Разбиваща жега

11

Хотелът надмина очакванията на Хийт. Руук никога не действаше половинчато, включително когато решаваше къде да отседне. Тъй като домът, отпуснат му от университета, сега беше местопрестъпление, можеше да се очаква, че ще остане известно време, така че си беше взел апартамент. Огромното легло беше почти толкова удобно, колкото онова, което деляха в апартамента в Трайбека, но в момента това го превъзхождаше, защото той лежеше до нея.

Хийт откри, че не й е трудно да дели нещата. Онзи Руук, когото обичаше и комуто вярваше, беше до нея. Ако помислеше логично, бе абсолютно невъзможно да е убил Клоуи. Той беше милозлив, застъпваше се за безгласните. Беше Джеймисън Руук, а не убиец. Тя пък се беше отърсила от съмненията си още на вратата. Обърна се в, подпря глава на ръката си и сложи другата на гърдите му.

— Играеш ли си с мен, Хийт? Втори рунд?

— Подмазвам ти се, има разлика.

— Обясни, ако обичаш. Защо ми се подмазваш?

— Имам нужда от бяла дъска.

Отговорът му изобщо не се забави. Умът му беше колкото остър, толкова и бърз.

— Вече те изпреварих.

Преди да успее да го попита какво иска да каже, на вратата припряно се почука.

— За вълка говорим… — каза той, бързо стана от леглото, нахлузи боксерките си и една сива тениска, взе двадесет долара от портфейла си и вече беше на вратата, преди тя да довърши прозявката си. Мъжът, с когото разговаряше, говореше твърде бързо, но гласът на Руук стигаше до нея.

— Насам — каза той и отново влезе в полезрението й.

Зад него вървеше пиколо, което дори не надзърна към Хийт, докато внасяше една бяла дъска на колелца, същата като онези, които използваха в управлението. Руук пъхна двадесетдоларовата банкнота в ръката му и момчето широко се усмихна.

— Кажете ми, ако се нуждаете от нещо друго, сър. На ваше разположение съм.

Щом си тръгна, Ники седна в леглото и докато се увиваше в чаршафа с едната си ръка и приглаждаше косата си с другата, удивено възкликна:

— Джеймисън Руук! Не е възможно!

— Напротив.

Той постоянно я смайваше.

— Понякога сякаш ми четеш мислите.

— Познавам всяка твоя нужда — похотливо каза той, докато се наместваше обратно при нея, но когато се опита да я прегърне, тя се премести на ръба на леглото. Синята риза, която бе носил Руук по-рано същия ден, лежеше захвърлена на стола. Тя се пресегна, облече я, закопча бързо копчетата и стана.

— За всяка не знам, но този път със сигурност удари в десетката.

— Сега ли ще започнеш? — попита той, но кимна, по-скоро на себе си, отколкото на нея. — Естествено, не бих очаквал друго от теб.

Хийт вече беше отворила един черен маркер и веднага написа КЛОУИ МАСТЪРСЪН в горния край на дъската с големи печатни букви. После се обърна към Руук, готова да започне да сортира информацията, с която разполагаха, но вместо това повдигна вежди. Отдавна се беше научила да интерпретира поведението на хората правилно — жестовете им, положението на устните им, накъде се стрелкат погледите им. Руук се усмихваше лениво и я оглеждаше от главата до петите. Тя веднага се сети за какво си мисли — явно беше предложил „втори рунд“ съвсем сериозно. Ники беше облякла неговата риза и нищо друго и когато вдигна ръка, за да пише на дъската, той съвсем ясно бе видял кои дрехи липсват.

— Джеймисън Руук — каза тя, изричайки цялото му име за втори път през изминалите десет минути, първия път от удивление, а втория — за да го сгълчи. — По-спокойно, дангалако. Време е да се държим сериозно.

— Съвсем сериозен съм — отвърна той, прекара ръка по лицето си и изтри усмивката си, за да го докаже. — Какво знаем за момента? Клоуи Мастърсън беше студентка последна година. Искаше да ми разкаже нещо, макар че нямам никаква представа какво. Майкъл Уортън, главният редактор на „Джърнъл“, също твърди, че не знае върху какво е работела.

Хийт го изслуша, после се обърна и започна да води бележки от лявата страна на дъската.

— Ти повярва ли му?

Руук се замисли и потърка брадичка.

— Не знам, а ти?

— Защо му е да лъже?

Не очакваше отговор, той знаеше толкова, колкото и тя. Просто това беше въпрос, на който трябваше да отговорят, който им даваше възможност да спекулират. Да съставят хипотези.

— Не знаем дали Майкъл лъже — каза Руук.

— Ами ако лъже? Какъв материал е пишела Клоуи, че той да иска да го покрие?

Двамата замълчаха за миг, докато обмисляха въпроса и възможните отговори. Пръв проговори Руук:

— Ами ако статията е била за него?

— Стори ми се читаво хлапе — каза Хийт.

Двамата често се редуваха и поемаха ролята на адвокат на дявола — така си съдействаха най-ефективно. Подхвърляха си идеи, като всеки принуждаваше другия да помисли за нещо, което не му е хрумнало преди. „Без предубеждения в журналистиката и без предубеждения в полицейската работа“ — често казваше Руук.

— Видът лъже, този факт е в основата на всяко разследване, не е ли така? Убиецът се крие, често пред очите на всички. Може да е най-добрият приятел, майката, бащата, някой колега. Може да е всеки и винаги се спотайва зад невинна фасада. Майкъл Уортън спокойно може да е убил Клоуи Мастърсън, ако е открила нещо, което той би искал да скрие.

— Значи ще проучим Майкъл Уортън — каза Хийт и загради името му на дъската. — Какво още? — Тя си спомни как се бяха запознали с момичето на наградната церемония няколко седмици по-рано. — Какво ти каза Клоуи, когато се видяхте за пръв път?

Веждите му се събраха, докато мислеше.

— Каза, че пишела статия, която може да ми се стори интересна.

Хийт тегли вертикална черта под името на Клоуи и написа:

— Записките й ги няма, мисля, че по този въпрос сме прави. Били са у нея, когато убиецът я е спипал и отдавна са изчезнали.

— Но ако не са били у нея, значи още съществуват. Ако материалът е бил толкова важен, колкото е смятала, вероятно ги е скрила някъде.

Ники добави ЗАПИСКИТЕ НА КЛОУИ на дъската. Без достъп до снимките от местопрестъплението, пробите и изследванията, доклада на патоанатома и останалите подробности, с които щеше да разполага, ако участваше официално в разследването, беше с вързани ръце. Оставаше й само една-единствена логична стъпка.

— Време е да се отбием в полицейското управление — заяви Хийт.