Разбиваща жега

5

Забраненото следобедно овъргалване в кабинета на Хийт продължи в леглото им същата нощ, а на следващата сутрин Руук се качи в колата и замина.

— Слава богу, че вече има телефонни обаждания с образ — каза той, когато й се обади едва час след като напусна Манхатън. — Предлагам да започнем довечера.

Ники със смях се съгласи, но след като затвориха, реалността я застигна. Довечера той нямаше да е тук с нея. Апартаментът щеше да й се стори празен без него. Тя отказа да мисли за това и отиде в управлението, за да се разсее. Разследването на убийството на Джун Чин засега не бе довело до нищо, като се изключи разговорът със съквартиранта му, който твърдеше, че същата вечер Чин излязъл на кафе и така и не се прибрал. Семейството му живееше в Калифорния и сякаш никой нямаше очевидни мотиви да го убие. В общи линии не бяха стигнали доникъде, а от „Полис плаза“ 1 вече й дишаха във врата. Смъртта на студент от местния университет петнеше имиджа им пред обществеността. Убийствата трябваше да бъдат разкрити и забравени, а не да ги дебнат от мрака като вампири.

Хийт през целия ден се занимава с бумащина. По обяд успя да излезе да се разтъпче и да си купи обяд от най-близкия павилион. Необичайната за тази част на годината задушлива жега се надигаше от улиците като пара от локомотив и когато се прибра, беше по-изтощена, отколкото ако цял ден беше обикаляла с Роуч.

Всеки ден след заминаването на Руук бе същият като предишните. Тя се затрупваше с работа и си идваше в потъналия в тишина апартамент, а мълчанието ехтеше в ушите й. Вече беше изминала цяла седмица, но тази вечер не беше по-различна от предишните — тя заглуши тишината с една продължителна хладна вана и се пъхна в леглото почти без да се избърше. На нощното шкафче я чакаше книга от Виктория Сейнт Клеър. Когато разбра, че зад този псевдоним всъщност се крие Джеймисън Руук, именит журналист и носител на наградата „Пулицър“, тя избухна в смях и дълго не можа да се спре.

— Ей, недей така — каза й той. — Тори…

— Тори? — повтори тя.

— Прякорът на моя псевдоним Виктория Сейнт Клеър — обясни той, сякаш ставаше дума за нещо напълно очевидно.

— А, да, разбира се, как не се сетих сама?

— Тори е мегапреуспяла авторка, ако искаш да знаеш — уведоми я той и направи пауза за по-драматично. — Мега. Преуспяла. От години пиша тези книги, но напоследък нещо им вдъхна нов живот.

Спомняше си разговора, сякаш беше вчера. Наклонената му глава, пронизващият поглед, движението на устните му, докато произнасяше псевдонима си.

— Ники Хийт, ти вдъхновяваш всичките ми героини.

Тя поклати глава.

— Какво означава това?

— Че живееш и дишаш във въображението и мечтите ми.

— Ти си писател — пренебрежително изсумтя тя. Никак не й стана приятно, че Руук мисли за нея, докато пише секс сцените, които задължително присъстват във всеки любовен роман. — Не би трябвало да имаш нужда от истинска личност за вдъхновение.

— Напротив, мила ми госпожице Хийт, всеки писател черпи от личния си опит и гледа света през собствени лещи, а хората, които му придават цвят, стават част от него. Един колега криминалист, например, дълго придружавал полицейски отряд, за да може да опише реалистично полицията в Манхатън. С течение на времето се оказал толкова полезен, че те започнали да разчитат на него и той станал редовен член на екипа. После написал книга за главния следовател — изключително привлекателна жена, ако не ме лъже паметта. Тя била неговата муза, точно както ти си моята.

На Хийт й беше нужно доста време, за да приеме, че има чувства към Руук и още повече време, за да свикне, че някои моменти от съвместния им живот често се озовават в книгите на Виктория Сейнт Клеър. Почти винаги имаше опасно приключение, което героинята и героят трябва да преживеят — понякога засядаха заедно в асансьора на някоя стара фабрика или в бар в Бруклин след работно време. В книгите на Тори, тоест, на Руук, изкуството подражаваше на живота.

На този етап тя обичаше да си почива, като ги чете и търси скритите в тях великденски яйца, а ароматът и докосването на хартията я успокояваха. Съзнанието, че държи в ръце книга, написана от Руук, по необясним начин й внушаваше усещането, че той е по-наблизо, а скритите между страниците късчета от живота им бяха тяхната секси тайна.

Хийт извади отметката и продължи да чете оттам, докъдето беше стигнала. Постепенно клепките й натежаха и мозъкът й започна да се изключва. Тя остави книгата и позволи на мислите си да блуждаят. Съзнателният избор да възприема убитите като човешки същества й помагаше да не полудее, но и правеше професията й още по-тежка. Мисълта, че някой съвсем доскоро е бил жив, но вече не е, често не беше лесна за възприемане. Защо един човек би отнел живота на друг?

Хийт постоянно се връщаше към този въпрос. Кой е искал Джун Чин да умре? Обмисли отговора, докато се въртеше в леглото, което деляха двамата с Руук. За да се премести при него в Трайбека, трябваше да прояви огромна вяра и кураж, а да се откаже от собствения си апартамент, който я изпълваше както с детска радост, така и с ужасна болка, бе истински подвиг. И през ум не й минаваше, че някога би напуснала било него, било онова, което е преживяла там, но, както обичаше да й повтаря психотерапевтът й, най-сигурният начин да се възстановиш от нещо е да го оставиш зад гърба си.

Винаги й се беше струвало, че ако напусне апартамента, ще се откаже от спомена за майка си. Там я беше видяла за последен път, преди да изчезне и от опит знаеше, че близките на отвлечени и изчезнали деца често преживяват точно същото. Сърце не им даваше да напуснат къщата, в която ги бе сполетяло ужасното събитие, защото се бояха, че детето ще се върне и ще завари дома си празен. Хийт изобщо не допускаше, че майка й може да се върне, но имаше чувството, че ако остави апартамента, в който е израсла, ще се откаже от спомените си, а това не бе в състояние да направи.

Синтия обаче беше жива и здрава. Години наред се бе укривала, но сега всичко беше наред и Ники можеше да се радва на майка си, от плът и кръв. Всички онези години, изпълнени с въпроси без отговори, не се бяха изпарили, но започваха да избледняват — завръщането на майка й от оня свят й позволяваше да ги задава другояче. Цяла вечност се беше питала кой би поискал да убие Синтия Хийт. Сега се питаше как е успяла толкова години да не заподозре нищичко за тайния живот на майка си. Преди се чудеше дали някога отново ще изпита нещо, което поне донякъде да прилича на любов, след като я бяха изтръгнали насила от сърцето й. Когато майка й се върна и тя изпълни цялото й същество, започна да се пита дали ще може да я понесе.

Детската любов е прекалено семпла, нали? Чувството, което изпитваше сега, беше сложно — радост, примесена с шок, който пък беше примесен с объркване, а то — с гняв. Никой не подозираше колко често се сменят емоциите й, нито дори Руук. След като майка й „умря“, Ники се бе заградила със солидна тухлена стена. Джеймисън я рушеше бавно и упорито, парченце по парченце, но изведнъж изникваше нещо; някоя жертва на убийство, което разследваха, отново събуждаше този или онзи спомен, а той зазиждаше отново дупката и тя се затваряше.

Руук я разсмиваше, очароваше я с остроумието си и демонстрираше привързаността си по най-различни начини. Всичко това бавно рушеше цимента, но когато той застана на пътя на куршум, предназначен за нея, тухлите поддадоха като под удар с пневматичен чук. Хийт не се доверяваше лесно, но Руук бе успял да я отърве от задушаващата предпазливост, която с години влачеше след себе си като гюлле. Внезапно старият й апартамент вече не беше чак толкова неделима част от личността й. Сега се намираше в тази спалня, нейната и на Руук. Беше й толкова позната, колкото й непозната, колкото нейна, толкова и чужда. Лежеше сама в легло, в което трябваше да бъде и съпругът й. Беше свикнала. Постепенно. Освен това тази работа с гостуващия професор беше само временна.

Мислите й се сляха и размиха. Вече заспиваше, когато телефонът й иззвъня. По рингтона разбра, че е Руук — беше го въвел без нейно знание и сега, докато на екрана изникваше пакостливо привлекателната му физиономия, от колонките се разнесе „Малък червен корвет“ на Принс. „С тяло като твоето трябва да си в затвора, защото е на ръба на непристойното, дай ми ключовете, мила, ще се опитам да опитомя твоята машина за любов…“

Беше го смъмрила за проявата на гимназиален хумор, но когато отиде да смени песента с нещо нормално, се отказа точно преди да натисне „Запиши“. Трябваше да признае (пред него не би го направила), че я побиваха тръпки всеки път, когато чуеше гласа на Принс и той й напомнеше за неутолимия й глад за Руук.

Хийт се обърна, посегна към телефона и го сложи на спийкър.

— И аз си мислех за теб — каза тя и дори собствените й уши едва познаха отпадналия й глас.

— Извинявай, че те събудих — отговори той с прекалено сериозен глас. В него не се долавяше и следа от игривост или флиртаджийски нотки. Не я беше поздравил с „привет, капитан Хийт, белезниците под ръка ли са ви“. След дълги години работа в полицията тя умееше да долавя подтекста и нюансите във всеки глас, особено в неговия, и моментално се надигна, вече нащрек.

— Какво има?

Вместо да направи някоя духовита забележка, например че Ники го познава твърде добре, той мина направо на въпроса.

— Тук изникна малък проблем.

Стараеше се да звучи небрежно, сякаш се опитваше да подходи весело към ситуация, в която няма нищо забавно, но Ники изобщо не се хвана. Погледна към червените цифри, които будилникът й прожектираше върху тавана. 1:45. Подходящ час да си повикаш желаеща кандидатка за секс, ако си пиян мъж на двадесет и няколко или за да звъннеш на половинката си за пикантен разговор, ако си нощна птица. Руук обаче не попадаше в нито една от двете категории и Хийт се спря на няколко възможни обяснения за обаждането му. Беше направил някоя идиотщина, например да снима някого или нещо без разрешение и да се озове в местния дранголник; да се напие като глупак, да седне зад волана и да се озове… в местния дранголник. Или още по-лошо, да се блъсне челно в някое дърво.

Не, твърде предпазлив беше, за да си позволи което и да било от трите. Възможно беше да се е блъснал и без да е пил, но тя се отказа и от този вариант.

— Казвай — подкани го Хийт.

— Първо искам ясно да заявя, че нямам нищо общо. Опитват се да ме натопят.

Стомахът й се сви на топка.

— За какво да те натопят? — попита тя, макар че вече не беше убедена, че държи да чуе отговора.

— За убийство, Ник. Опитват се да ме натопят за убийство.

Отне й поне пет секунди да възприеме чутото.

— Убийство? В смисъл на „убийство“?

Той тежко въздъхна.

— Спомняш ли си Клоуи Мастърсън?

Как би могла да забрави младата запалена студентка по журналистика, с която се бяха запознали на церемонията по връчване на наградата „Нели Блай“?

— Разбира се, президентката на твоя фенклуб.

— Вече е бивша президентка на моя фенклуб. Защото е мъртва.

Хийт затвори очи, пое си дълбоко дъх, задържа го, преброи до пет и едва тогава издиша. Сърцето й блъскаше, а главата й пулсираше, но гласът й остана спокоен.

— Разкажи ми всичко, Руук — каза тя. — И нищичко не пропускай.