Разбиваща жега

14

Ники се върна в хотела по обиколния път. Отчасти не беше умишлено — поради разположението на улиците в Камбрия доста пъти се отклони и пропусна няколко завоя, дори с включен GPS. Другата, съзнателна причина да избере по-дълъг маршрут обаче беше, че така си осигури време да помисли. Като цяло се стараеше да размишлява над миналото колкото се може по-малко — важни бяха единствено сегашният момент и бъдещето. След срещата с Иън Куули обаче трябваше да обмисли и настоящето, и миналото и да разреши конфликта между тях.

Това, че разследването се ръководи от бившия й съпруг, за който настоящият й съпруг дори не подозира, усложняваше нещата, както и собственото й разследване. Не можеше да си позволи да враждува с Иън. Той бе получил възможност да постъпи правилно и да й помогне, но не се възползва. Ако изникнеше и втора, трябваше да го убеди да предпочете да й окаже съдействие.

Истината беше, че без помощта му двамата с Руук трябваше да се оправят сами, без никакви ресурси, което не вещаеше нищо добро за разследването, което трябваше да проведат. Хийт не биваше да се поддаде на страха. Дори теоретичната възможност да обвинят съпруга й в убийството на Клоуи беше немислима, а ако го осъдеха… Не знаеше какво би правила тогава. Руук зад решетките? И за миг не се съмняваше, че сам би се напъхал в затвор със строг режим, за да напише експозе, но да влезе, след като го обявят за убиец? Щеше ли да преживее това? Самата мисъл я хвърляше в паника, но тя нямаше да й се поддаде. След години работа в полицията се беше научила да дели нещата, просто да изключва емоциите си и направи точно това. Не можеше да си позволи да се тревожи какво би станало, ако не успееха.

Върна се в апартамента и откри Руук бясно да печата на лаптопа си, излегнат на дивана.

— Статия ли пишеш? — попита го тя.

— Описвам какво се случва, докато разследваме. Обичам всичко да ми е в хронологичен ред, както знаеш.

Знаеше го отлично. В кабинета му имаше цял шкаф, пълен с хроники.

— Това ме накара да се запитам — продължи той — дали и Клоуи си е водела хроника. Дневник, може би?

Това беше напълно възможно. Самата Хийт години наред бе водила дневник по съвет на един от психоаналитиците, които започна да посещава след смъртта на майка си. Когато записваше емоциите си, те ставаха материални. Истински. Оказа се, че да ги изкара на хартия е истински катарзис. Не облекчаваше болката, но я пренасочваше.

Изведнъж Руук вдигна поглед към нея.

— Какво стана в управлението?

— Там няма да ни помогнат — отговори тя. — Полицейският началник не беше склонен да сподели каквато и да било информация.

— Ами „почеши ме по гърба, за да те почеша аз“? С това какво стана?

— В полицията в Камбрия явно не става така.

— Нямаме нужда от тях — заяви Руук.

Ники знаеше, че той само се преструва и го прави и заради двамата.

— Така е, но щяха да ни бъдат от полза.

— Явно ще трябва да покажеш колко струваш без бази данни и помощ от „Събиране на улики“.

— Явно.

Руук остави компютъра до себе си.

— Материалът, който е пишела Клоуи, положително има нещо общо със смъртта й.

— Понякога очевидният път всъщност не е верният. Може някой да е бил вманиачен по нея, може да я е следял някой бивш, който й има зъб. Съществуват много други възможности.

Руук изобщо не беше убеден в това.

— Ти не разбираш. Клоуи беше журналист.

— Ти си журналист и невинаги вървиш по следа.

— О, точно тук си в грешка, Хийт. Аз постоянно мисля за работата си. Ако в момента не пиша материал, значи обмислям идеи и наблюдавам всичко наоколо, докато ми хрумне нещо. Или чета статиите на други журналисти, за да шлифовам уменията си или да се запозная с други гледни точки. Просто невинаги говоря за това.

Ники предположи, че е напълно възможно в мислите му постоянно да се спотайва по някой материал. По същия начин тя непрекъснато мислеше за този или онзи случай.

— За теб го вярвам — каза тя, — но Клоуи беше студентка…

Той размаха пръст, за да я прекъсне.

— О, не, била е ловец на новини, това беше смисълът на живота й. Мислех си за спора им с Майкъл Уортън. Била е готова да загуби работата си в „Джърнъл“ заради този материал, което е повече от показателно. Не знам за какво става дума, но тя го е смятала за изключително важен. Което означава, че вероятно наистина е така. Което пък означава, че е напълно възможно някой да е решил да й попречи да го издаде. Може би не е била достатъчно дискретна и убиецът си е дал сметка, че ровичка наоколо, но възниква следният въпрос: ако наистина е вървяла по някаква следа, защо е криела от Майкъл Уортън? Той е главният редактор, ако статията е толкова важна, защо ще откаже да я публикува? — Очите на Руук проблеснаха и той доволно се усмихна. — Защото според мен Клоуи е тъчала на няколко стана.

Хийт зачака, но той не продължи, така че тя се облегна назад.

— Предавам се. Какво имаш предвид?

— Аха! — възкликна той с грейнало лице, сякаш току-що е направил някакво великолепно откритие. — Очаквах да попиташ. На няколко стана тъче журналист, който продава материалите си на много издания, без да е на щат.

Хийт не разбираше защо съпругът й толкова се вълнува.

— Добре, но тя е била на щат.

— Вярно, но нека да поиграем на „ами ако“. Аз ще започна.

Руук бе измислил тази игра наскоро — разследваха един случай и попаднаха в задънена улица. Тогава започнаха да си разменят въпроси, които започваха с „ами ако“ и така играта ги доведе до нова идея, даде им нова насока и накрая двамата разрешиха случая.

Очите му вече горяха. Най-щастлив беше, когато трябваше да мисли усилено.

— Ами ако Клоуи е смятала, че това е материалът на живота й?

— Ами ако е мислела, че ще предопредели кариерата й?

— Много добре — каза Руук. — Ами ако е решила, че иска да го предложи на по-голям вестник от „Камбрия джърнъл“?

— Ами ако се е опитала да го продаде другаде? — попита Хийт, без дори да е сигурна, че на журналистическото поприще се действа така.

Руук плесна с ръце и толкова я стресна, че тя подскочи.

— Именно! Открила е нещо и е решила, че „Джърнъл“ е твърде малък за мащаба му.

— Смяташ, че се е обърнала към други вестници.

Руук кимна.

— Тъчала е на няколко стана. Работела е в „Джърнъл“, но голямата статия не е била за там. — Той замълча за по-драматично и тихо изрече: — Разследвала е тайно.

Докато Ники обмисляше идеята, й хрумна нов въпрос.

— Ами ако с Майкъл не са се карали, защото той не иска да публикува статията, а защото Клоуи му е казала, че тя не е за него?

Руук скочи на крака.

— Добро хрумване!

Той сграбчи маркера и й го подаде, но Хийт поклати глава.

— Отстъпвам ти честта.

— Сигурна ли си? Обикновено никого не допускаш до дъската.

— Опитвам се да не стискам волана чак толкова силно каза тя.

Изглеждаше незначително, но като се отказа от дребните неща, които подреждаха живота й като следовател, бе успяла да създаде нов ред като капитан. Научи се да намира време за имейли, за доклади, за съвещания на „Полис плаза“ 1 и всичко останало, което вървеше с новата й длъжност. Беше се отказала и от белите дъски.

Руук махна капачката на маркера и записа два въпроса:

Той спря за миг, а после добави и трети:

Хийт се замисли.

— Значи теорията ни е, че ако е отказала да даде материала на Майкъл, значи някой друг е имал интерес, така ли?

— Точно така.

— Което би означавало, че е тъчала на няколко стана.

— Да. Работела е в „Джърнъл“, но и за някой друг. Според мен обаче е пишела на риск.

— Защо смяташ така?

— Когато си на щат, правиш предложение за статия и редакторът или ти дава зелена светлина, или отказва. Ако не си на щат, ако нямаш репутация и изрезки, с които да се докажеш, редакторът може и да приеме идеята, но няма да се ангажира, преди да е прочел материала.

Тя повдигна вежда, отчасти заради драматизма му, отчасти защото я беше изненадал с информация за себе си, с която явно не беше запозната.

— Звучи сякаш говориш от опит. Руук, нима си крил от мен?

— Нищо не мога да скрия от теб — намигна й той.

— Не си ми казвал, че си тъчал…

Тя се спря. Ама че лицемерие! Това, че не й е казал, че е разследвал материали на риск, не можеше да се сравни с брака, който никога не му беше споменавала.

— Само да поясня — каза той. — Говорим просто за журналист на свободна практика, на когото му плащат на парче, вместо да получава заплата. Все още работя така. Всичко, което не е за „Фърст прес“, е на свободна практика.

— Значи това не е нещо лошо?

— Не, освен ако договорът ти го забранява или ако отношенията ти с главния редактор ще пострадат, ако не споменеш някой материал с потенциал, за да го предложиш на други.

— Значи се връзва с нашата теория. Ако Клоуи е пишела нещо с потенциал и Майкъл е разбрал за това, може доста да се е ядосал.

— Много е вероятно. Той иска да издава най-добрия вестник, който му е по силите.

— Може Клоуи затова да е искала да говори с теб. Имала е нужда от съвет как да подходи към материала и към конфликта между „Джърнъл“ и другото издание, което и да е то.

Руук седна на ръба на леглото.

— Да. Представяш ли си? Изведнъж е разбрала, че идвам да преподавам в нейния университет… За нея отлична възможност, а за убиеца — неподходящо време и неподходящо място.

— Което е довело до нейната смърт и до това, че натопиха теб.

В паметта й изникнаха неканени спомени за Клоуи Мастърсън, първо на наградната церемония, а после в леглото на съпруга й, цялата потънала в кръв. Междувременно Руук продължи да говори и я поведе на вербална разходка, точно както обичаше.

— Замислих се за годините, когато работех в „Джърнъл“. Определено са сред най-хубавите в целия ми живот, признавам си.

— Не се и съмнявам — отговори тя.

Следването на Руук бе преминало съвсем различно от нейното. Докато той изживяваше мечтите на всеки млад мъж, тя прегръщаше привидно мъртвото тяло на майка си. Докато той учеше занаят и се захласваше по моливите „Блекуинг“ от тридесетте години на миналия век, тя се учеше да преценява рисковете, да борави с оръжия и да бъде психически и физически подготвена за опасни ситуации. Накратко, Хийт правеше каквото е нужно, за да стане изключително компетентен полицай, и свикваше да поставя всеобщото добро над нуждите на индивида. Руук, от друга страна, бе мислил единствено и само за своите по време на следването си, в това беше сигурна. Не че го обвиняваше. В един момент просто бе решил, че това да помага на хората с материалите си не пречи на неговите желания.

Той осъзна грешката си и протегна ръка през масата.

— Най-хубавите ми години, преди да се запозная с теб, Хийт. В сравнение с това всичко останало бледнее.

Тя му се усмихна и пръстите им се преплетоха.

— Със сигурност.

Животът й преди Джеймисън Руук беше като черно-бял филм. След като се запознаха, дойде „Текникълър“. Дали бе избрала да не му каже за Иън Куули, защото той беше част от монохроматичния живот преди Руук?

— Започнах да тъка на два стана, когато редакторът видя сметката на един от материалите ми за „Джърнъл“ още преди да го довърша — каза той, преминавайки нататък. — Случва се. Продължаваш напред, това е.

— Великата кариера на Джеймисън Руук. Така ли е започнала наистина?

— Това е историята на възхода ми като журналист. „Таймс“ ме открадна от университетския вестник.

— О-о-о, „Таймс“, боже, боже!

— Разбира се. Точно както ти вербува следовател Агуиналдо. Даде си сметка, че е ценен кадър и я доведе в 20-то. Всяка достойна за уважение организация обира онези, които си струват, преди да го направи някой друг. Бяха чели моя статия и ме наеха да работя на парче…

Хийт го върна в началото на разговора им.

— Как да намерим доказателства, че Клоуи е пишела и за друг вестник?

— Живеем в ерата на интернет. Ще проучим, може да е имала късмет да й публикуват нещо. Ако е така, името й ще излезе.

— А ако не е имала късмет, няма да излезе — довърши тя и се втренчи в неясната информация на бялата дъска.

Раздразнението й се усилваше. Проклетият Иън Куули! Защо не искаше да й съдейства? Руук последва погледа й и явно си спомни нещо, защото внезапно скочи и извади стандартна снимка на Клоуи Мастърсън от кожената чантичка, която лежеше на стола до тях.

— Имам подарък за теб — заяви той.

— Откъде я намери? — попита Хийт, взе я от ръката му заедно с магнитчетата, които й предлагаше, и закачи портрета на Клоуи на дъската.

— Журналист съм, имам си ресурси — отговори той и почука с пръст по слепоочието си, а тя се извърна към него.

— Може ли малко по-конкретно?

— Един журналист никога не издава източниците си, Хийт. Наясно си с това.

Тя повдигна укорително вежда, а той въздъхна с престорено примирение. Пак флиртуваше.

— Господи, страшно умееш да се пазариш, Хийт. Добре, ще ти кажа.

— Знаех си — ухили се тя.

— Писах в „Джърнъл“ и помолих да ми пратят служебна снимка на Клоуи. Веднага ми услужиха и щом я получих, я разпечатах.

Докато обточените с кехлибар кафяви ириси на Клоуи се взираха в нея от бялата дъска, гърлото й се стегна. Със или без съдействието на местните власти двамата с Руук щяха да разкрият кой е виновен за смъртта й.

В главата на Хийт се въртяха много мисли, но тя се спря на първата нощ, която бе прекарала с Руук. Манхатън изгаряше от непоносима жега, в целия град нямаше ток. Той ясно й беше показал, че я харесва още щом започна да я придружава и когато се появи пред апартамента й онази нощ (за да я пази!), тя реагира още щом чу звук зад гърба си и усети нечия ръка на рамото си. Инстинктите й се задействаха, Хийт се завъртя и хубавичко го изрита в челюстта. Същата вечер бяха седнали да изпият по една маргарита, а после тя го отведе в леглото си. Не знаеше какво точно е очаквала, но Руук се оказа съвсем различен от предишните й любовници. Беше игрив, енергичен, внимателен и така събуди и у нея отдавна забравена игривост. Независимо дали й наливаше чаша вино след тежък ден, пълнеше ваната или й намираше бяла дъска, колкото и странно да беше, той винаги знаеше точно какво й е нужно.

— Много добре, Джейми — каза тя и го дръпна на леглото.

Апартаменти „Мейпъл вилидж“, където Клоуи Мастърсън бе живяла заедно с Тами Бъртън, ни най-малко не отговаряха на очакванията на Хийт.

— Изглежда доста по-скъпо, отколкото си мислех — коментира тя, докато наближаваха червеникавата тухлена сграда.

— Въпрос на родители — каза Руук, а думите дойдоха като ехо на нейните мисли.

Намериха апартамента и почукаха, после пак. Руук вдигна ръка, за да опита още веднъж, но тогава вратата рязко се отвори и той залитна напред, а Хийт протегна ръка да го задържи. После двамата вдигнаха очи и видяха млада жена, за която Ники реши, че е Тами Бъртън. Очите й бяха зачервени, бузите — хлътнали. Тя притискаше кутия с хартиени кърпички до стомаха си, а по намачканата сива памучна пижама и кървящите кожички около ноктите й си личеше, че страда.

Хийт показа значката си.

— Тами Бъртън? — Момичето кимна. — Аз съм следовател Ники Хийт — представи се тя, пренебрегвайки титлата капитан. — Това е господин Руук. Имаме няколко въпроса за Клоуи Мастърсън. — Хийт надзърна зад рамото на Тами. — Може ли да влезем?

Младата жена си избърса носа с опакото на ръката и хвърли кос поглед към Руук. Колебаеше се, в очите й се надигна недоверие. Очевидно беше разпознала името му.

— Може ли пак да видя значката ви? — попита тя с треперещ глас.

— Разбира се — усмихна й се Хийт.

Рядко се случваше някой да поиска да я огледа отблизо. Обикновено стигаше просто да я покаже за части от секундата, както по филмите, за да спечели доверието на хората, и простичкият въпрос на Тами веднага й спечели няколко червени точки.

Хийт протегна значката си, а Тами се наведе напред и пред лицето й паднаха кичури тъмна коса, като завеси от мъниста пред врата. Тя кимна, удовлетворена. Не че би разбрала, ако значката беше фалшива, но поне беше попитала, за разлика от повечето хора. Отмести се, пусна ги да влязат и затвори, а ключалката шумно изщрака.

— Направо — обади се тя зад гърбовете им. — Дневната е вдясно.

Руук водеше, а Хийт го следваше. Първата врата вдясно бе широко отворена. Това беше първата спалня. Чаршафите бяха омачкани, а тежката кувертюра — надиплена по пода. Покритият с мокет под бе осеян с дрехи на купчини. „Чисти и мръсни“ — предположи Хийт. На нощната масичка, която и без друго бе отрупана с вещи (нощна лампа, чаши и бог знае още какво) едва-едва се крепеше кула от книги. Нямаше време да различи повече подробности, но съквартирантката, която живееше в тази стая, очевидно не държеше на добрата организация. Следващата врата беше притворена, но недостатъчно, за да зърне нещо.

— Това е стаята на Клоуи — каза Тами. — Майка й ще дойде… през уикенда… за да… — Гласът й я предаде и тя спря. — За да разчисти.

Хийт се обърна към нея.

— Толкова съжалявам, Тами. Знам какво преживяваш.

Лицето на Тами се сгърчи от болка.

— Откъде може да знаете какво преживявам? Или какво преживяват близките й? — Погледът й се стрелна към Руук. — Клоуи беше убита!

Хийт преглътна. Агонията на това момиче изведнъж изпълни собственото й тяло.

— Знам от опит — отговори тя и погледна в изпълнените с болка очи. — Знам още, че болката ще намалее и че ужасът никога не си отива.

Тами пребледня и сведе поглед към пода.

— Не мога да повярвам, че вече я няма — дрезгаво изрече тя.

Двете си размениха местата и Хийт изпроводи Тами чак до дъното на апартамента. Кухнята, нишата за хранене и холът представляваха едно просторно помещение. В двата края на тапицирания в светлосиво диван се виждаха възглавнички в синьо, бяло и сиво, а двата стола бяха в тон.

Хийт заобиколи дивана, за да мине покрай черната библиотека до едната стена. На двата рафта имаше най-вече учебници, няколко романа и купчина списания. Руук прекара, пръст по заглавията. „Сигурно търси нещо от Виктория Сейнт Клеър“ — каза си Хийт. Ентусиазмът му, когато видеше някъде своя книга, винаги я забавляваше. Тя също огледа гърбовете на книгите — разкази на ужаса, учебници по журналистика, нашумели заглавия на тема тероризъм, конспирации, частни училища и глобалното затопляне. Руук кимна одобрително.

— Повечето от мебелите са… бяха на Клоуи — каза Тами. — Тя обичаше всичко да изглежда така, както й харесва.

— Увличаше се по вътрешния дизайн, така ли? — попита Хийт.

— Абсолютно, докато на мен не ми е приоритет, едва успявам да си платя следването. Тя покриваше сметките и купуваше, каквото реши. Ще трябва да си намеря друга съквартирантка и да напазарувам на старо — тъжно каза тя.

„Още една причина да съжалява за смъртта на Клоуи“ — помисли си Хийт и разгледа скъпите мебели. Как така една студентка бе успяла да си ги позволи?

— Семейството й заможно ли беше?

— Не мисля — отговори Тами. — Техните са разделени, тя не общуваше с баща си. Има… Господи, имаше по-малък брат, така че едва ли са им оставали излишни пари, ако ме разбирате. Клоуи обаче не споделяше много за тези неща, така че всъщност не знам. Понякога просто се прибираше с нещо ново.

„Дали е печелела от извънредните си материали?“ — зачуди се Ники, а гласът на Тами пресекна и очите й отново се напълниха със сълзи.

— Ще ми липсва.

— Имаше ли приятел? — попита Руук и Хийт го изгледа предупредително. Тами Бъртън очевидно беше наясно, че трупът на Клоуи е бил открит в неговата къща и го подозираше. „С основание“ — помисли си Ники. Момичето нямаше причина да вярва, че гостуващият професор не е замесен в смъртта на приятелката й, а тя не искаше да загубят доверието му, което означаваше, че Руук трябва спешно да стане част от околния ландшафт.

Той наведе глава и отново насочи вниманието си към библиотеката, докато Хийт задаваше следващия си въпрос.

— Имаше ли? Приятел?

Тами поклати глава.

— Преди ходеше по срещи, но престана, прекалено заета беше. Направо се вманиачи, мислеше само за разследванията и за статиите си.

Нямала е приятел. Хийт задраска тази възможност от списъка в главата си и огледа снимките на рафтовете. Първата, която видя, беше на Тами с някакъв мъж горе-долу на нейните години.

— Това твоят приятел ли е?

Тами последва погледа й.

— Не, брат ми Тод — отвърна тя.

— Ами тази снимка? — попита Хийт и посочи една, поставена върху списанията. На нея Тами и Клоуи, облечени в бански на две части, вдигаха наздравица към апарата с чаши „Маргарита“ в ръце.

— Миналата година ходихме на почивка в Канкун — обясни Тами. — Тогава Клоуи беше много по-спокойна.

— Кога се вманиачи по работата си? — попита Ники.

— Не знам, преди около шест месеца. Не стана веднага, а с течение на времето.

Хийт си спомни думите на Тами, че влага всяка стотинка в образованието си.

— Сигурно ти е било трудно да спестиш пари за ваканция — коментира тя. — Скъпо е.

— Спестявах цяла вечност. Клоуи ми помогна малко — подсмръкна Тами и притисна поредната кърпичка към носа си. — Това беше най-хубавата почивка, на която съм била.

Хийт огледа и останалите снимки и накрая се спря на една групова. Пред сграда, която приличаше на университетския вестник, се бяха събрали около петнадесет души и Клоуи беше на първия ред. Не беше намръщена, но не се и усмихваше. Сред останалите лица Хийт разпозна една от младите жени, които бяха видели с Руук, когато се отбиха в редакцията. Майкъл Уортън, главният редактор, също стоеше от едната страна, но останалите не й бяха познати.

— Екипът от вестника — каза Тами и поклати глава. — През първи курс работих там, но не издържах, стресът ми дойде много.

— А на Клоуи не? — попита Хийт.

— Изключено, тя не можеше да му се насити.

След като оглежда рафтовете още минута-две, Ники се премести на дивана, а Руук я последва и седна до нея. Тами кацна на ръба на един от столовете, хвърли използваната кърпичка на пода и си взе нова от кутията, която все още стискаше в ръце. Хийт не беше сигурна още колко ще издържи момичето, така че мина направо на въпроса.

— Можеш ли да ни кажеш нещо, Тами? Клоуи тревожеше ли се за нещо напоследък? Имаш ли представа какво може да й се е случило?

Тами отново стрелна Руук, но бързо отмести очи.

— Пак ли трябва да разказвам?

— Може много да ни помогне — меко отговори Хийт. — Искаме да разберем какво е станало. Търсим истината.

Тами пак погледна към Руук.

— Попитайте него.

Руук се отдръпна към крайчето на дивана.

— Мен ли, защо пък мен?

— Тя ви боготвореше…

Хийт се наведе напред с лакти на коленете и длани между тях.

— Защо? Защо го боготвореше?

Тами повдигна рамене.

— Заради някакъв материал, който пишеше… или искаше да напише, или беше преполовила. Честно ви казвам, не знам. Беше „строго секретен“. — Тя тежко въздъхна. — Все това повтаряше. „Не мога да ти кажа, Тами, за твое собствено добро е.“

Хийт погледна към Руук, преди да отговори:

— Клоуи не е споменавала на господин Руук върху какво работи — каза тя, след като съпругът й свъси вежди и поклати глава.

— Никога ли? — попита го Тами, очевидно изненадана.

— Никога — потвърди той. — Веднъж дойде да говорим след часа и искаше да се видим за нещо, но това така и не стана.

Тами беше смаяна.

— Но нали е била у вас…

— Смятаме, че някой я е пренесъл там, за да припише вината на Руук.

— Искате да кажете, че са се опитали да го натопят? Боже, мислех, че това се случва само по филмите!

Де да беше така. Уви, животът имитираше изкуството.

— За съжаление не.

Тами се обърна към Руук.

— Значи не сте говорили?

— Не — поклати глава той.

— И нямате нищо общо… с онова, което й се случи?

Интуицията подсказваше на Хийт, че смъртта на Клоуи няма нищо общо с личния й живот. Бяха я убили заради материала, от който е била обсебена. Интуицията обаче не беше доказателство, а за да разреши случая, имаше нужда точно от това. Трябваше да разследва всички възможни варианти, докато се очертае един-единствен очевиден път.

— Клоуи имаше ли врагове, Тами? Хора, на които да е навредила, които може да са й имали зъб?

Тами беше възмутена.

— Изключено, всички я харесват! Харесваха. Ако някой трябваше да мести мебели, отиваше, ако не можеше да вдигне нещо сама, уреждаше да дойдат момчета, за да го свършат, и купуваше пица за всички. Ако не достигаха десетина долара, плащаше тя. Добър човек беше. Наистина добър!

Хийт не се съмняваше, че Клоуи Мастърсън е била точно такава, каквато я описва съквартирантката й, но всеки човек крие грозни тайни. Трябваше просто да продължи да тресе дървото и да види какво ще изпадне.

— Може ли да надникнем в стаята й? — попита тя.

Тами хвърли ще една кърпичка на пода, преди да скочи от стола си.

— Те вече разровиха всичко — каза тя.

— Знам, но искам и аз да погледна и сама да си съставя мнение. Ако нямаш нищо против.

Тами ги поведе обратно към коридора, спря пред първата врата, бутна я и влезе.

— Заповядайте — каза тя и се оттегли в собствената си стая.

— Емоциите й изглеждат непресторени — тихо каза Хийт.

— Определено страда — каза Руук и гласът му направо прогърмя в сравнение с нейния. Хийт вдигна пръст към устните си — кой знае колко тънки бяха стените на апартамента. Веждите му подскочиха и той кимна, повтори жеста й и после опря палец в показалеца си и ги завъртя, сякаш заключваше катинар.

— Освен това ми се струва, че откакто са били направени онези снимки, се е отбила до ада и се е върнала.

Хийт застана в средата на стаята с ръце на кръста.

— Не съм изненадан — отговори Руук, този път много по-тихо, и застана до нея. — И аз бих се сринал, ако те загубя.

Той я прегърна през раменете и я притегли към себе си.

— Не, никаква смърт, никакви болести. Не и за нас. Карпе дием5, дори когато се борим с беди!

— В момента с нищо друго не се борим — отбеляза тя.

Той я погледна с необичайна за него сериозност.

— Трябва да сграбчим момента, Ник.

— Трябва — съгласи се Хийт.

Отлично разбираше намеренията му — тя също се нуждаеше от него, несигурното им положение я беше изплашило. Имаше нужда да го усети, да го вкуси и да го докосне, но първо трябваше да си свършат работата.

Хийт нежно го отблъсна.

— След като свършим всичко останало.

Той се изправи и сурово привлекателното му лице стана мрачно.

— Хайде тогава. С какво да започнем, капитане?

— Виж дали ще откриеш нещо за материала на Клоуи, което е убягнало на полицията. Бележки върху късче хартия, име на източник — каквото и да е, стига да ни помогне да разберем за какво е бил.

През следващите десет минути двамата преровиха и последния сантиметър от стаята на Клоуи. Точно както подозираше Хийт, тя беше много подредена — за разлика от спалнята на Тами, където леглото не беше оправено, книгите заплашваха да се срутят, а по пода бяха пръснати дрехи, тук цареше съвършен ред. Дрехите в гардероба бяха сортирани по цвят, а книгите — наредени с гърба навън и организирани по жанр: учебници, научнопопулярна литература и съвсем мъничко художествена. Обувките бяха строени като войници, а бельото, тениските, клиновете и останалите дрехи — перфектно сгънати по чекмеджетата.

Хийт отвори това на нощното шкафче и го прерови. Под маската за спане и разпръснатите червила и химикалки се криеше малко тефтерче. Тя го извади и прелисти страниците му, изпълнени с най-различни скици и драсканици. Очи, носове, устни, пера, квадрати, кръгове и триъгълници, някои в две измерения, други — в три, със светлосенки. В един от квадратите имаше око, в един от триъгълниците — устни. Клоуи беше разбъркала рисунките, сякаш за да види коя част къде подхожда.

— Виж това — каза тя и подаде тефтерчето на Руук.

— Не е зле — каза той, докато го прелистваше също като нея.

Ники бавно се обърна.

— Не виждам други рисунки или скици, нито моливи или бои.

— Хората си драскат, Хийт.

— Вярно — призна тя. Нещо в скиците я притесняваше, но тя върна бележника на мястото му.

Продължиха да тършуват из стаята още петнадесет минути, но накрая Ники се отказа. Клоуи не просто не беше оставила никакви следи за статията си. Беше се постарала да няма такива, което подсказа на Ники най-важното: че младата жена е разбирала, че разследванията й може да я изложат на опасност.