Разбиваща жега

19

Местопрестъплението в къщата на Руук беше напълно почистено. Нищо не подсказваше, че Клоуи Мастърсън някога е стъпвала там, какво остава, че е издъхнала в спалнята. Хийт и Руук седнаха в стаята в предната част на къщата, тя — на ръба на дивана, а той — срещу нея, на един от столовете с висока облегалка. На пода до него се мъдреше пластмасова кутия без капак, а вътре — прилежно подредени стари тетрадки, различни както по цвят и размер, така и по състоянието, в което се намираха.

След като ги огледа по-внимателно, Хийт успя да съпостави развитието на Джеймисън Руук като журналист и личност с тетрадките, които бе използвал. Някои бяха евтини, със спирала, перфектни за гимназист, други — с твърди корици, но съвсем обикновени и невзрачни, а не специално подбрани като тези на Клоуи. Малко преди дипломирането си той вече се беше прехвърлил към по-трайните (и по-скъпи) бележници „Молескин“.

Хийт подреди колекцията на масата между тях, прокара ръка по кориците и обобщи:

— Еволюцията на Джеймисън Руук.

— Смей се, щом искаш, но доказателствата, че съм израснал, всъщност са нещо хубаво. Нима щеше да ме възприемаш по същия начин, ако не бях изкласил до шити подвързии?

— Имаш право, щях да реша, че още си незрял тридесет и шестгодишен мъж, вместо… О, чакай, ти си незрял тридесет и шестгодишен мъж.

Той вдигна ръка и заби невидима кама в сърцето си.

— Рани ме. Аз съм дяволито-очарователен тридесет и шестгодишен мъж. Семантиката, драга моя Хийт, е всичко на този свят.

— И в двата случая… — започна тя, но внезапно млъкна, осенена от хрумване. После измърмори: — Семантика.

— Хрумнало ти е нещо — заяви Руук.

— Да — потвърди тя, щом си изясни какво, — но не относно този случай. Помниш ли материала за престъпните фамилии, когато Дебелия Томи ти разказа за кръчмата им от сухия режим?

— Разбира се. Бяха я превърнали в бърлога за покер. Обещахме му да не го издаваме пред „Пороци“.

— Да, но как я наричаха?

Руук се разсмя.

— О, да, това беше най-готината част! Наричаха я „библиотеката“. „Отиваме в библиотеката“ означаваше, че отиват да играят покер или блекджек. Доста хитро.

Без да каже дума, Хийт извади телефона си и набра Шон Роули.

— Роулз, аз съм — каза тя, щом той вдигна.

— Здрасти, капитане, добре ли сте в провинцията?

— Да, да — отвърна тя.

— Значи сте прибрали някого? Супер! Скоро ли се връщате към цивилизацията? Разследваме още едно убийство и взе да не ни достига ресурс.

— М-м, не още, работя по въпроса, но, Шон, слушай. Хрумна ми нещо за жертвата от Нюйоркския университет.

— Джун Чин.

— Същият.

— Това е добре, защото при нас нищо не излиза.

Тя не знаеше дали хрумването й ще ги отведе до нещо полезно, но опитът си заслужаваше.

— Помниш ли, когато разпитахте съквартиранта на жертвата? Той каза, че онази вечер Джун е бил в някакво кафене.

— Да, само дето не си взел нито учебниците, нито лаптопа, така че сме сигурни, че не е отишъл, за да учи.

— Може нищо да не излезе — започна Хийт, — но представи си, че „кафе“ не означава „кафе“. — Тя му разказа за „библиотеката“ на Дебелия Томи. — Обиколили сте всички кафенета без успех. Може би „излизам на кафе“ означава нещо друго.

Роули не отговори. В дуета Роуч той беше по-мълчалив. И двамата с Мигел си падаха мислители, но Шон нямаше склонност да размишлява на глас.

— Възможно е — каза той, след като обмисли идеята й. — Да, със сигурност е възможно, ще поразпитам. Да видим дали „излизам на кафе“ означава нещо друго сред приятелите на Джун Чин.

Телефонът на Хийт избръмча.

— Кажи ми, ако изникне нещо — каза тя на Роули и прие следващото повикване.

— Капитан Хийт — чу се ръмжащият глас на Зак Хамнър, — отсъствието ви от Ню Йорк предизвиква всеобщо недоумение.

Тя покри очите си с ръка. Прищя й се да не беше затваряла на Роули — разговорът със Зак Хамнър никога не беше приятно изживяване.

— Силни думи, Хамнър. Тълковния речник ли прелисти, преди да се обадиш?

— Имам и още, капитан Хийт — увери я той. — И мога без угризения да ви привикам официално на „Полис плаза“ 1, за да ги обсъдим.

— Скоро ще се върна — каза тя и реши, че е най-добре да го успокои, поне донякъде. — Взела съм отпуск.

Той отговори с две думи:

— Меден месец.

Тя скръцна със зъби и веднага отвърна на удара:

— Отпуск, който съм заслужила със служба, достойна за пример, който имам пълното право да използвам и който аз решавам как да прекарам.

Руук престана да прелиства тетрадката, която разглеждаше.

— Кажи му колко извънредни часове си взела, без да ти платят — каза той, давайки глас на възмущението, което тя изпитваше, но успяваше да овладее.

Хийт се намръщи и му направи знак да мълчи.

— Хамнър, имаш ли представа колко неплатени извънредни часове съм изработила?

Руук се приведе напред.

— Кожи му, че заслужаваш да си почиваш от време на време.

Тя му махна с ръка да млъкне, но мама му стара, прав беше.

— Имам право да си почина, в края на краищата.

— Ръководите разследване, капитане, така че не е сега моментът. На „Полис плаза“ 1 са, как да го нарека, притеснени, че пренебрегвате задълженията си…

Обвинението беше нелепо, но Хийт успя да потисне рефлекса да го захапе за гърлото.

— Обясни ми, ако обичаш, как точно съм „пренебрегнала“ задълженията си.

Руук скочи на крака в мига, в който последните три думи излязоха от устата й.

— И за един-единствен миг не си пренебрегвала задълженията си! — дрезгаво й прошепна той. — „Пренебрегнала“?! Това е…

Той седна, щом Хийт вдигна ръка да го спре, но за пореден път отговорът му беше същият като нейния.

— Никога не съм пренебрегвала задълженията си. Никога. Съпругът ми е в положение, с което си пределно наясно, и се възползвам от заслужения си отпуск, за да му помогна.

— Това е чудесно, капитане, но началниците очакват да ви видят тук, лично, в понеделник сутринта.

— Нямам търпение — каза тя и затвори, преди Хамнър да успее да я ядоса с още някоя глупост.

— О, боже мой! — възкликна Руук миг по-късно и отново се изправи. Този път обаче вместо разгневен, изглеждаше смаян. Той прекара пръсти през косата си и закрачи напред-назад.

— Какво откри? — попита Хийт.

Съпругът й се върна до масата и побутна към нея един отворен бележник „Молескин“.

— Ето това е.

Тя го взе, прегледа го и очите й се разшириха.

— Това ли си разследвал през последната година от следването си?

Той се наведе над рамото й и тя усети топлия му дъх на шията си.

— Ето — повтори Руук, пресегна се и потупа страницата с показалец. — Ето за какво е пишела Клоуи.

Хийт се обърна и го погледна. Възможно ли беше в университета в Камбрия да има тайно общество и Клоуи Мастърсън да го е разследвала?

— Този „Тектон“ съществува, така ли?

— Тогава бях сигурен в това, но така и не се наканих да го докажа. Исках да се захвана със статията, но точно тогава от „Джентълмен куотърли“ купиха мой материал. Тогава това беше голяма работа, така че веднага зарязах тайното общество.

Хийт се облегна назад и започна да мисли на глас.

— Дори Клоуи да е знаела за групата „Тектон“ и се е опитвала да докаже съществуването й, защо това я е изложило на опасност? Какво толкова ужасно има в едно тайно университетско общество? Нима не се занимават най-вече с пиене и глупави ритуали, от които никой друг освен тях не се интересува?

— Невинаги. Има най-различни звена и нищо никога не е точно както изглежда.

Както винаги, Руук говореше тайнствено и без съмнение щеше да й разкаже някоя дълга, завързана история, преди да мине на въпроса.

— Давай — каза тя, макар че знаеше, че няма нужда да го подканва.

— Наричат се академични общества. Всичко обикновено е много сериозно, тържествено и напълно прозаично, мен ако питаш. Човек очаква повече оригиналност.

— Отклоняваш се от темата — каза Хийт и това беше достатъчно, за да го върне в пътя.

— Твърде много са, но пък изключително интересни. Членовете, посвещаванията, символите — всичко това се пази в дълбока тайна, единствено членовете са наясно. Още по-интересно е, когато напуснат университета. Зад създаването на обществото „Седем“, например, стои цяла легенда. Според нея в началото ставало дума само за осмина мъже, които се уговорили да играят карти, но уви, единият не се появил. Останалите седмина си основали общество. Ами „Гридирон“? Повечето общества имат университетски корени. Други, като „Седем“, например, пазят членовете си в тайна чак до смъртта им, а после ги разкриват, като оставят на гробовете им черен венец под формата на седмица. Венец от черни магнолии. — Руук удари доволно с ръка по масата. — Представяш ли си? Венец от черни магнолии! По-поетично от това здраве му кажи. Както казах, много общества са имат връзка с различни университети, както и помежду си. Като мрежа е. „Гридирон“ се помещава в университета в Джорджия. Смята се, че преди сто години първият му президент завършил „Йейл“ и станал член на „Череп и кости“. Чувала ли си за тях?

И да не беше, можеше да събере две и две.

— Йейл плюс тайно общество е равно на „Череп и кости“.

Руук й намигна.

— Много си умна, затова те обичам, Хийт.

— Казваш, че всяко общество си има собствен фолклор.

— Точно така и той е пълен с тайни. Например, според слуховете „Череп и кости“ имат нещо общо с убийството на Кенеди.

— На кой Кенеди?

— Джон Фицджералд — отговори той. — Хората разправят още, че имат пръст в създаването на атомната бомба.

— Смяташ ли, че е вярно? — скептично попита тя.

Руук се изправи и пак закрачи напред-назад.

— Говори се, че ЦРУ са я използвали като претекст, за да проникнат в организацията им.

— Университетът в Камбрия е малък. Наистина ли смяташ, че и тук има тайно общество?

— Нямаш представа колко колежи си имат тайни организации. Точно в този случай размерът действително няма значение.

Хийт отдавна беше свикнала да пренебрегва двусмислените забележки на съпруга си и отново се замисли за бележките на Клоуи.

— Да кажем, че този „Тектон“ съществува. Очевидно се крият добре, но спомни си скиците на Клоуи. Сгради, лабиринти и…

— Тунели — довърши Руук.

— Възможно ли е да се срещат на място, известно само на тях?

След този въпрос от бездънната памет на Руук изплува поредното късче информация. Той се подпря на облегалката на стола и се наведе напред.

— „Уошингтън и Лий“.

— Университетът ли?

— Да. Там пък е обществото „Кадавер“. Членовете му успяват да опазят почти всичко, свързано с него, в тайна. Твърди се, че съществува цял лабиринт от подземни пътища, с чиято помощ се придвижват незабелязано и останалите студенти и преподавателите ги възприемат общо взето като призраци. Имало заключени врати, за които никой няма ключ. Подозрителни врати. Едната е в библиотеката и е съвсем мъничка. Из кампуса може да откриеш символа им — череп с буквата С на челото. Оставят го като визитка, когато решат да правят бели.

— Ами ако и в Камбрия има тайни пътища? Ами ако Клоуи е скицирала именно тях? — предположи Хийт.

Руук се замисли.

— Възможно е. Да, капитан Хийт, със сигурност е възможно.