрависаха, като всеки стисна предлакътника на другия. Определено приличаше на тайно ръкостискане.

— Това е Крисчън Фоти — каза им Холц, след което се обърна към Крис. — Дошли са заради дъщеря ти.

Пръв се обади Иън и извади значката си.

— Това е капитан Хийт, господин Фоти, а аз съм полицейски началник Куули.

Ники забеляза, че той отново пропусна да представи Руук, но не се намеси.

— Може да поговорите в кабинета ми — предложи господин Холц.

Без да каже дума, Крисчън Фоти ги поведе надолу по коридора срещу обредната зала и Хийт използва възможността да го огледа и запомни. Беше надхвърлил четиридесетте и оплешивяваше, но брадата му беше добре оформена и пясъчно кестенява като косите. Бузите му бяха зачервени, а очите подпухнали, сякаш под кожата на всяко се криеше прозрачна гъсеница. Хийт си каза, че сигурно не е спал от смъртта на дъщеря си насам. Чувството й беше добре познато — мрачният поглед, свитият стомах и задъхването, сякаш самото дишане изисква твърде голямо усилие. Може и да не беше познавал добре Клоуи, но смъртта й очевидно го беше потресла.

— Нито дума, Руук. Допуснах те само за да угодя на жена ти. Не ти вярвам, така че имай предвид, че те наблюдавам — дрезгаво прошепна Иън.

Руук се слиса, но бързо надяна маска на безразличие и го игнорира. Нямаше да позволи на Иън да го стресне, сигурна беше в това.

Четиримата влязоха в добре обзаведен офис. Голямата махагонова Г-образна маса и махагоновите рафтове заемаха почти цялата стена. От другата страна на бюрото се виждаха два стола с високи облегалки. Щом вратата се затвори, Иън избута Руук. Тясното пространство и присъствието на Крисчън Фоти сякаш го преобразиха и той сграбчи юздите. Разпитите бяха негова работа и той веднага се зае с нея.

— Господин Фоти, имаме няколко въпроса за дъщеря ви.

Фоти безжизнено се отпусна на единия стол, а Хийт се подпря на крайчеца на масивното бюро с отворен бележник в ръка. Иън избута втория стол настрани и се надвеси над Фоти, а Руук заобиколи бюрото, настани се на стола на Холц и се облегна назад, сякаш си беше у дома. Също като децата, той често пипаше и чупеше и Хийт го стрелна предупредително, след което отново насочи вниманието си към Фоти. Иън тъкмо го беше попитал дали е бил част от живота на дъщеря си, когато е била малка.

— С майка й не бяхме женени и нищо не се получи. Бяхме млади и аз ги напуснах, когато Чарли, синът ми, беше на няколко месеца. Тогава Клоуи беше на пет… може би почти на шест. — Фоти се хвана за главата. — Известно време бях перфектният баща за през уикенда.

— Но не задълго — довърши Иън, изричайки премълчаното.

— Съжалявам за това, наистина. Прибрах се у дома, завърших, намерих си работа, животът ме повлече. Това не е извинение, но…

— Точно това е — заяви Хийт. Не понасяше хора, които правят деца, но не са достатъчно зрели да постъпят отговорно спрямо тях.

Брадата на Фоти не можа да скрие треперенето на долната му устна.

— Нещата не се развиха така, както планирах.

— Разполагаме с разпечатките на Клоуи — каза Иън. — През последните няколко месеца често сте разговаряли.

Фоти кимна и устните му се извиха в скръбна усмивка.

— Тя беше чудесно момиче. Още не мога да възприема станалото. Съвсем наскоро я открих отново, а сега я няма…

Крисчън Фоти градеше сюжет, който да го освободи от отговорност, така че Хийт реши да се намеси:

— Не вие сте я открили. Тя е открила вас.

— Предполагам, че е така.

— Няма нужда да предполагате, такава е истината — притисна го тя, доверявайки се на инстинктите си. — Дала си е сметка, че сте тук и ви е потърсила, нали?

— Да.

— Разстроена ли беше заради това че толкова години не сте я потърсили?

— Нито веднъж не каза такова нещо.

Хийт го погледна изпитателно. Искрена ли беше мъката му? Пукаше ли му изобщо, че Клоуи се е върнала в живота му? Не беше лесно да прецени, нито беше сигурна, че му вярва.

Иън почука по тефтера с върха на химикалката си.

— Значи Клоуи се е свързала с вас, разговаряли сте редовно и сега тя е мъртва. Това ли е в най-общи линии?

Фоти стисна очи и замълча, но накрая отговори на началника на полицията:

— Предполагам.

Иън затвори тефтера и го пъхна в джоба си.

— Просто трагично.

Гръбнакът на Фоти се скова и той се вкопчи в страничните облегалки на стола, на който седеше.

— Прав сте, полицай Куули. Наистина е трагично. Лесно ви е да ме съдите и имате право, не я познавах отдавна, но тя беше моя дъщеря. Дъщеря!

Иън отвори уста, но Хийт се обади, преди да е успял да провали разпита.

— За какво си говорехте, господин Фоти? — попита тя. — След като Клоуи ви откри, двамата как се сближихте?

Той прекара длан по темето си.

— Тя просто искаше да се вижда с мен.

— А вие? Вие искахте ли да се виждате с нея? — попита Иън, явно неспособен да се сдържи. — Защото доколкото мога да преценя от разпечатките, обикновено тя ви е звъняла. Запознат съм и със състоянието на финансите й. Имала е доста прилични спестявания, почти десет хиляди долара. Знаете ли за това?

Спестяванията на Клоуи бяха нещо, което Иън не беше споменал. Хийт си го записа и изведнъж мебелите в апартамента й, както и теорията на Руук за работата на парче, придобиха нов смисъл. Намекът на Иън беше, че може би Фоти е разбрал за парите на дъщеря си и е решил да се докопа до тях. Десет хиляди не е бог знае колко, но беше виждала хора да вършат глупости заради далеч по-малки суми.

Фоти се смая.

— Нямах представа, че е имала някакви пари.

Иън изсумтя насмешливо.

— Ама естествено — каза той, без да се налага да се преструва, че е разгневен. Притискаше бащата на Клоуи с всички сили, но без причина. Сякаш с Хийт се правеха на доброто и лошото ченге, само дето тя не желаеше да участва. Искаше да си поговори с Крисчън Фоти, без да го отблъсква, с надеждата, че ще научи нещо полезно, а Иън се държеше, сякаш човекът е убил собствената си дъщеря.

— Господин Фоти — каза Хийт, решена да олекоти натежалата от враждебност атмосфера, — Клоуи имаше ли някакви проблеми? Боеше ли се от някого?

Фоти избегна пронизващия поглед на Иън и се съсредоточи изцяло върху нея.

— Аз поне не знам такова нещо — отговори той. — Мислеше само за „материала“, върху който работеше.

Той вдигна ръце във въздуха и изобрази кавички, но не й се стори раздразнен. Не точно. Изведнъж зад Хийт се разнесе звук като от хлъзгане на дърво по паркет. Руук. Наложи си да го пренебрегне и насочи вниманието си към последните думи на Крисчън Фоти.

— Знаете ли за какво се отнасяше този материал?

— Нямам представа, и дума не обелваше за проучванията си.

По тона му личеше, че макар че не той е търсел дъщеря си, все пак е искал да научи повече за нея и за заниманията й.

— Искаше да говорим само за мен — продължи Фоти. — Опитах се, но не можах да изкопча нищо от нея. Каза ми няколко думи за детството си, за сина ми. Той нямал желание да ме види, така ми каза. Не спомена и дума за образованието си, нито за плановете си за бъдещето. Съквартирантката й се казва Трейси. Не, Тами. Един-два пъти стана дума за колегите й от университетския вестник, но не мисля, че някога е споменавала някого от тях по име. Беше заключила всичко в каса в главата си.

Иън се намеси с нов въпрос:

— Къде се виждахте?

— На различни места. Понякога у нас, понякога в ложата. На две пресечки оттук има закусвалня, понякога обядвахме там. Друг път тя се обаждаше и просто искаше да си говорим.

— За нещо конкретно ли? — попита Хийт.

Той поклати глава.

— Не. Понякога ми разказваше как е минал денят й, а аз й разказвах за моя. Понякога ме разпитваше за годините, през които бяхме разделени. Нищо конкретно, просто искаше да си говорим.

— Има ли още нещо, което бихте могли да ни кажете, господин Фоти? — попита Хийт, а той поглади брадата си и понечи да каже „не“, но се спря, а Ники и Иън веднага се наведоха към него.

— Какво? — подкани го тя.

— Веднъж видях календара й.

— Не намерихме календар — коментира Иън.

— В телефона й.

— И телефона й не сме намерили.

— Нещо направи ли ви впечатление? — намеси се Хийт.

— Заета беше, той беше пълен с ангажименти.

— Но не забелязахте нищо конкретно, така ли? — настоя тя.

— Забелязах едно нещо. Не знам защо, но ми направи впечатление, може би защото ми напомни на една игра.

Хийт искаше да махне с ръка, за да го подтикне да разказва по-бързо, но той продължи по обиколния път.

— С Клоуи играехме на шах. Преди да… преди да си отида. Малка беше, но много умна, учеше бързо. Наскоро пак играхме и ме би и двата пъти.

Иън въздъхна.

— Това какво общо има с календара й? Да не би да се е канела да посети Манхатън, за да изиграе партия шах в Уошингтън скуеър парк?

— Не, не, нищо подобно — отговори Фоти, който явно не долови нетърпението на началника на полицията. — Имаше среща с някого и името беше шахматна фигура. Кинг… не, Бишъп7? Не, не…

— Руук8? — помогна му Иън, а Фоти щракна с пръсти и го погледна.

— Точно така!

По дяволите. Където и да отидеха, някой споменаваше, че Клоуи е трябвало да говори с Руук, но никой не знаеше защо. Жалко, че тя не беше настояла да се видят по-скоро.

— Нещо друго? — попита Иън. Беше готов да сложи край на разпита, но не пропусна възможността да се ухили нагло на Руук.

„За него косвената връзка с Клоуи е достатъчна, за да представлява мотив“ — помисли си Хийт. Всичко се въртеше около Руук и статията, която е пишела Клоуи — как беше възможно да не е свързан с убийството? Макар и малко вероятни, възможности не липсваха, например:

Руук е искал да попречи на Клоуи да напише статията си.

Руук е искал да открадне статията за себе си.

Руук е спял със студентка и нещо се е объркало.

За Ники нито една от хипотезите не беше реалистична, но тя си даваше сметка, че Иън е прав за едно — не беше в състояние да бъде напълно обективна.

— Нищо не ми хрумва — отговори Фоти, а Хийт и Куули едновременно извадиха визитки от джобовете си.

— В случай че ви хрумне… — каза тя и успя да му я връчи първа.

— Обадете се — довърши Иън.

Тогава на вратата се почука, тя се отвори и на прага застана господин Холц, който забеляза къде е седнал Руук, преди да заговори.

— Това е най-хубавият стол в стаята — заяви съпругът й, докато подреждаше листовете и химикалките на бюрото. После потупа едната странична облегалка. — Много е удобен, спокойно може да заеме мястото на трона на Достопочтения майстор в обредната зала. — Той погледна към Хийт. — Трябва да си взема такъв, чудесно подпира гърба.

— Разбира се — кимна Холц. — Имам проблеми с кръста. Всичко наред ли е?

Крисчън Фоти се изправи, скръбно прегърбен. Изглеждаше така, сякаш петнадесетминутният разговор е изцедил живота от тялото му.

— Всичко е наред — заяви Хийт. — Благодарим за отделеното време.

Двамата масони застанаха на вратата и наблюдаваха тримата си гости, докато излязоха на тротоара. Хийт си даде сметка, че не я напуска някакво особено чувство, но засега не можеше да определи защо.