Разбиваща жега

10

Хийт искаше да опознае университетското градче, така че шофира до университета, а Руук я насочваше от съседната седалка. На половината път тя вече беше решила, че в Манхатън навигацията е далеч по-лесна. В града улиците и номерата им следваха мрежа, успоредна на река Хъдзън. Имаха обозначения „изток“ или „запад“, а разделителната линия беше Пето авеню. Авенютата, от друга страна, се движеха от юг на север. Ако кажеш на някого, че ще го чакаш на ъгъла 11-та и 30-та север, всичко беше ясно.

В Камбрия бяха избрали друга система — улиците бяха наречени на дървета, цветя и някои числа, а авенютата бяха А, В или С, като мини версия на Азбучния град в Манхатън. Други бяха наречени на хора, трети — в чест на университета. Улица „Колидж“, Юнивърсити авеню и шосе „Общежитие“ бяха едва три от много примери и Хийт не успяваше да схване логиката.

— Свиква се — каза Руук, но тя не му хвана вяра.

— Може би, след десет години. Телепортирай ме обратно в Манхатън, Скоти3.

Руук се разсмя. И двамата обожаваха научната фантастика и дори имаха по няколко маскарадни костюма. „Човек никога не знае кога ще му потрябват“ — обичаше да казва той. „Стар трек“, „Междузвездни войни“, „Пазители на галактиката“ — какъвто и повод да изникнеше, и двамата бяха подготвени.

— Боя се, че няма мърдане от тази планета, но ти ще надделееш, Хийт. Продължавай сега — каза той и изпъна ръка като рицар с копие, щом светофарът светна в зелено.

Тя настъпи газта.

— Да, капитан Теснигащи, сър.

— О-о, сменихме си ролите! Обичам да ме наричаш „капитане“, хайде пак.

— Капитан Теснигащи — повтори тя, като този път вдигна вежди и изплези връхчето на езика си.

Руук забели очи.

— О-о, господи, ти си ангел. Да обръщаме колата.

— Не става — отговори Ники. — Ще трябва да поотложим идеята.

Той поклати нещастно глава, но всичко беше само театър. Даваше си сметка, че имат работа. Забавлението щеше да почака.

Паркираха на едно от местата за посетители и тръгнаха по главната алея към сърцето на университета. Сред криволичещите пътечки и нападалите есенни листа Хийт се чувстваше като Дороти Гейл на пътя с жълтите павета, само че без вълшебни създания (или жълти павета).

Руук знаеше пътя, така че тя вървеше след него и оглеждаше кампуса. По възраст сградите бяха най-различни, някои от началото на двадесети век, когато е бил основан университетът, а други — видимо по-модерни. Това създаваше противоречиво усещане, сякаш кампусът не можеше да реши към коя ера да се придържа. Докато напредваха, й се изясни коя бе предпочитаната му идентичност. Една скучна на вид постройка от средата на миналия век беше отцепена за ремонт и доколкото можеше да прецени, бежовата й фасада щеше да претърпи трансформация. На едно място бяха свалили цяло парче, разкривайки арматурата. Сградата не изглеждаше зле, просто не особено интересно и едва ли би вдъхновила когото и да било.

— Това — каза Руук, щом забеляза накъде е насочено вниманието й — беше факултетът по английски език и литература. Толкова часове съм прекарал тук, спомням си ги отлично. Литература с професор Бриндъл! — Той се изкиска, но веднага сам се спря и театрално разпери ръце. — „Добре ви е известно, че всичко трябва да повториш честно и точно, без промени при това, като предаваш хорските слова. Макар самия ти да не говориш тъй дълго и тъй грубо, що да сториш? Нима ще си измисляш нови думи, неверни притчи, разкази и глуми?4“

Спомените от следването й и курсовете по английска литература понякога се връщаха, обикновено защото Руук бе казал нещо, което ги караше да изплуват.

— Чосър — каза тя. — Нали?

— Съвсем вярно. Така и не забравих този пасаж. Семпличката мисъл, че дори незначителните промени водят до съвсем нов разказ, който вече не принадлежи на първоначалния си автор, първоначално ми се стори абсурдна. Това е било преди авторското право, разбира се, сега дребните промени няма да доведат до нов текст, а до плагиатство.

С течение на времето Хийт бе разбрала, че в мозъка на Джеймисън Руук кипят несметни количества информация. Той беше в състояние да цитира факти и дребни подробности просто ей така, от едното нищо, което често я дразнеше, но не преставаше да я удивлява.

— Добре е, че си спомняш такива неща от следването. Аз не помня дори имената на професорите си, какво остава за материала, който преподаваха.

Докато се взираха в сградата, Руук наклони глава настрани.

— Повече ми харесваше фасадата от петдесетте години.

— Ще изглежда много по-добре, когато подхожда на стила на сградите наоколо — отбеляза Хийт. — Така кампусът ще има по-кохерентен вид.

— Сигурно — повдигна рамене той, а тя любопитно го изгледа.

— Обикновено си луд на тема история. Какво ти става? Той посочи към новата конструкция.

— Сградата беше оригинал. Може да не е подхождала на околните, но би било лъжа да се твърди, че не е строена по някое време в средата на миналия век. Луд съм преди всичко на тема историческа автентичност. Също като теб и аз винаги търся истината, независимо дали става дума за убийството на Клоуи Мастърсън или за автентичния вид на сграда, която „не подхожда“ — каза той, като изобрази кавичките с ръце.

Ники едва успя да потисне усмивката си.

— Ами, добре тогава. Нямах представа, че толкова държиш на неопетнения исторически контекст в архитектурата.

Руук драматично вдигна ръце и посочи към самия себе си.

— В мен се крият неподозирани дълбини, Хийт. Неподозирани.

Продължиха нататък и забелязаха още една сграда в ремонт. Тази изглеждаше направо древна и целта очевидно беше да възстановят предишния й блясък.

— Мисля, че сега те разбирам — каза Ники. — Едно е да живееш във викторианска сграда от началото на века и съвсем друго — в нова, която просто има викториански вид. Историческия контекст няма да го има.

— Именно. Подът няма да скърца, стените няма да са покрити с дъски, прозорците няма да са двойни. Все едно да сложиш червило на прасе.

Това пък прозвуча като типичен южняшки израз. Поредната случайна мисъл в удивителния ум на Руук.

Накрая се озоваха пред невзрачна шестетажна сграда от червени тухли със стъклена двукрила врата и дълги редове от симетрични прозорци. Зелената морава отпред бе осеяна с дървета, а към входа водеше най-обикновена циментирана алея. Голямо разочарование — това беше домът на „Камбрия Джърнъл“, но сърцето на университета изглеждаше бездушно.

За пореден път Руук сякаш бе прочел мислите й.

— Не изглежда бог знае как, съгласен съм, но важното е какво става вътре.

Хийт прокара ръка по гърба му и небрежно я пъхна под спортното му сако от туид. Той много се беше постарал да изглежда професионално.

— Ти със сигурност нямаш този проблем. Външността ти е радост за окото, а съдържанието по нищо не отстъпва на опаковката.

Ъгълчето на устните му подскочи нагоре и той размърда игриво вежди.

— Като цяло страшен пакет, а?

Този път тя не можа да сдържи смеха си.

— Аха.

Руук задържа вратата отворена и я пусна да мине. Двамата взеха асансьора до петия етаж и щом вратите се отвориха, от другата страна завариха бясна активност и суетня. Млади хора бързо крачеха или буквално тичаха наоколо, като разговаряха по мобилните си телефони или се обръщаха и тръгваха обратно натам, откъдето бяха дошли, за да говорят с човек, с когото току-що са се разминали, без да спират. Точно срещу вратата на асансьора, изписано с големи златни букви върху панелите, се мъдреше името на вестника, „Камбрия джърнъл“.

Руук отново поведе, а Хийт тръгна до него. Отдавна се гордееше с факта, че е подготвена за всичко, но когато завиха зад ъгъла и влязоха в редакцията, се оказа, че не е точно така.

Посрещна я неочаквано мощна какофония. Не беше посещавала „Ню Йорк таймс“, „Вашингтон пост“ или който и да било друг голям (или малък) вестник, така че нямаше база за сравнение, но в редакцията на „Камбрия джърнъл“ й се стори много напрегнато и тя спря, за да огледа всичко както трябва. Университетът (или пък човекът, който бе проектирал помещението) явно го бе предвидил за хора, родени след началото на новото хилядолетие. Пред традиционните офиси и кабинки бе предпочел отворено пространство със стоящи бюра, а ниските стени, които отделяха работните места едно от друго, позволяваха на студентите да разговарят. Тоест, да си съдействат. В периферията Хийт забеляза няколко стаички, в случай че някой се нуждае от уединение. За всичко бяха помислили. Очакваше на всяко бюро да има отделен принтер, но по всичко личеше, че почти никой не използва хартия. При наличието на електронна поща, Дропбокс, Гугъл докс и облака нямаше нужда от разпечатки и червено мастило.

— Всичко е много отборно ориентирано — каза Руук. — По мое време изобщо не беше така, а моето време не отмина чак толкова отдавна.

— Положително.

Към тях се запъти млад мъж със загащена синя риза и спортни панталони. Макар че това му придаваше небрежарски вид, както подхожда на студент, той излъчваше авторитет, който го караше да изглежда по-възрастен. Вървеше изправен, с вирната брадичка, а изражението му беше сериозно, без да е резервирано.

— Господин Руук. Не очаквах да ви видя…

— И Руук ме устройва — прекъсна го Руук. — Обръщението „господин“…

— … го кара да се чувства остарял — довърши Хийт вместо него.

Руук повдигна вежди и миролюбиво сви рамене, за да потвърди обяснението й.

— Не е нужно да остареем по-бързо от необходимото. Майк, нали така?

На челото на младежа падна кичур фина коса.

— Всъщност предпочитам Майкъл. Уортън.

— Майкъл Уортън. Име, типично за Горен Уест сайд.

— Получено от родители от Долен Ийст сайд — пошегува се той, а после добави: — Преди кварталът да се оскъпи. Мога ли да помогна с нещо, Руук?

— Винаги ми е приятно да наобикалям старата си територия. Времената се променят, енергията — никога.

— Съвсем вярно — каза Майкъл, възприемайки тон на мъдрец. — Както и фактът, че работата на главния редактор никога не свършва…

Руук насочи показалец към Майкъл, но гледаше към Хийт.

— Главният редактор е той — поясни съпругът й, в случай че не беше разбрала.

— Явно сте извънредно зает млад човек — каза тя, четейки между редовете.

Този младеж, Майкъл Уортън, не желаеше да си губи времето с тях. Тя деликатно докосна Руук по ръката.

— Не искаме да ви бавим, съпругът ми просто искаше да ми покаже откъде е започнал.

Руук веднага подхвана същата история.

— Всеки започва отнякъде. Е, аз си изплатих дълговете ето тук — Той се разсмя. — Или поне първата вноска. Майкъл, добри човече, бъди готов. Журнализмът, особено в тази нова ера, не е лесна работа.

Майкъл изглежда не желаеше да обсъжда трудностите, които му вещаеше кариерата, която си е избрал. Той мислеше за друго.

— Всички сме в шок заради Клоуи — каза той и втренчено изгледа Руук. — Вие сигурно сте съсипан.

— Станалото действително е трагедия, но защо пък да е съсипан? — попита Хийт.

— Защото пишеха материал заедно — отговори Майкъл. — Клоуи беше много щастлива, че точно вие й съдействате.

Тя погледна към Руук. Майкъл, както и всеки друг, който не го познаваше, вероятно би решил, че изражението му си е същото, но Ники забеляза едва доловима промяна. Не „ужас, спипаха ме“, а по-скоро „като не знаеш, мълчи си“.

Руук прочисти гърлото си. Шумно.

— Нали си давате сметка, че присъствам?

Майкъл очевидно се подразни, но продължи в същия дух.

— Наистина се радваше, че работи с вас, сър.

Руук се умилостиви — малко — но поклати глава.

— Работата е там, че не работех с Клоуи.

— Тя не смяташе така. Каза, че разполагате с информация, която ще й помогне да я напише.

— Какво да напише? — попита Хийт.

Засега между Клоуи и Руук сякаш нямаше никаква връзка. Може би Майкъл щеше да й я посочи.

— Статията си. Голям инат беше, когато станеше дума за нея — обясни той и поклати глава, а косата покри цялото му чело. — Обикновено не толерирам такива неща. Трябва да знам по какво работят хората ми, но Клоуи беше ужасно упорита. Отказваше да обясни, но ме увери, че ще си струва. След смъртта й бих желал вестникът да публикува материала посмъртно, за да почетем паметта й.

— Чудесна идея — каза Руук, но Хийт го погледна в очите и видя, че зъбчатките се въртят. Същото ставаше и в нейната глава. Ако Майкъл Уортън казваше истината, статията на Клоуи може би бе довела до смъртта на младата жена, но това все още не обясняваше какво общо има съпругът й. Защо я бяха открили в неговата къща, при това в леглото му? Защо Клоуи е твърдяла, че двамата работят заедно?

Майкъл изгледа многозначително Руук.

— Е, у вас ли са записките й? Или файлът със статията? Каза, че почти я е завършила…

— Защо да са у мен?!

— Тук нищо не е оставила, а доколкото разбрах, в апартамента й също не са ги открили. Лаптопът й липсва, но тя каза, че вие разполагате с информация, която потвърждава проучванията й и ще й помогне да докаже всичко.

Руук се втренчи в Майкъл, напълно слисан.

— Какво да докаже? С Клоуи Мастърсън сме се виждали три пъти! — Той започна да изброява на пръсти. — Веднъж на наградната церемония в Манхатън, веднъж тук, докато ме развеждаше, и веднъж в аудиторията.

Последното беше новост за Хийт.

— Защо в аудиторията?

— Спря ме след лекцията.

— Кога стана това? — попита тя.

— Завчера.

— В деня преди убийството. Никак не е маловажно, Руук.

Лицето му помръкна.

— Вярно.

— Какво ти каза?

Той затвори очи, за да си припомни по-ясно.

— Нищо важно, искаше да знае дали може да излезем да пием по нещо. Каза, че имала идея и някой трябвало да й раздуха въглените.

„Странно си е подбрала думите“ — помисли си Хийт.

— Казах й, че с удоволствие бих седнал да изпием по едно кафе — продължи Руук, а тя мислено го плесна зад врата. Как можа да не й го каже? Искаше да му се накара, да му напомни, че на този етап би трябвало да е по в час, но тъй като Майкъл Уортън ги наблюдаваше, вместо това си наложи да каже:

— Уговорихте ли си среща?

— Не. Тя дойде, след като пуснах студентите. Беше с още няколко души и ми помаха. Явно съм я познал сред тълпата, защото си я спомних.

„Нищо чудно“ — каза си Ники. При избор между познатото и непознатото повечето хора избират познатото.

— Каза, че много иска да поговорим и ме покани да пийнем по нещо. Нямах причина да смятам, че става дума за нещо повече от възхищение. Нали я видя, на церемонията очите й бяха като чаени чинийки.

Нямаше как да му възрази.

— Значи говорихте.

— Беше пълно с хора. Помня, че ми каза нещо, но не я чух. После си тръгна.

— И нямаш представа какво ти каза?

Той измърмори нещо, после се почеса по главата. Мислеше.

— Не я чух, но видях, че устните й се движат.

— Не можа ли да разчлениш какво ти казва?

Той затвори очи и лицето му се изкриви от усилието да си припомни.

— Формата на устните й…

— Какво за нея? — пришпори го Хийт.

— В азбуката има само няколко букви, при които устните се събират, знаеш ли? Формата им, докато говориш, може да подскаже какво казваш, когато не те чуват.

— Не се бях замисляла.

— Вярно е, опитай. Кажи азбуката и виж колко пъти устните ти ще се съберат.

— Руук…

Хийт не се опита да скрие раздразнението в гласа си. Съпругът й рядко отговаряше простичко, когато му задаваха въпрос. Обикновено включваше по някой отдавна забравен исторически факт, урок по граматика или, както в случая, лекция за азбуката, за която и двамата нямаха време.

— Това как ни помага?

Руук почука по слепоочието си.

— Мисля. По-точно спомням си — поясни той и после щракна с пръсти. — Да! Клоуи вдигна ръка до ухото си с показалеца нагоре и кутрето надолу…

Това вече беше полезно.

— Сякаш се обажда по телефона? — подсказа му тя.

— Точно така, и каза нещо. „Ще ви се обадя.“ Не, устните й се събраха. „Ще ви се обадя утре“? Да, това е. Тогава не обърнах внимание, но сега съм почти сигурен, не, напълно сигурен, че това ми каза.

Хийт изрече думите на глас.

— Ще ви се обадя. Ще ви се обадя утре. Тоест, вчера…

— В деня, когато е умряла — довърши Руук.

Майкъл Уортън се прокашля зад гърба на Ники.

— Във вашата къща.

За миг тя беше забравила, че главният редактор е там. Явно беше направил крачка назад, излизайки от полезрението й.

— Може да е имала намерение да ми се обади — каза Руук, — но не го направи.

— Може би е решила, че не иска да ти каже какво я занимава по телефона — предположи Хийт. — Ако е така, може просто да е решила да отиде у вас. И да те почака, ако те няма.

— Нямаше ме.

— Така че е изчакала.

— Явно още някой е отишъл да чака с нея — коментира Майкъл.

— Отишъл е, да, но не за да чака — каза Руук, — а за да убива.

— Как са влезли у вас без ключ? — попита младежът.

Хийт знаеше какво прави той. Преструваше се, че разпитва небрежно, но беше минал в режим „репортер“.

— Между другото, Майкъл — каза тя, — този разговор е неофициален.

Само това липсваше, „Джърнъл“ да оповести, че Клоуи е смятала да се обади на Руук. Такъв материал щеше да разбуни университетската общност и да го осъди, преди да успеят да докажат, че е невинен.

— Това е официално разследване на смъртта на Клоуи Мастърсън — поясни Хийт и зачака потвърждение, че е била ясна, но Майкъл не каза нищо. — Кимни, ако ме разбра.

Накрая той кимна:

— Говорим неофициално.

— Отговорът на въпроса ти е, че нямам представа как някой би влязъл без ключ — каза Руук. Ники го очакваше, но това беше въпрос, до чийто отговор трябваше да се доберат рано или късно.

Мълчанието наруши Майкъл.

— Разведете съпругата си наоколо, Руук. И ако имате нужда от нещо, кажете.

— Един въпрос, преди да си тръгнеш — каза Ники. Той спря и зачака, така че тя продължи. — Руук каза, че в деня, когато Клоуи го е развела из редакцията, ви е видял да разговаряте в офиса ти доста разгорещено. За какво ставаше дума?

— Съвсем ясно си го спомням — потвърди Майкъл. — Клоуи беше, хм-м, да кажем целеустремена. Наумеше ли си нещо, се превръщаше в куче, което гони кокал.

— Полезно качество у журналист — отбеляза Руук.

Майкъл кимна.

— Разбира се, но без благословията на главния редактор…

— О, да, отлично си спомням. И аз съм губил статии благодарение на редактор, който се престарава. — Внезапно той си даде сметка, че може би е обидил младежа. — Не казвам, че ти се престараваш. Мисълта ми е, че макар че това е полезно, в истинския свят не е задължително да имаш благословията на главния редактор. Журналистите постоянно пишат материали без ничие одобрение.

— Клоуи не обичаше да дава сметка на никого. Искаше да пише, каквото й се пише.

— И какво точно искаше да напише? — попита Ники.

— Проблемът не беше, че й забраних — каза Майкъл, — а че тя отказваше да пише материалите, от които имах нужда. Казах й, че ако не влезе в час, вече няма да работи тук.

— Доста сурово.

Майкъл повдигна рамене.

— Вижте, госпожо…

— Капитане — поправи го Руук.

— Капитан Руук…

— Хийт — поправи го Ники. — Капитан Хийт.

Майкъл наведе глава.

— Капитан Хийт. Това е жесток бизнес.

— Още сте студенти — измърмори тя под нос. — Представям си как ще е, след като завършите.

И Майкъл, и Руук я погледнаха. Изглежда не го беше казала толкова тихо, колкото си мислеше.

— Значи каза на Клоуи, че трябва да пише статиите, които й възлагаш, а тя ти отказа?

— Запря се като магаре на мост и започна да спори. Била надушила нещо важно и съм щял да съжалявам, ако го изпусна.

— Но не ти е казала за какво става въпрос.

— Попитах я, повярвайте ми. Вероятно точно тази… дискусия е видял Руук. Аз я разпитвах за великата статия, а тя отказваше да сподели каквото и да било.

Руук закрачи из фоайето.

— Защо не искаше да ти каже?

— Това го знам, каза ми направо.

Хийт се вторачи в него.

— Клоуи ти е казала защо не иска да ти разкрие върху какъв материал работи?

— Наложи се да го изкопча едва ли не с бой, не буквално, разбира се, но накрая ми каза. Участвали хора на много високи нива и трябвало да разполага с неоспорими доказателства.

Руук зяпна.

— И това не ти беше достатъчно, за да я оставиш на мира? За бога, Майкъл, научи се да поотпускаш юздите на хората си, ако искаш да успееш. Журналистите ти трябва да имат поне малко автономност. Ако не бяха главните редактори и подкрепата им, Никсън може би още щеше да е президент, всички щяхме да пушим пури, без да се тревожим за сините рокли на стажантките и така нататък!

— Ясно ми е — каза Майкъл, — но това е университетски вестник, а тя не ми даваше никаква информация. Не мога да работя така.

„Не, не може да търпи някой да му се опъва“ — помисли си Ники.

Майкъл се обърна, готов да ги остави да се оправят сами, но се спря и пак се обърна към тях.

— Не ме разбирайте погрешно — започна той, а Руук се изсмя.

— Така си гарантираш, че ще те разберем погрешно.

— Просто се чудя. Защо вие?

Доброто настроение на Руук бавно се изпаряваше.

— Защо аз какво?

— Защо е решила да сподели материала точно с вас?

Същия въпрос искаше да му зададе и Хийт.

— Първо, Клоуи не сподели и дума с мен — отново повтори Руук. — И второ, ако действително е възнамерявала, причината най-вероятно е, че съм си изградил репутация в поле, в което тя искаше да пробие.

„Освен това Руук не би се опитал да я контролира, за разлика от теб“ — помисли си Хийт, но каза:

— Наградата „Пулицър“.

— Но дори не ви спомена за статията, така ли? — настоя Майкъл и Руук го изгледа раздразнено.

— Както вече казах, спомена само, че иска да поговорим. Не се разпростря.

Острият тон не беше в негов стил. Някой се съмняваше в почтеността му и това го беше ядосало.

— Аз съм журналист, г-н Руук — настоя Майкъл, — а във вашата къща е било открито мъртво момиче, което ми каза, че ще разобличи хора по високите етажи. Вие сред тях ли сте?

— Ако съм, това е новост за мен — отговори Руук, който нямаше никакво намерение да падне в капана, който му залагаше младежът, какъвто и да беше той. Хийт се надяваше, че разследването на местната полиция няма да тръгне в същата посока. Ченгетата твърде често се опитваха да нагодят фактите според хипотезата си, вместо да им позволят да ги отведат до истината.

Майкъл отново повдигна рамене по свойствения си вбесяващ начин. Очевидно не беше омагьосан от славата на съпруга й.

— Работата ми е да задавам въпроси.

Руук го погледна право в очите и челюстта му се стегна.

— В такъв случай нека повторя отговора си. — Той заговори съвсем бавно, подчертавайки всяка дума. — Клоуи… Мастърсън… нито веднъж… не ми… спомена… статията си.

Майкъл кимна, но Хийт умееше да чете между редовете. Зъбчатките в главата му се въртяха и кой знае защо той не вярваше на мъжа й. Двамата вече се пъчеха един на друг, сякаш всеки отправяше предизвикателство на другия.

— Щом казвате — каза Майкъл.

С ъгълчето на окото си Хийт забеляза, че Руук стисна юмруци.

— Точно така казвам.

Тя сложи ръка под лакътя му, за да го успокои, и се обърна към Майкъл:

— От полицията сигурно са прегледали бюрото й.

Той кимна.

— Не откриха нищо, доколкото знам. Ако статията и данните на Клоуи са били у нея, убиецът ги е взел.

Впечатляващо. Майкъл беше улучил право в целта.

— Съгласна съм — отговори тя. — Ако материалът има нещо общо със смъртта й, значи отдавна го няма.