Разбиваща жега

8

От двете страни на улицата, която в университета наричаха „Факултетската“, се редяха чудесно поддържани къщи от кафяви тухли. Пред всяка зеленееше квадратно дворче с размер на пощенска марка, а от двете страни на стълбите имаше двоен черен парапет. На някои от прозорците се виждаха сандъчета с цветя, а по стълбите на едната къща се стелеше разноцветен водопад от гераниуми, посадени в теракотени саксии.

— Оказа се, че Рей Ламонт познава почти всички — каза Руук. — Използва връзките си и ми уреди една от най-хубавите къщи в града. Всъщност може да е бил Сондърс. Както и да е, старите ми университетски другари ми услужиха и това се обърна срещу мен по най-ужасния възможен начин.

— В университета какво казаха? Ще продължиш ли да преподаваш?

— Засега действат по принципа „невинен до доказване на противното“, но се боя, че това не се отнася за полицията. Онзи задник следователят щеше веднага да ме хвърли в затвора, ако имаше някакви улики, че съм замесен. Наложи се няколко пъти да му напомня, че нямам мотив да убия момичето.

— Вършел си е работата, а ти очевидно си заподозрян. Притиснал те е по време на разпита, и аз това щях да направя.

Руук не можа да възрази. Изглеждаше виновен, нямаше как да отрече този факт. Най-доброто, което можеха да направят, бе да разследват случая, а Хийт трябваше да се постарае да унищожи и последните следи от несигурност, които изпитваше. Предателствата от миналото й не означаваха, че той я предава сега.

Не знаеше в коя от къщите е временното жилище на Руук, но не след дълго реши, че положително е третата, броено от края. Издаде я яркожълтата лента, с която бе облепена входната врата.

Докато я оглеждаше, Руук потри брадичка.

— Жълто и черно, точно както във филмите — заяви той. — Щеше да е доста готино, ако това не беше моята къща.

Тя протегна ръка.

— Ключ?

— Не може просто да влезем — наклони глава той и свъси чело. — Може ли?

Тя повтори онова, което беше казала пред Очоа и Роули.

— Аз съм следовател от отдел убийства…

— Капитан — поправи я той, но тя не му обърна внимание.

— Едва ли очакваш да оставя това разследване на местната полиция. Защо мислиш, че дойдох?

— За морална подкрепа?

— Да, това също, но трябва да разрешим случая, Руук. Няма как да стане, докато седя в люлеещ се стол. Не съм мис Марпъл.

— Добре, Ник, но тук нямаш юрисдикция.

— Това му е хубавото на Ню Йорк — каза тя. — Мога да прибирам престъпници навсякъде.

Той я погледна удивено.

— Това не го знаех.

— Специален щат е.

— Добре — каза той, отключи входната врата и я отвори, а Хийт си пое дъх.

Чувстваше се като Брус Уейн, преди да се преобрази в Батман. Вече не беше Ники, а следовател Хийт… което беше напълно нередно. Не разследваше случая официално и беше отвела главния заподозрян обратно на местопрестъплението, но точно сега няма да мисли за тези неща. Не биваше. Вместо това надяна чифт латексови ръкавици и връчи втори на Руук. Той го взе, но с колебание.

— Тук живея, отпечатъците ми са из цялата къща.

— Въпреки това ги сложи — каза тя и той се подчини.

Хийт се наведе, за да мине под жълтата лента, прекрачи прага и спря точно на входа. Руук я последва и затвори вратата зад тях, а тя вдигна ръка, за да му попречи да продължи. Първо трябваше да огледа всичко и да запомни всяка подробност. Малко фоайе. Ниска масичка средна хубост, огледало с дървена рамка над нея. Светлината се отразяваше от него и така помещението изглеждаше малко по-голямо.

— Хубави мебели — коментира тя.

Руук повдигна рамене.

— Не е като апартамента в Трайбека, но става.

— Нищо не е като апартамента в Трайбека — каза тя.

Да, домът на Руук беше специален. В провансалски стил и все пак изискан, просторен и добре замислен. Той обичаше да живее в разкош. Отне й известно време да свикне, но трябваше да признае, че се е привързала към лукса, който споделяха.

Веднъж пресякла фоайето, Хийт можеше да обхване с поглед целия долен етаж. Точно пред тях се намираше стълбището за горния, а от лявата страна имаше малък бежов диван и два фотьойла.

— Няма телевизор — отбеляза тя.

— В университета явно са решили, че професорите не биха паднали толкова ниско. Очевидно не са гледали „Теория на конспирацията с Джеси Вентура“.

— Ти сериозно ли?

Никога нямаше да разбере защо съпругът й бе вманиачен по конспиративните теории, тайните общества и библейските предсказания.

Руук сви рамене.

— Какво, хубаво предаване беше. — Гласът му изведнъж стана по-плътен. — „Бил съм кмет. Бил съм губернатор. Сега съм детектив и търся истината.“ — Той се ухили. — Доста добре се престорих на Джеси Вентура.

Тя повдигна вежди.

— Щом казваш.

— Казвам.

— Защо толкова се интересуваш от конспирации?

Той притисна отворена длан към сърцето си.

— Ъ-ъ, ехо? Розуел?

Тя мина през дневната и влезе в кухня с правоъгълна маса, гранитни плотове, остров и плъзгащи се врати, които водеха към малкия заден двор.

— Точно сега няма да говорим за извънземни.

— Съгласен съм, точно сега може би не е точният момент, но не забравяй, че слуховете за Розуел се оказаха истина. Държавата има много тайни.

Хийт почти не му обърна внимание. Беше твърде заета с огледа на къщата. По нищо не личеше, че съпругът й е живял тук, тя приличаше на дом-макет. Перфектно подреден, но без следа от живи хора. Тя се върна обратно през дневната, опря се на парапета и тръгна нагоре.

— Има три стаи — каза Руук зад гърба й. — Голямата е отпред, другите две са в дъното.

— И Клоуи е била открита в голямата.

Това беше съобщително изречение, не въпрос.

— Хийт… — започна Руук, но тя вдигна ръка.

— Не го казвай.

— Не сме говорили за това…

— Не е необходимо.

— Мисля, че е.

Тя спря и се обърна с лице към него.

— О, повярвай ми, Руук, ще говорим, но по-късно. Точно сега обаче трябва да се съсредоточим върху престъплението. Открили са мъртво момиче в къщата ти. В леглото ти. Това означава, че ще те обявят за главен заподозрян. Затова главният следовател се е държал така, както ми описа. Трябва да разберем какво се е случило.

Тя знаеше, че му се иска да каже нещо, да спори с нея, да насочва разговора. По лицето му си личеше, че едва се сдържа… но се примири. Руук обичаше да изяснява нещата, да събаря бариерите й и това, че си даде сметка, че сега не е моментът да я притиска, много я впечатли.

Тя се изкачи догоре, зави надясно и влезе право в кабинета, пряко свързан с голямата спалня. Подът бе почти изцяло покрит с дебел килим, в ъгъла имаше тъмнокафяв стол, тапициран с кожа, а прозорецът до него гледаше към парка от другата страна на улицата. Отляво зад стола се издигаше подова лампа с лъскав кафяв абажур. Макар и мъжествена, атмосферата навяваше усещане за комфорт.

Голямата спалня беше отдясно. Хийт спря. При нормални условия щеше да се опита да си представи какво си е мислела жертвата. Денят, в който престанеше да мисли за убитите като за хора, които само преди минути, часове или дни са били живи и здрави, бе денят, в който щеше да напусне полицията. Това, че бяха открили Клоуи Мастърсън в леглото на Руук, нямаше как да не й повлияе, но тя нямаше да позволи това да й попречи да бъде най-яростният й защитник.

Както на всяко местопрестъпление, Хийт огледа стаята с очите на начинаещия. Запамети всяка подробност, като съзнателно се противеше на вредните навици, които следователите-ветерани често развиваха. Наблюдателността им отслабваше, навикът ги правеше безчувствени. Тя обаче не си позволяваше и намек за безучастност. Толкова се вживяваше, че понякога дори си представяше, че убийството се разиграва пред нея, че го гледа като на филм, за да се увери, че няма да пропусне нищо.

Килимът под леглото беше същият като в кабинета, златистокафявата кувертюра беше вдигната, чаршафите — измачкани. Хийт пристъпи напред. Долният чаршаф беше дръпнат, но въпреки това кръвта се бе просмукала навсякъде. Ники знаеше, че Клоуи Мастърсън е била проводена. Тялото го нямаше, но опитът и обилните следи й подсказаха, че е умряла бързо от загуба на кръв. В главата й прозвуча гласът на Лорън Пари: „Средностатистическото човешко тяло съдържа пет литра кръв. Кръвозагубата при прекъсване на артерия би предизвикала смърт доста бързо.“

Тя се приближи до леглото и посегна. Кръвта изглеждаше някак…

— Чакай!

Тревогата в гласа на Руук я накара рязко да се извърне и тя погледна към вратата в очакване да види отряд униформени полицаи с насочени оръжия. Нищо подобно.

— За бога, Руук, недей така! Какво има?

Той наклони глава към ъгълчето, което тя се канеше да докосне.

— Редно ли е да пипаш?

Задачата на полицая, пристигнал на местопрестъплението, беше да открие, събере, опакова и маркира уликите. Относно маркировката твърди правила нямаше — обикновено използваха комбинации от номера на случая, тирета, букви и цифри, за да организират доказателствения материал, като за избора на системата отговаряше само един човек, така че да се избегнат разминаванията. В различните юрисдикции може би използваха различни методи, но при консистентност в рамките на разследваните във всяка от тях престъпления нищо нямаше да се обърка. Следовател Хийт знаеше, че местопрестъплението, на което се намира, вече е обработено и ни най-малко не се тревожеше, че би попречила с нещо на разследването.

— Отнесли са тялото, тук вече е чисто.

Той не изглеждаше напълно убеден, но й отстъпи.

— Продължавай.

Вълнистата й коса, малко разрошена след приключението в хотела, покри лявата страна на лицето й, щом тя се наведе, за да дръпне чаршафа. В центъра кървавото петно беше по-тъмно, отколкото по краищата. Не беше червено, както вероятно си представяха повечето хора. При толкова много кръв — при такова насищане — цветът беше почти черен.

— Къде лежеше? — попита Хийт, забелязала нещо необичайно.

— Какво имаш предвид?

— Изглеждаше ли така, сякаш спи, с глава на възглавницата?

— О. Да — той извади телефона от джоба си. — Имам снимка.

Тя се вторачи в него.

— Имаш снимка…?

— Знаех, че ще искаш да видиш…

Тя му хвърли поглед, който казваше: „Сигурно ме занасяш.“

— Не можа ли да ми го споменеш по-рано?

— Споменавам ти го сега, докато стоим до леглото, в което я намерих. Моментът ми се стори подходящ.

Понякога Руук я влудяваше. Тя протегна ръка.

— Дай да видя.

Той отвори снимките и преди да й го подаде, зареди онази, която търсеше. После застана до нея, докато тя я разглеждаше. Очите на Клоуи Мастърсън бяха затворени. Чаршафът и кувертюрата бяха дръпнати почти до брадичката й, но ако се съдеше по очертанията на фигурата й под тях, ръцете бяха до тялото, а краката — събрани.

— Сякаш е в пълен покой. Като спящата красавица.

Погледът на Хийт обходи леглото пред тях. Имаше нещо…

Ники усети, че погледът на Руук следва нейния.

— Петното — започна тя.

— Твърде ниско е — довърши той.

— Не е била прободена в сърцето или дори в корема — поясни Хийт и извади телефона си.

Лорън Пари вдигна след второто иззвъняване.

— Какво става, капитане?

Патоанатом Пари беше заета жена, така че Ники мина направо на въпроса.

— Прободни рани. Ако убитият не е бил прободен във врата, сърцето или корема, кръвта откъде би могла да изтече със сравнима скорост?

Лорън не мисли дълго и отговори така, сякаш отдавна очакваше въпроса и се беше подготвила.

— От бедрената артерия, в слабините. Рана там бързо би причинила смърт поради загуба на кръв. — Тя млъкна за малко. После в гласа й звънна любопитство. — Защо?

Вместо да отговори, Ники зададе следващия си въпрос.

— Доколко добре трябва да познаваш човешкото тяло, за да нанесеш смъртоносна рана на това място? Повечето хора не биха избрали слабините.

— Това е вярно — каза Лорън, — трябва да поназнайваш анатомия. По-добре от средния американец, който разчита на часовете по биология в гимназията.

— Ясно. Благодаря, Лорън.

Хийт тъкмо щеше да затвори, но гласът на приятелката й я спря.

— Да не си посмяла, Ники. Сега ще ми кажеш точно какво става, къде си и кой е бил прободен в бедрената артерия.

Ники въздъхна. Тежко.

— Намирам се в къщата, където са настанили Руук за гостуването му в Камбрия.

— О-о-окей — каза Лорън. — Продължавай.

— Една студентка е била убита…

— С пробождане в бедрената артерия?

Хийт наведе глава, вдигна ръка и започна да разтрива слепоочията си.

— Така предполагам.

Този път Лорън се забави, преди да попита:

— Какво премълчаваш?

Двете жени се познаваха отдавна. В началото отношенията им бяха само професионални — просто разговаряха любезно, докато доктор Пари преглеждаше трупа, а следовател Хийт местопрестъплението. С течение на времето обаче това прерасна в дълги беседи, първо на кафе, после вечер. Лорън беше една от малкото истински приятелки на Ники, жената, на която вярваше най-много на света.

— Открили са я в къщата на Руук.

Съпругът й застана до нея и се обади достатъчно високо, за да го чуе Лорън:

— Зле звучи, доктор Пари, но истината е скрита по-надълбоко.

Ники мина на спийкър, така че и той да участва в разговора.

— За какво говориш? — попита Лорън. — Каква истина?

— Младата жена е била прободена в неговото легло. Заподозрян е, но…

— Съм невинен, разбира се — довърши Руук. — И Хийт ще ми помогне да стигна до дъното на тази история.

— Какво по дя…

Хийт продължи да разказва:

— Работата е там, че той я познаваше…

— Едва — намеси се той. — Едва я познавах.

— Тя работеше в университетския вестник и му беше почитателка.

— Олеле — обобщи положението Лорън. — Кажи, ако имаш нужда от още нещо, желая ти успех. Имам чувството, че ще ти трябва — добави тя, преди да затвори.

Ники пъхна телефона обратно в джоба си и се обърна към Руук:

— Добре ли познаваш човешкото тяло?

Той повдигна вежда.

— Твоето го познавам…

— Руук, по-сериозно!

Той вдигна ръце, сякаш го беше заплашила с пистолет.

— Добре, добре. Един от материалите ми за „Фъст прес“ беше за нюйоркски лекар, който работи в окопите, така да се каже. Следвах го няколко седмици и се нагледах на кръв, огнестрелни и прободни рани и предмети, на които не им е мястото там, където сме ги заварили.

— И ако колегите се разровят, ще установят, че ти действително разбираш достатъчно от анатомия, за да прережеш бедрената й артерия — каза тя, като се постара Руук да си даде сметка защо го пита и колко сериозно е положението.

Той млъкна и се замисли. Накрая въздъхна тежко и призна:

— За съжаление вероятно е така.