Разбиваща жега

24

Полицейското управление беше точно толкова пусто, колкото при първото посещение на Хийт. Престъпността в Камбрия изглежда беше изненадващо ниска. Освен това в участъка изглежда имаше само още едно ченге, вече познатата им полицай Брекънстийн. Ники я помоли да повика Иън, но каменното й изражение зад стъклото не се промени. Кестенявата й коса отново беше опъната в същия зверски стегнат кок, а униформата й — все така перфектно изгладена.

— Следовател Хийт. Как мога да ви услужа? — попита тя. Гласът беше строг като поведението й и по нищо не личеше, че има и най-малкото желание да си вдигне пръста, за да помогне на Ники.

— Лично е — раздразнено отвърна тя. Отговорът на този въпрос не засягаше Брекънстийн. Хийт се подготви да й отговори така, че да я постави на мястото й, но Руук пусна поредната блестяща усмивка.

— Помагаме на началник Куули с убийството на Клоуи Мастърсън, полицай Брекънстийн.

Хийт тихо изръмжа, но реши да се отдръпне назад със скръстени на гърдите ръце. Знаеше, че поведението й изобщо не предразполага, но не изпитваше никакви угризения по този повод. До гуша й беше дошло да си играе игри с новачката и нямаше нищо против да остави Руук да се пробва.

Изражението на младата жена едва забележимо омекна.

— Тъжна работа.

— Да, наистина. Бедното момиче! — поклати глава Руук и затвори очи.

Полицай Брекънстийн плъзна встрани стъклената преграда, сваляйки бариерата между себе си и Руук, а Хийт остана на заден план, за да му позволи използва чара си, както си знае. Той действително много му помагаше с професията, която си беше избрал. И в такива ситуации не вредеше и Брекънстийн също се повлия.

— За това искаме да поговорим с началника ви. Той тук ли е? — попита я Руук.

Хийт усети, че суровата фасада започва да се пропуква, но тогава Брекънстийн видя, че я наблюдава и атмосферата в помещението отново натежа. „Не би трябвало да е толкова трудно човек да остави съобщение на началника на полицията“ — помисли си Ники. При нужда можеше да гледа младата полицайка право в очите до края на работния ден, но тя първа сведе поглед. Опитваше се да изглежда строга, но ясно се виждаше, че самото присъствие на Хийт я притеснява. Лошото беше, че нямаше никакъв шанс в тази игра — Ники беше ченге-ветеран и отлично знаеше как да се държи с хората, а умението да открива слабостите им и да ги използва бе сред силните й страни. Полицай Брекънстийн още беше млада, зелена и неуверена. Ники предполагаше, че гражданите на Камбрия обикновено не й се противят и тя използва това в своя полза.

Младата жена извърна поглед и от двама им, сграбчи безжичния телефон и агресивно набра някакъв номер. На моменти гласът й се надигаше и отново спадаше — ясен знак, че се притеснява. Ники почти я съжали. Брекънстийн приключи разговора с кратко „да, сър“, натисна бутона „OFF“ и погледна кръвнишки към Хийт.

— Сега ще слезе — заяви тя с още по-троснат тон.

— Чудесно, ще го изчакаме.

С Руук застанаха до вратата в очакване на Иън, но сержантът не ги изпускаше от очи.

— Ако погледите убиваха… — измърмори Руук.

— Да, нали? Не е особено проницателна. С мед се ловят повече мухи, отколкото с оцет.

Руук я погали по рамото.

— За съжаление, не всеки е роден с мозък като твоя, Хийт. Ти засенчваш повечето хора.

Тя се усмихна.

— Джейми, винаги знаеш как да ме възбудиш. Да ми кажеш, че съм интелигентна! Просто гениално.

Той я прегърна и я притегли към себе си.

— Умна и красива. Чудесна комбинация! И ти отива.

Хийт усети, че се изчервява. Обичаше Руук повече, отколкото си бе мислила, че е способна да обича когото и да било, а той знаеше точно какво да каже, за да я накара да тръпне от желание. Целуна го леко по устните, но двамата бързо се отделиха един от друг, когато вратата зад тях прищрака и във фоайето излезе Иън Куули, без ни най-малко да бърза.

— Простете, ако ви прекъсвам — каза той с натежал от сарказъм тон.

— Ни най-малко, Иън — отговори Ники и стисна ръката на Руук, преди да я пусне. В момента беше капитан Хийт, а не умната и красива съпруга на Джеймисън Руук.

Куули скръсти ръце.

— Е, на какво дължа удоволствието да ви видя толкова скоро, след като се разделихме?

Защо си падаше все по мъже, които театралничат? Куули очевидно не смяташе да ги покани в кабинета си, така че Ники мина направо на въпроса.

— Искаме да погледнем тетрадката на Клоуи Мастърсън. Имаме теория, но трябва да опресним спомените си.

— Каква теория?

Ники огледа празната стая и погледът й се спря на полицай Брекънстийн.

— Предпочитам да не говорим тук — каза тя.

— Елате тогава — каза той и въведе някакъв код с помощта на клавиатурата до вратата. Ключалката щракна, тримата влязоха и тръгнаха надолу по коридора към офиса на Иън.

Той беше много по-малък от този на Ники, но тя беше капитан на 20-то, а не на управление в малко университетско градче. Вътре имаше всичко необходимо — бюро, стол, още два срещу него и висока полица за книги. До стената зад бюрото беше опряна дълга маса, на която се виждаше компактен черен принтер, папки и няколко купчини хартия. Компютърът стоеше на бюрото, а то беше отрупано с хартия въпреки пластмасовите стойки с разделители.

Нямаше и капка съмнение, че Куули е патриот. На стената зад дългата маса висеше голяма картина с американското знаме, отляво върху масата — истински американски флаг, а отдясно — знамето на щат Ню Йорк. Виждаха се само части от герба — малко зелено от планините, малко жълто (слънцето), гърдите и главата на орел, кацнал върху глобус, и буквите cel (от Excelsior). Хийт забеляза и други подробности: отворен стек безалкохолно „Планинска роса“, полицейска униформа и дъждобран на закачалка, полуизяден сандвич и огромна торба чипс „Доритос“, чийто отвор зееше като грамадна черна дупка. Бяха прекъснали обяда на Иън, но на нея не й пукаше.

Той посочи към столовете.

— Седнете.

— Теорията ни е следната — започна Хийт, след като Иън се настани на собствения си стол. После му разказа за тайното университетско общество, ордена на масоните и евентуалната връзка с илюминатите, а той скептично присви очи.

— Илюминатите? Сериозно?!

— Съвсем сериозно — каза Руук. За пръв път се обаждаше.

— Заради татуировка на ръката на Фоти, която си зърнал само за миг, правилно ли те разбрах?

— Иън, не се дръж като задник.

Той отмести очи към нея.

— Не мислех, че се държа като задник, но определено ми се струва, че теорията ви е малко конспираторска.

— Конспиративните теории почиват на факти — каза Руук. — Повечето хора предпочитат веднага да ги обявят за абсурдни, но ако се вгледат малко по-отблизо и обмислят фактите, ще ги приемат по-лесно.

— И ти ги приемаш, така ли? — попита го Иън.

Всеки път, когато станеше дума за някоя конспирация, Руук се ухилваше с усмивка, която приличаше на плитко V — ъгълчетата на устата му се извиваха нагоре, долната устна се притваряше, а очите му блестяха от вълнение.

— Всъщност, да. Приемам възможността не всичко винаги да е точно такова, каквото изглежда.

Иън извъртя очи. Явно не беше убеден и освен това изглеждаше така, сякаш пет пари не дава.

— Какво друго потвърждава тази ваша теория?

Хийт му разказа за тайното помещение в сградата „Забро“ в университета и за бележките на Клоуи по този въпрос.

— Надушила е нещо, Иън. Разгадала го е и трябва да видим отново тетрадката й. Вече знаем по каква следа е вървяла и искаме да огледаме записките й през нейния поглед. Иън опря лакти на бюрото си и преплете пръсти. После подигравателно се изсмя.

— Тайни общества. Наистина ли?!

Руук се изсмя по същия начин.

— Наистина! Тайни общества. Изглежда са навсякъде, особено тук.

Тогава Хийт облекчено въздъхна. Внезапно си беше спомнила нещо за Иън Куули. Въздишката, смеха, при него това обикновено изразяваше примирение, а в случая — че е съгласен с тях.

Той се изправи и каза:

— Чакайте тук.

После излезе от офиса и няколко минути по-късно се върна с тетрадката на Клоуи. Подаде я на Ники, без да се поколебае, което я озадачи. Зависеше от него за неща, които в 20-то обикновено бяха на нейно разположение, това я изпълваше с безпокойство и сега скритите му мотиви изведнъж й се сториха подозрителни. Работата й я беше научила, че хората обикновено мислят първо за собствения си интерес. Полицаите не бяха изключение.

Руук едва успяваше да се сдържи и придърпа стола си по-близо до нейния в очакване Хийт да отвори тетрадката.

— Полицай Брекънстийн и аз цял следобед я разглеждахме — каза Иън. — Намерихме няколко възможни следи, но от тях нищо не излезе. Обмислям възможността смъртта на жертвата да няма нищо общо с материала, по който е работела. Смятаме, че е имала приятел. Това също е път, по който можем да тръгнем.

Иън предлагаше пътища, но онова, на което се бяха натъкнали с Руук, беше магистрала. Хийт знаеше как се играе тази игра.

— Разговаряхме със съквартирантката й, с главния редактор на вестника и с баща й. Никой не спомена, че е имала приятел.

Той повдигна рамене.

— Тогава познат с привилегии. Така или иначе, знаем името му — той посочи към тетрадката в ръката й. — Места, където са се виждали, драсканици… В момента го търсим.

Хийт се опита да не се сърди на Иън, че я е изпреварил. Ако беше разполагала по-дълго с тетрадката, и тя щеше да направи същото откритие.

— Как му е името? — попита Руук.

Иън прочисти гърлото си.

— Тод Рейнълдс.

Това име… Хийт си спомни снимките в апартамента, в който бяха живели Клоуи и съквартирантката й. На една от тях бяха видели брата на Тами. Тя не им ли каза, че името му е Тод?

Руук хапеше долната си устна, за да се сдържи. Изглежда и той беше стигнал до същия извод.

— Полубрат? — прошепна той на Хийт и тя кимна. Логично беше.

Иън погледна първо към нея, а после и към него.

— Името ви говори нещо, както виждам.

— Всъщност да — отговори тя. — Сигурно си разпитал съквартирантката на жертвата?

— Може да не сме Манхатън, но не ни подценявайте толкова, капитан Хийт. Полицай Брекънстийн я разпита. — Сега той изглеждаше по-сериозен и дори се приведе напред, надделявайки над комплексите си. — Защо?

— Защото съквартирантката, Тами Бъртън, има брат — каза Хийт.

Руук прочисти гърлото си и нанесе съкрушителния удар:

— Който се казва Тод.