Разбиваща жега

3

— Добре ли си, капитане?

Шон Роули, едната половина от най-добрата двойка началници-отряд в Ню Йорк, погледна Хийт със смесица от тревога и любопитство, а тя не обичаше да я гледат с която и да е от тези емоции. Гордееше се с професионализма си, със способността си да бъде както логична, така и прагматична, но проклетият Джеймисън Руук не излизаше от главата й. Трябваше да го изгони оттам.

Тя категорично отхвърли захаросаната представа, че бракът можел да бъде перфектен, реши по-късно да се занимае с Руук и хрумването му да става гостуващ професор и насочи пълното си внимание към Роули, като махна с ръка в отговор на въпроса му.

— Естествено, че съм добре, какво има?

— Има труп — отговори той.

Пулсът й се ускори. Повишението в чин капитан я беше променило. Хийт прие да ръководи 20-то управление само за да не рискува мястото да бъде заето от поредния некадърник, но това промени основната й функция, като я превърна от следовател в бюрократ. През повечето време се занимаваше с началниците на „Полис плаза“ 1, попълваше документи, четеше доклади и се занимаваше с всички останали незначителни глупости, които вървяха с тази длъжност. Номерът беше да намери начин и да разследва и в момента този шанс я занимаваше като краста, която имаше нужда да начеше.

— Слушам — каза тя.

— На този етап подробностите са малко мъгляви — обади се Мигел Очоа, другата половина на динамичния дует.

— Случайна ли е смъртта? — попита тя. Не всеки труп, на който се натъкнеха, беше резултат от убийство.

— Едва ли.

— Причина за смъртта?

— Неизвестна.

— Възраст?

— Също неизвестна.

Хийт прекара ръка през косите си. Пръстите й бяха разперени, раздразнението й нарастваше.

— Има ли въобще труп, Мигел?

Той изсумтя уклончиво.

— Общо взето.

Роули и Очоа бяха изключителни ченгета, най-добрите, с които бе работила, но си имаха и особености, по-точно склонността да се шегуват в неподходящия момент. Нуждаеха се от това, за да могат да живеят с насилието и смъртта, които постоянно ги заобикаляха. Самата Ники беше сериозна. Не се шегуваше, но и не забраняваше на хората си да го правят, нито пък да повдигат настроението на всички в общия офис с изпълненията си. Вместо това играеше ролята на човека с каменното лице, но точно в момента отрицателната скорост, с която й предаваха наличната информация, я ядосваше.

— Общо взето? Какво точно значи това?

— Още не са го прегледали, ситуацията е малко необичайна.

— Така изглежда.

— Ще стигнем до истината, капитане — каза Роули.

— О, знам. Само да повторим. Смятаме, че става дума за труп, но не знаем възрастта му, нито причината за смъртта и приемаме, че не става дума за нещастен случай. Защо мислите, че е убит?

— Мислех, че никога няма да попиташ — обади се Очоа, твърде шеговито за нейния вкус. Хийт извъртя очи, но овладя раздразнението си. — Жертвата е била намерена тази сутрин върху една от скулптурите в басейна на „Линкълн сентър плаза“.

Това вече я изненада. Що се отнася до убийствата, в Манхатън рядко попадаха на нечувани преди обстоятелства. Трупове в задни улички, кофи за боклук, легла, коли и какви ли не други места, но…

— Върху скулптурата?

Мигел се посъветва с бележките си. Независимо дали се намираше на местопрестъплението, или още не се беше добрал дотам, като всяко добро ченге той също си водеше подробни записки. За полицаите те са въпрос на живот и смърт — ако нещо не е в доклада, все едно не се е случило. Времената, когато приемаха думите им на доверие, бяха отминали безвъзвратно и колкото и дълбоко да ненавиждаха писането на доклади, то бе необходимо зло. Всичко зависеше от тях. Ако изникнеше неточност или хронологическата последователност в бележките на едно ченге не съвпадаше с тази, описана от друго, заподозреният можеше да се отърве.

Той изчете написаното дословно:

— Открили са тялото върху скулптурата.

— Върху нея, а не във водата — замислено повтори Хийт.

— Не във водата — потвърди Очоа.

— Значи не се е удавил.

— Изглежда, че не.

— Открит върху скулптура на „Линкълн сентър плаза“…

— Върху скулптура в басейн — намеси се Очоа.

В Ню Йорк никой никога не скучаеше. Тя допи изстиналото си кафе наведнъж и стана.

— Да тръгваме.

Да се справиш с движението в града никога не е лесна задача, но днес то й се стори особено зле. Сякаш и последният личен автомобил, такси и кола на „Юбър“, „Лифт“ или „Хич“, както и всеки безумно слаб шофьор в Ню Йорк бяха излезли на улицата и се движеха в една и съща посока с Хийт. Крайната й точка беше само на двадесетина пресечки от 82-ро управление, но колите пълзяха толкова бавно, че спокойно можеше да е в Челси. Тя беше родена и израсла в Ню Йорк, градът беше в кръвта и в костите й, беше се просмукал в порите й и Хийт никога нямаше да може да го отмие, нито пък искаше. Тя беше Ню Йорк и Ню Йорк бе тя самата… но боже, определено можеше да мине без трафика.

В края на лятото в Ню Йорк човек трябваше да проявява особено търпение, каквото й липсваше в момента. Намираше се на „Кълъмбъс“, при 73-та улица, и до Линкълн сентър й оставаше поне още толкова път, когато в долния ляв ъгъл на скоростомера светна червена светлинка и температурата бързо изпълзя до „Опасно“. Градът тънеше в жега и автомобилът й плащаше цената за това.

— Просто чудесно — измърмори тя.

Малко след като излезе от магистралата в Уест сайд, колата започна да се дави и тя отби встрани от пътя. Пътуването се превърна в неприятност и Хийт едва успя да се добере до най-близкия сервиз, но това й струва кански усилия.

С повишението бе получила и нов автомобил, но в момента го ремонтираха. Неудобно, но какво да се прави. Преди два дни й се бяха обадили, че е готов, но тя така и не намери време да го прибере, винаги изникваше нещо по-важно. Ники удари с длан по волана. Трябваше да намери време, дявол го взел!

Надникна навън и почти различи горещите вълни, които се надигаха от готовия да омекне асфалт. Оставаше й единствено да напредва сантиметър по сантиметър със спуснат прозорец и протегната навън ръка и да подканя другите шофьори да й направят място. Нюйоркчани не бяха известни с учтивостта си — гръмнаха клаксони, мъже псуваха през отворените си прозорци. Наложи се тя самата доста пъти да спира и да се взира агресивно (или на свой ред да псува), докато успее да стигне до съседното платно. Като по чудо успя да намери къде да отбие, изключи двигателя и излезе насред задушаващата жега, за да обмисли как да постъпи.

Вариантите не бяха много. Очоа вероятно беше заседнал в задръстването някъде пред нея. Той тръгна със собствената си полицейска кола, така че всеки да може да си поеме по пътя, след като огледат местопрестъплението. Можеше да го повика обратно, но така щеше да му докара главоболие и да загуби времето и на двамата. Роули вече беше стигнал и нямаше как да го върне. Погледна и в двете посоки с надеждата, че по „Кълъмбъс“ ще мине полицейска кола. Видя цяло море, до една цивилни.

За миг се зачуди дали да не се обади на Руук и дори си извади телефона, изрече името му и пръстът й заигра над палаво усмихнатото му лице. Защо се колебаеше? От инстинкт за самосъхранение? След смъртта на майка си през онзи Ден на благодарността (или по-скоро след инсценираната й смърт), Ники правеше всичко възможно да предпази сърцето си. Руук бе успял да се намъкне вътре, но сега щеше да отсъства цял семестър и тя вече усещаше, че се затваря.

Вместо да натисне името му, тя се качи на тротоара. Далеч по-разумно беше да вземе такси. Погледна към улицата — беше осеяна с жълти коли, повечето заети. Вдигна ръка, за да спре първото свободно, но то просто я задмина и тя пак изруга под нос.

Тогава телефонът й иззвъня и тя се досети, че я търси едната половина от Роуч (общият прякор на Роули и Очоа), за да разбере защо се бави. На екрана обаче се мъдреше името на Руук и Ники не можа да сдържи усмивката си. Караха се като всяка двойка, но въпреки това винаги бяха в синхрон. Руук го наричаше „мозък две в едно“.

Хийт натисна зеления бутон и вдигна апарата до ухото си.

— За вълка говорим…

— Само ако аз съм вълкът — закачи я той.

Тя долови веселата нотка в гласа му и по тялото й инстинктивно се разля топлина.

— По този въпрос съмнения няма — каза Хийт.

— А, значи наистина си си мислела за мен — доволно заяви той, сякаш току-що беше разрешил някаква голяма загадка. — Предупреждавам те, аз съм подъл вълк и не си поплювам.

— Аз ли не знам? — Двамата можеха цял ден да си разменят двусмислени реплики, но трупът чакаше. — Виж, заседнах на пътя, а трябва да стигна до един труп, който, като се има предвид жегата, вероятно вече се е вмирисал. Има ли нещо конкретно, с което да мога да ти услужа?

Гласът му стана сериозен.

— Заседнала си?

— Колата прегря.

— Къде?

Тя отново вдигна поглед към улицата, забеляза нещо, което приличаше на празно такси, вдигна ръка и отговори:

— На 74-та, на път към Линкълн сентър.

Таксито я подмина.

— Значи имаш нужда не от вълк, а от рицар с блестящи доспехи.

Хийт свали ръката си и се загледа за друго такси.

— Ъ-ъ, не, с вълка е много по-забавно, освен това и такси ще ми свърши работа. Не е толкова далеч, може просто да отида пеша.

— В тази адска жега? Глупости, жено. Съвсем случайно пътувам към музея „Метрополитън“.

— Защо? — попита тя, въпреки че знаеше, че не бива. Никога не се знаеше каква лудория е намислил Руук, да не говорим, че за каквото и да ставаше въпрос, точно сега просто нямаше време за него.

— Цяла сутрин стоя в апартамента и си подготвям учебната програма. Просто имам нужда от смяна на обстановката. И от климатик…

Точно тогава тя забеляза още едно такси. Почти не го слушаше, само че при тези думи сякаш замръзна. Фактът, че съпругът й „си подготвя учебната програма“ изведнъж направи заминаването му съвсем предстоящо. По гърба й се стече струйка пот. Защо не можеше да си хване такси, по дяволите?

— Ама защо трябва да заминаваш? — попита тя. Рядко допускаше емоциите й да надделеят, но й беше ужасно горещо, за бога, освен това страдаше. Съпругът й заминаваше.

— Камбрия е съвсем наблизо, не на другия край на страната! Хийт, ще се виждаме постоянно, ще ти идвам на гости, освен това премиерата на майка ми е след няколко седмици, знаеш това. Няма начин да не присъствам.

„Благодаря ти, Боже, за Маргарет Руук, актриса“ — помисли си Хийт.

Някъде зад нея се чу клаксон. Такси, най-после! Тя се обърна и се закова на място. Не беше свободно такси, а сребрист „Линкълн“, който спря точно до нея и някой отзад свали прозореца.

— Твоят рицар с блестящи доспехи пристигна — съобщи Руук с широка усмивка. Един поглед й беше достатъчен, за да се успокои. Той отдавна й действаше така… и беше като Худини. Като по чудо се появяваше точно в най-подходящия момент.

— Не ми трябва рицар, Руук, никога не съм имала нужда от рицар. Как дойде толкова бързо?

— Казах ти, че пътувам към „Метрополитън“. Просто поръчах на шофьора да обърне при Сентръл парк и да се върне на „Кълъмбъс“. — Той сложи ръка на сърцето си. — Рицар. С блестящи доспехи.

Докато се качваше при него, хладният въздух в колата моментално подобри настроението й.

— Имаш доста добър усет кога да се появиш — усмихна се тя.

— Знам! — Той вдигна ръка, стисна юмрук, сякаш държеше копие и каза на шофьора: — Към Линкълн сентър, добри ми човече.

Отдавна свикнал с ексцентричността на Руук, човекът дори не мигна и без усилие отново се вля в движението. Хийт не можа да се удържи и направи кисела физиономия — по всичко личеше, че всички свадливи нюйоркчани, които иначе лежаха върху клаксоните си, изведнъж се бяха превърнали във внимателни шофьори.

— Така, докъде бяхме стигнали? — попита Руук.

— Казваше ми, че смяташ да се прибереш за премиерата на майка ти на Бродуей.

— Да, разбира се, а ти ще идваш в Камбрия.

Той сложи юмруци на кръста си (доколкото му беше възможно, седнал в колата) и леко извърна глава. Ако носеше прилепнал костюм от трико в червено и синьо, щеше да прилича на Супермен.

— Признай си, просто няма да можеш да устоиш на това.

Колкото и абсурдно да изглеждаше и колкото досаден да беше, съпругът й имаше право. Тя нямаше да може да устои, но преди да успее да си го признае, той я прегърна през кръста и я дръпна към себе си.

— Аз пък изобщо няма да мога да издържа далеч от теб. — Внезапно й се стори съсипан, като човек, току-що осъзнал, че е на прага на смъртта. — Господи, Хийт, къде ми беше умът, когато приех тази работа?! Как ще се отделя от теб за цял семестър?! Защо, защо си причиних това? Как можах да го причиня на теб? Мъката, терзанията, пустото легло!

Въпросите му бяха риторични, разбира се, но тя имаше съвсем конкретен отговор:

— Причини ни го, защото деканът ти се обади и едва не ти падна на колене. Но не беше само това, нали? — Тя потупа бузата си с показалец, замисли се и вдигна пръст към тавана. — А, да. Ти каза, че било истинска чест. Това била твоята алма-матер! — Хийт направи пауза. — Има и още една причина, я да видим каква беше? А, да. — Тя щракна с пръсти. — Сега си спомням. Каза, че си щял да обучаваш повратливи млади умове в многократно награждавания университетски вестник, на който дължиш скромното начало на кариерата си.

Той бавно кимна.

— Всичко това е вярно. Бях съвсем прав! Това наистина е страхотна възможност, която не мога да си позволя да отхвърля. Помисли за младата жена, с която се запознахме на церемонията! Представи си какво влияние мога да окажа на нейната кариера! На живота й! Господи, ще има толкова много като нея. Тези повратливи умове наистина много ме мотивират!

— Повече от редовния секс, както изглежда — сухо отбеляза Хийт.

Погледът му се замъгли, но само за части от секундата.

— А-а, телефонът е на наше разположение по всяко време. Освен това — каза той с дяволита усмивка — имаме Скайп. Това вече ще бъде интересно.

Идеята я заинтригува, освен това никога преди не бяха опитвали.

— Предпочитам да сме в една стая — каза тя, — но ще опитам, ако ти искаш.

— Значи решено.

Благодарение на уменията на шофьора на Руук успяха да стигнат до ъгъла на 65-та и „Кълъмбъс“ за нула време. Хийт слезе от колата и понечи да затвори вратата, но без успех.

— Чакай!

Руук със замах я отвори и изскочи след нея, а тя дори не направи опит да замаскира хапливия си тон.

— Мислех, че ще си готвиш програмата.

Той махна на шофьора да тръгва и сложи ръка малко над кръста й. Познат интимен жест, от който я побиха тръпки.

— „Метрополитън“ може да почака.

Вътрешно се радваше, че Руук е с нея, както на компанията му, така и заради уникалния му поглед върху нещата. Като журналист той гледаше и на живота, и на смъртта през друга призма и благодарение на тази разлика двамата бяха страхотен екип.

— Както искаш — повдигна рамене Хийт.

Ако долови привидното й безразличие, той не го коментира.

— Къде отиваме?

— При басейна.

— А, Пол Милстийн.

Ники за пореден път се удиви колко много информация помни Руук. Мозъкът му беше като сюнгер. Каквато и да беше темата, той успяваше небрежно да изброи някой и друг незначителен факт. Нямаше нищо чудно, че в бездънния му запас от знания се намери и нещо за крайната им точка. Предстоеше лекция за историята на Ню Йорк.

— Да, басейнът-тераса „Пол Милстийн“.

— Знаеш ли, че Милстийн е бил ненадминат филантроп? Благодарение на него са преобразили Линкълн сентър.

— Да — отговори Ники, докато вървяха един до друг. Знаеше това име, защото често го виждаше на площада и на моста при 65-та улица.

— Бил е от добрите и наистина го е било грижа за хората, които са живеели тук. Искрено е обичал този град. — Двамата завиха зад ъгъла и тръгнаха по голямата зелена морава. — А, Искрящата поляна. Изключителна гледка.

Хийт с охота се съгласи.

— Името й подхожда, прилича на изумрудено одеяло.

Поддържането на поляна насред града, и то върху сграда, не беше лесно, но на покрива на шикозния ресторант „Линкълн“ и филмовия център „Елинор Бюнин Мънро“ някак си го бяха постигнали. „На това отгоре — помисли си Ники — тя е като недокосвана.“ Прекрасно яркозелено безбрежие в самия център на Ню Йорк.

Двамата спряха на върха на стълбището, което се спускаше до нивото на площада. Долу стояха Очоа и Роули, един до друг, вперили поглед към другия край на басейна, на Северния площад. Изведнъж Руук ахна и посочи с пръст.

— О!

Хийт повдигна вежди и кимна. Ето го и трупа, проснат върху бронзовата статуя в средата на огледалната водна повърхност.

— Хенри Мур — каза Руук, докато се взираха надолу.

Хийт вече беше започнала да описва картината пред тях, но остави химикалката и се вторачи в него.

— Жертвата ли? Знаеш ли коя е?

Руук се засмя.

— Не, Хенри Мур е скулпторът. Абстрактна човешка фигура, по-точно женска. Майка и дете, приведени. — Той посочи към статуята във водата. — Забележи кухите пространства, като обли хълмове са. Прекрасно, нали?

— Ако не броиш трупа — отвърна Хийт.

— А, вярно. Добрият стар господин Милстийн едва ли би останал много доволен.

— Да, едва ли — каза тя.

Двамата вече бяха слезли по стълбите и крачеха по тротоара. До басейна стоеше Роули, извадил тефтерчето си, и вече обръщаше нова страница. Втренчен в скулптурата, Очоа потри брадичка.

— Някакви идеи как се е озовал там? — Попита Хийт, щом застана до него.

— Според мен някой, вероятно повече от един някой, е преджапал през басейна, успял е да се покачи върху статуята и внимателно го е наместил отгоре й.

Тримата полицаи едновременно обърнаха гръб на водата и зърнаха Руук. Очоа вирна мачовски брадичка, за да го поздрави. Роули реагира по-приятелски.

— Здрасти, Руук — каза той.

Руук потри доволно ръце, като дете в очакване на мелба.

— Сякаш е част от статуята, нали? Удивително. Никак не е било лесно да издърпат труп там горе.

— Имаш право — каза Очоа. — Още се чудим как са успели. Това е като номер на Худини.

Руук пристъпи към басейна и протегна ръка, сякаш очакваше между него и водата да има някаква невидима бариера.

— Боя се, че не съм съгласен с теб, Мигел. Худини е бил майстор по измъкването, при това изключителен. — Той отдръпна ръка. — Знаеш ли, че в началото прякорът му е бил „Хари Худини Белезницата“, защото се е измъквал от полицейски белезници? Интересен факт. Тук обаче, приятелю мой, не е имало бягство. Фокус — да, не ме разбирай погрешно, но при този въпросът е как нашият Джон Доу се е озовал върху статуята.

Хийт за малко да се ухили. Когато говореше за фокуси, Джеймисън Руук се превръщаше в спортен коментатор по време на Супер боул. Тя вече усещаше, че сам се е замаял.

Руук застана толкова близо до нея, че тя усети топлия му дъх на врата си, и двамата насочиха погледи към трупа върху наклонената фигура, дело на Хенри Мур.

— Знаем ли на каква възраст е?

Роули заслони очи с ръка.

— Трудно е да се прецени оттук — отговори той, но след това двамата с Очоа продължиха в един глас: — Вероятно е колежанин.

Двамата мъже бяха партньори от почти десет години и, също като дългогодишна брачна двойка, си довършваха изреченията и сякаш си четяха мислите. Хийт и Руук също бяха така — познаваха се толкова добре, че усетът им за това какво мисли и чувства другият им беше като втора природа. Дали щяха да го загубят след няколко месеца далеч един от друг?

— Не съм много сигурен как Пари ще успее да направи предварителния преглед — каза Очоа и погледна към другия край на езерото. — Ще преджапа до статуята, но едва ли ще успее да се изкачи по скулптурата.

Лорън Пари, патоанатом и най-добра приятелка на Ники, щеше да пристигне на местопрестъплението всеки момент.

Хийт се загледа във водата, а после — в приведената фигура.

— Трябва да я качим там.

Но как? Не можеха да ходят по вода. Огледа се наоколо и в главата й се зароди идея.

— „Джулиард“ — каза накрая тя и тримата мъже я погледнаха.

— Какво за него? — попита Руук.

— Студентите дават представления, понякога навън.

Очите на съпруга й се разшириха.

— Което значи, че използват…

— Платформи — довършиха двамата в унисон.

За миг Хийт усети надежда, че предстоящата раздяла няма да се отрази на разбирателството им. Хората твърдяха, че при отсъствие сърцето се привързва повече. Тя предрече, че в техния случай двамата щяха да станат и по-силни.

— Оуч, намери някой от „Джулиард“. Ще инсталираме платформа, за да можем да се доберем до тялото.

— Дадено, капитане — кимна Очоа и закрачи право към училището по театрални изкуства от едната страна на площада.

Хийт огледа района — на ливадата, стълбите и ниско долу вече се събираха хора. Дали и убиецът беше там и ги гледаше?

— Прати Фелър да обиколи тълпата — каза тя на Роули. — Може някой да е видял нещо.

Роули записа нещо в тефтера си и посочи към околните сгради с писеца на химикалката.

— Прозорците. Може някой да е гледал.

Хийт кимна одобрително.

— Нека Раймър да се заеме, кажи му да вземе и Хайнзбърг.

Следовател Шарън Хайнзбърг не се числеше сред любимците на Ники. Беше мързелива и обикновено вършеше не повече от санитарния минимум, така че тя й възлагаше незначителни задачи. В случая обаче ставаше дума за убийство при Линкълн сентър. Скоро щяха да го обсъждат по всички новинарски емисии, а началниците от „Полис плаза“ 1 щяха да започнат да настояват за отговори, по възможност вчера. Което означаваше, че трябва да разчита на всички.

— Роулз — каза Хийт и посочи към нарастващата тълпа, която напираше надолу по стълбите под Искрящата поляна. — Отцепи района, трябва да удържим хората. И прегледай камерите наоколо, някоя може да е хванала убиеца.

— Веднага — каза Роули и се отдалечи, а секунди след това Хийт го чу да дава нареждания на униформените полицаи, преди да се заеме с нарежданията й.

Също като Мигел Очоа, Шон Роули беше човек, на когото би поверила живота си. Беше отдаден на работата си на 110 % и тя можеше да разчита на него да изпълни молбата й, каквато и да е тя, влагайки всичко, на което е способен.

След няколко минути Очоа се върна заедно с група хора, понесли стоманени рамки със сгънати навътре крака. Те влязоха в басейна и за минути издигнаха платформите, като направиха мост между площада, бронзовата скулптура и трупа.

След още няколко минути патоанатомът пресече моста с лекарска чанта в ръка. В края на платформата работниците от „Джулиард“ бяха направили стъпала. Хийт и Руук стигнаха до тях за секунди и настигнаха Лорън точно преди да се изкачи.

— Намери ни нещо полезно, Лор — каза Хийт.

Пари не се обърна, но вдигна ръка, за да потвърди, че я е чула.

— Знаеш, че ще намеря.

Хийт закрачи нагоре-надолу по платформата, доколкото й беше възможно. Температурата се беше покачила с още няколко градуса и тя прокара длан по челото си, за да избърше насъбралата се пот. Обзе я нетърпение.

— Откри ли нещо, Лорън?

Пари рязко се обърна.

— Дай ми поне една минута, де!

Хийт скръсти ръце и наведе глава.

— Съжалявам.

Пари се върна към работата си.

— Лежи така, сякаш е паднал от небето. Със сигурност има рана на тила. Ако трябва да налучквам, ще кажа, че вероятно е резултат от пиянски запой, но не мога да ти кажа повече, преди да го просна на масата ми.

Пари погледна Хийт в очите, но този единствен поглед й каза много. И двете не можеха да си обяснят как мъртвият се е озовал в басейна „Пол Милстийн“, точно върху бронзовата статуя на Хенри Мур.

Зад тях изникна Очоа с тефтерче в ръка.

— Откри ли нещо? — попита го Хийт.

— Студент от Нюйоркския университет е съобщил, че съквартирантът му е изчезнал. Метър и седемдесет и седем, строен, тъмнокос, кореец. Описанието се връзва. — Той посочи нагоре. — Запознайте се с Джун Чин.

Всички замлъкнаха за миг и Ники тежко въздъхна. После погледна към трупа върху скулптурата.

„Какви си ги вършел, Джун, и как попадна там горе, по дяволите?“

— Е? — попита Хийт, когато патоанатом Пари слезе по импровизираното стълбище.

Лорън изкриви лице и свали латексовите си ръкавици. Много държеше на местопрестъплението да не попада нищо отвън и беше изключително взискателна. Ники беше чувала тази фраза милион пъти: „Не бива по нас да попада ДНК от местопрестъплението, нито наша ДНК да попада на местопрестъплението. Сменям си ръкавиците толкова често, колкото се налага.“

Лорън затвори папката и я пъхна в чантата си.

— Ами, нищо. Разположението му не ми позволява да видя или преценя кой знае какво. Щом проуча по-отблизо, ще знам повече.

— Нищо ли няма да ми кажеш? Причина за смъртта, час на смъртта, поне приблизително?

— Доколкото виждам, и имай предвид, че това не е официално заключение, може би става дума за дебелашка сега, която се е объркала катастрофално.

— Това обаче не обяснява как се е намерил върху статуята — каза Руук. — Сигурно е бил убит другаде и са го пренесли тук.

— Защо им е било? — зачуди се Хийт. — Ако убиеш някого, защо ще си направиш труда да покачиш тялото върху скулптура насред басейн? Първо, някой може да види, прекалено рисковано е.

— И второ — добави Руук, — това е адски трудно. Мисля, че дори двама-трима мъже не биха могли да нагласят труп в това положение без чужда помощ.

— Каква помощ?

Пари вдигна ръка и посочи с химикалка към небето.

— Тук мога да съдействам. По дясната му китка има следи, че е бил вързан. Не мога да видя лявата, преди да са го свалили от статуята, но предполагам, че човекът, отговорен за смъртта му, го е изтеглил до горе с въже или нещо подобно.

— Много изобретателно — каза Руук.

Хийт не можа да му възрази, но това не отговаряше на въпроса „защо“ и тя го зададе на глас.

— Защо някой би си направил труда да издърпа Джун Чин чак там горе?

Руук прочисти гърлото си. Така подсказваше, че възнамерява да каже нещо важно и иска останалите да го изслушат.

— И убийците са хора — заяви той.

Пари се втренчи в него.

— Така ли? Това ли е голямото ти разкритие? И убийците са хора — продължи тя, — но ако намекваш, че заслужават съчувствие, защото нещо ужасно ги е превърнало в чудовища, да знаеш, че няма да го получиш от мен.

Руук би отбой.

— Не заслужават съчувствие и със сигурност нямах предвид това.

— Какво тогава, Руук?!

Хийт му се сопна, защото просто не можа да се сдържи. Беше й горещо — изгарящото слънце не проявяваше и капка милост, а във въздуха не се усещаше и най-бегъл помен от бриз. Тя можеше да се премести на сянка, Джун Чин — не и това я накара да се опомни. Животът го беше напуснал. Той нямаше да се върне.

— Емоциите мотивират хората. Всеки прави онова, което му е приятно, което го мотивира, дава му цел и го удовлетворява. Ти защо стана ченге? — Руук знаеше отговора, така че Хийт не му го даде. — Джун Чин е бил убит от някой, който го е познавал и е искал да изрази нещо с убийството му. Било е много лично и много предумишлено, иначе защо му е на убиеца да влачи тялото до върха на скулптура в средата на басейн?

Руук имаше право.

— Значи трябва да разберем кой е Джун Чин, кои са приятелите му, в какво е бил забъркан и кой може да е търсел лично отмъщение срещу него — каза Хийт. — Време е да поработим.