Разбиваща жега

12

Цялата кариера на Ники Хийт бе протекла в 20-то управление. Юрисдикцията му се простираше от 59-та до 86-та улица, а самата сграда се намираше на ъгъла на 82-ра и „Кълъмбъс“. Като първият му капитан-жена тя трябваше непрекъснато да показва, че е силна, способна и винаги готова да делегира, и то с желание. Моделите й за подражание бяха все мъже, някои — достойни, почтени, отдадени и винаги готови да застанат на страната на доброто, но ако трябваше да е напълно честна със себе си, най-много беше научила от останалите. От онези, получили назначението, защото са извадили късмет, били са изтикани напред от други мъже или просто са се озовали на подходящото място в подходящия момент. От онези, които не бяха заслужили повишението, от онези със съмнителна етика, от не особено интелигентните и от онези, които не се бяха задържали дълго. През годините Хийт достатъчно пъти бе изпитвала ръководния им маниер на гърба си, наблюдаваше ги, запомняше всичко и отлично знаеше точно какво не трябва да прави един лидер. Никога не унижаваше подчинените си, винаги проявяваше уважение и едновременно с това не допускаше да им се размине, ако сторят нещо, което противоречи на ценностната й система. Не им позволяваше да проявяват неуважение към мъртвите и не толерираше сексизъм, расизъм и какъвто и да било друг вреденизъм.

Най-много време й бе отнело да свикне с делегирането и с това, че трябва да се отдръпне от практическата страна на разследванията. Зак Хамнър, старши административният асистент по юридическите въпроси на заместник-комисаря на нюйоркската полиция, бе направил всичко по силите си, за да я повишат в чин капитан на 20-то управление. Беше я хвалил напоително пред началниците на „Полис плаза“ 1 и макар че тогава Хийт не знаеше, че я подкрепя, в неговите очи това означаваше, че му е задължена. Беше сключила сделка с дявола, но твърде късно си даде сметка за това.

Чука, както бе не особено ласкавият прякор на Хамнър, й помогна да получи работа, на чието изпълнение веднага (и с огромно удоволствие) се зае да пречи. Накратко, той често превръщаше живота й в управлението в ад. Хийт обаче никога нямаше да отрече, че я е научил на много — тя го слушаше и обикновено правеше тъкмо обратното на онова, което й е препоръчал. Зак се бореше само за себе си, а тя искаше да помага.

Често й се случваше да чуе гласа му в главата си: „Разполагаш ли с нещо, което поне отдалеч да прилича на улика? Хората ти имат ли въобще представа какво вършат? Очевидно не си си на мястото, Хийт.“ Точно сега обаче го чу да казва: „Ще целунеш чийто задник трябва, Хийт, защото именно това се изисква от теб в момента.“ Уви, по този въпрос беше прав.

Не й беше в природата да се подмазва и онова, което й предстоеше да направи, остави лош вкус в устата й, но нямаше друг избор. След като закара Руук до аудитория „Мърчисън“, където щеше да изнесе лекция, тя потегли по краткия път към местното полицейско управление, готова да целуне седалището на някой провинциален чиновник.

Докато вървеше към дежурния сержант, си наложи да се държи по-меко, а не като следовател от отдел „Убийства“ в големия град. Това, че идваше от Манхатън, нямаше никак да й помогне в провинцията — от опит знаеше, че събеседниците й ще решат, че е многознайко и сноб, който ги презира. Това не беше вярно. Просто имаше повече опит от тях, особено по отношение на убийствата.

Хийт се усмихна на жената зад бариерата от бронирано стъкло, която я делеше от хората от другата страна. Тя изглеждаше на малко под тридесет години, кестенявата й коса бе стегната в строг кок. Жените в полицейската академия нямаха право да носят грим и ако се съдеше по непокритите пъпки и късите мигли, тази бе решила да продължи така и след завършването. Сивата униформа и лилавата вратовръзка само подчертаваха нездравия й тен, но пък бяха като колосани и й придаваха спретнат и професионален вид.

Ники й се възхити — не е лесно да си полицай-жена, която постоянно трябва да доказва, че не е „женка“. Никакви сълзи. Никакви емоции. Нищо, което би могло да се отрази зле на начина, по който те възприемат.

— Мога ли да ви помогна? — попита сержантът и огледа Хийт от главата до петите.

Ники знаеше какво става — на един полицай му стигат около пет секунди, за да прецени човека, който стои насреща му и като следовател от отдел „Убийства“ тя постоянно се бореше с тази склонност. Не биваше да избързва с преценките, за да не опорочи разследването с презумпции и предразсъдъци. Тази полицайка обаче нямаше нито достатъчно опит, нито нужда да остане неутрална.

Първоначалният порив на Хийт беше да притисне значката си до стъклото, за да се наложи на по-младата жена, но тя му устоя. „С мед се хващат повече мухи“ — винаги й казваше Руук. Клише, но вярно. Хийт прочете името върху табелката пред сержанта и се възползва от този съвет.

— Добро утро, полицай Брекънстийн — започна тя с най-благия си глас. — Казвам се Ники Хийт. Работя в Манхатън, в 20-то управление. — Направи пауза, но реакция не последва, така че продължи: — Бихте ли ми казали кой ръководи разследването на случая Клоуи Мастърсън?

Отговорът дойде с известно закъснение.

— Поизлезли сте от юрисдикцията си.

Гласът на полицай Брекънстийн беше сипкав. Без съмнение поредният прът в колелата й, тъй като това му придаваше чувственост.

— Така е — потвърди Хийт. — Дойдох при съпруга ми.

Сержантът многозначително кимна.

— Значи сте омъжена за Джеймисън Руук.

Това не беше въпрос. Тя беше уверена и нямаше нужда Ники да потвърди предположението й.

— Как разбрахте?

Тя се усмихна.

— Градът е малък, госпожо. Полицай сте, тук сте и разпитвате за разследването, а днес чухме, че някой се е отбил при професора в хотела му. Реших, че сте били вие.

— Аз бях — потвърди Хийт.

— Как да ви помогна, следователю?

Въпреки че се впечатли от младата жена, мислено Хийт изкриви лице. Нямаше да й бъде толкова лесно, колкото се надяваше. Замисли се как да подходи и бързо реши да бъде открита, без да се опира на по-високия си чин. Не искаше да дава повод да я намразят.

— Положително знаете за убийството…

Полицай Брекънстийн понечи да извърти очи, но се спря и овладя изражението си.

— Да, знам за убийството. В Камбрия са рядкост.

„За разлика от Манхатън, където хората се държат като животни и целият град е пропит с кръв“ — бе неизреченият намек.

— Да. Разбира се. — Хийт си пое дълбоко дъх и започна отначало. — Бихте ли ми казали кой ръководи разследването?

Очите на сержанта подозрително се присвиха.

— Защо искате да знаете?

Приятелското отношение, което си налагаше, започна да се изпарява от гласа на Хийт.

— Жертвата е била открита от съпруга ми във временното му жилище. Искам да знам как върви разследването.

„Очевидно“ — добави мислено тя.

Полицай Брекънстийн се замисли, което раздразни Хийт още повече. Младата жена нямаше никаква причина да крие името на главния следовател. Съществуваше и нещо, наречено колегиалност, с което тя явно не бе запозната. Накрая обаче, поне тридесет секунди по-късно, Брекънстийн вдигна телефона и набра вътрешния номер.

— Дойде следовател от 20-то, сър. Иска да ви види.

Онзи от другата страна каза нещо и тя изгледа Ники през стъклото.

— Следовател, да. Ники Хийт. Съпругата на… Да, сър, веднага — каза тя, след като я прекъснаха, и затвори. Ръката й се плъзна под бюрото, автоматът избръмча и бравата изщрака. Бяха допуснали Хийт в светая светих на полицейското управление в Камбрия. Без да губи нито миг, тя чевръсто се провря през вратата, в случай че главният следовател размислеше.

Отвътре участъкът по нищо не приличаше на 20-то. Сградата на 82-ра улица имаше леко замърлян, градски вид, докато стените на едноетажното управление в Камбрия бяха искрящо бели, а бюрата — чувствително по-малко, отколкото тези в отдела на Хийт. Освен него оставаха още „Пороци“, „Специални жертви“, „Обири“ и много други, което означаваше, че полицаите във всеки от седемдесет и седемте участъци в Манхатън бяха поне десет пъти повече, отколкото в Камбрия. Тук сигурно си нямаха Роули или Очоа, или Фелър, Агуиналдо, Раймър, или дори Хайнзбърг. Може би никой не беше достатъчно квалифициран, за да разследва убийството на Клоуи. Тоест, Руук беше закъсал.

Внезапно от другия край на помещението прогърмя мъжки глас:

— Я виж ти, я виж ти! Следовател Ники Хийт! Каква изненада!

Вътрешностите й се свиха на болезнено стегната топка. Не беше чувала този глас, откакто следваше в полицейската академия, а за собственика му не се беше сещала от години. Обърна се.

— Иън Куули — каза тя и се насили да превърне гримасата си в усмивка.

Пред нея стоеше първият й съпруг.