Само една тайна

15

– Семейството ми е живяло тук четиристотин години. А той ми го задигна.

Александър се извърна и потърси с поглед мъжа, който говореше на толкова висок глас.

– Лусен, стори ми се, че чух хленчещия ти глас! – извика той и погледна присмехулно мъжа на име Лусиус аф Крафт, на когото всички викаха Лусен. – Постарах се да не ти обръщам внимание, но гласът ти ехти в целия салон.

– Александър? Какво търсиш тук, по дяволите?

– Не знаех, че трябва да те информирам кога ще идвам тук. Все пак тази развалина е моя. Въпросът е какво, по дяволите, правиш ти тук?

Лусен се олюляваше.

– Шефът ми принуди целия отдел да дойде, иначе не бих стъпил. – Той размаха чашата си срещу Александър. – Ти ми отне всичко. Семейството ми не ми говори. Ти си виновен. Открадна ми наследството.

Онази вечер си бяха изгубили ума, спомни си Александър. Играеха покер с главозамайващи залози. Всички бяха пияни и накрая на масата останаха само двамата с Лусен. Александър чака търпеливо цяла вечер и в крайна сметка се получи – имаше невероятна ръка. Стрейт флъш. Купи. Още помнеше симетричната красота на картите, една от най-добрите ръце, които някога е имал, напълно заслужаваща цялото чакане.

– Предупредих те. Казах ти да се откажеш. Всичките ти приятелчета също те предупредиха.

Лусен изсумтя.

– Можеше да не приемаш замъка.

Можеше, разбира се, на следващата сутрин, когато Лусен рухна, осъзнавайки какво е направил.

Александър поклати глава. Въпросът беше принципен.

– Не. Ти загуби. Аз спечелих.

– Александър? – прекъсна ги гласът на Изабел.

– Охо, какво имаме тук?

Разфокусираният поглед на Лусен падна върху зелената рокля на Изабел, задържа се върху голата ù кожа.

Александър се поколеба, не желаеше да опетнява Изабел по никакъв начин, не искаше тя да си има никаква работа с тип като Лусен. Но тя, разбира се, го изпревари. Не беше жена, която има нужда да чака мъжът да я представи.

– Изабел Сьоренсен – рече учтиво и подаде ръка.

– Здрасти! И с какво се занимаваш? Не приличаш на обичайните мацки на Александър.

Лусен продължи да оглежда цялото ù тяло, докато накрая очите му се спряха върху гърдите ù. Александър почти изръмжа и пристъпи предупредително напред.

Изабел обаче изглеждаше напълно невъзмутима.

– Аз съм лекар. Тук съм, за да чета лекция за благотворителната дейност.

Лусен издаде презрителен звук.

– Подаяния?

– Не се казва така. Наричаме го помощи или хуманитарна дейност.

– За третия свят ли? В такъв случай си напълно безполезна. И така светът е пренаселен. По-добре ще е да ги оставите ония да умират, естественият подбор си знае работата, вместо да се мъкнете там и само да им помагате да се увеличават. Би било по-добре за всички.

– Не съвсем за всички – отвърна тя спокойно.

– Нима държавата не ти е платила образованието? В такъв случай ще работиш за Швеция. И тук имаме нужда от лекари. Нека за тях си се грижат техните лекари.

– Разбира се, би било прекрасно, ако светът беше устроен по този начин – каза Изабел.

– Можеш на мен да ми окажеш малко помощ, ако искаш.

Изабел изглеждаше все така невъзмутима, но на Александър му дойде в повече.

– Първо, не дрънкай за неща, от които нищо не разбираш, само се показваш като още по-голям тъпанар. Второ, не обиждай човек, който е по-добър от теб във всяко отношение. И трето, не смей да я доближаваш – процеди той с едва сдържана ярост.

Лусен само отпи от питието си и изгледа Александър със злоба. Едно време често купонясваха заедно на „Стюреплан“. Но Лусен беше копеле без капка достойнство. Когато канеше на по питие млади, жадни за забавления момичета, винаги очакваше секс в замяна. А ако не го получеше, ставаше агресивен.

Ако беше видял списъка с гостите, Александър веднага би зачеркнал името му.

– Само казвам, че не бива да допринасяме за пренаселването – сви рамене Лусен.

– Ти наистина си бил тъп. Освен това грешиш. Всички проучвания доказват, че хората решават да раждат по-малко деца, ако шансът да оцелеят е по-голям. В онези страни хората са също като нас. И те също заслужават лекарска грижа.

Изабел го погледна с изненада.

– Какво? – попита я Александър.

– Просто си помислих, че и аз не бих могла да го кажа по-добре.

– Още не разбирам защо трябва шведски лекари да се вълнуват за куп чернилки. Да не би тук да няма бедни, на които да помагате? – прекъсна ги Лусен. Той беше като някакво отвратително кучешко лайно, лепнато за подметката ти – нямаше отърване от него.

– Достатъчно! – изсъска Александър.

– Александър, успокой се – намеси се Изабел. – Няма смисъл. Не бива да се ядосваш, постоянно водя такива спорове.

Но тези думи не го успокоиха ни най-малко. Само се ядоса още повече, като чу, че това е ежедневие за Изабел. А и може би се чувстваше неудобно, че той самият съвсем до­скоро имаше същите виждания по въпроса, че и той беше от безбройните хора, пред които Изабел се е принуждавала да защитава избора си.

– Това е моето мнение – продължи Лусен в пиянската си упоритост. – Нали живеем в демокрация, ще говоря каквото си искам.

– Не и когато мнението ти е идиотско. Смятам, че е време да си тръгваш.

– Ти си тръгвай, щом не ти харесва.

– Не ме разбра, Лусен, но пък ти винаги си бил необичайно тъп. Искам да се махнеш от замъка. Събирай си багажа и изчезвай.

– Бъзикаш ли ме? Ние сме насред нищото. И точно ти не можеш да се преструваш, че ти пука. Познавам те, нямаш капка морал, не разбирам защо се правиш на интересен. – Лусен погледна Изабел. – Освен ако не си падаш по докторката? Е, това би било разбираемо. – Той се вторачи многозначително в деколтето ù. – Преди ходехме заедно по мацки. Да знаеш, че бързо му омръзвате. Тогава можеш на мен да ми окажеш бърза помощ, ако ме разбираш.

– Махай се.

Александър сам се изненада, че гласът му звучеше толкова спокойно, при положение че вътрешно беше побеснял от ярост.

– Поканен съм. Шефът ми ходи на лов с Евгений. Не можеш да ме изгониш.

– Александър, не си заслужава да стават скандали заради това. Ако се връзвах на всеки невеж или просто злобен тип, нямаше да ми остава време за нищо друго. – Изабел го погледна умолително. – Трябва да се съсредоточаваме върху хора, които не мислят по този начин. Онези, които знаят, че светът е несправедлив и не съществуват лесни решения. Не му позволявай да ти развали вечерта.

Александър се овладя. Изабел, разбира се, беше права. По-добре да не му обръща внимание, да се държи цивилизовано.

– Такива като теб унищожават тази страна – продължи Лусен.

Очите му бяха мътни. Александър поклати глава и вдигна ръка на рамото на Изабел.

– Ела – промърмори той. Искаше само да ù спести тази грозна сцена.

– Не говоря за теб – изсъска Лусен. – Не, говоря за тази политически коректна лява курва.

Случи се толкова бързо, че Александър дори не се замисли. Направо действа. Замахна. Юмрук, удар, вик и Лусен се озова по гръб на пода, виещ от болка и с разкървавен нос. Чашата му се беше счупила и съдържанието ù се ле­еше по пода.

Няколко гости зяпаха зрелището.

Александър потърка кокалчетата си. Как болеше само!

Изабел скръсти ръце и поклати глава. Не изглеждаше ни най-малко впечатлена.

– Какво си въобразяваш, Александър? Че с насилие ще го накараш да престане да се държи като расист и идиот? Или може би смяташ, че ще промени мнението си за благотворителността, след като го просна на земята?

– Не го ли чу какво каза? Няма да позволя на никого да ти говори по този начин. Не съм искал да те разстройвам – добави той и приглади косата си.

– Да си ме разстроил?

Лусен изруга, но остана да лежи на пода, победен.

– Ами нали знаеш, насилие и бой…

Изабел се усмихна. Погледна нехайно кръвта, която шуртеше доста силно, докато Лусен нескопосано се мъчеше да я спре с носна кърпичка. После изгледа Александър иронично:

– При последното ми пътуване за Лекари без граници се озовах насред бой между банди. Приключи с четирима убити и десетки ранени. Двете с една конгоанска медицинска сестра ги позакърпихме. А после подновиха битката. – Тя пак се обърна към Лусен. – Едно пияно момченце от висшата класа би ми вдигнало пулса не повече от лекарство за кашлица. Без рецепта.

Тя хвана Александър за ръка, докато някой друг помагаше на Лусен да се изправи на крака. Един от сервитьорите събра парчетата стъкло. Суматохата вече беше приключила.

– Кокалчетата ти са ожулени. Явно удряш силно.

– Няма ли да ме превържеш? След като се бих, за да запазя честта ти?

– Дори и да оставим настрана факта, че не живеем в деветнайсети век, не държа особено някой да се бие за честта ми.

Тонът ù беше строг, но очите ù бяха усмихнати и той почувства, че би се сбил с всеки друг, който се държи неуважително с нея.

– Пази се от него – предупреди я Лусен задавено, докато си изтърсваше дрехите. – Той е играч. Възползва се от жените, а като му омръзнат, ги захвърля. Не си мисли, че си по-специална. – Той махна с ръка към Изабел.

Александър срещна очите на Евгений и вуйчо му, който вече вървеше към тях, кимна. Лусен вече нямаше да бъде добре дошъл тук. Александър се извърна с отвращение. Адреналинът му още беше висок. Не можеше да си го обясни. Никога не беше правил нищо подобно. Не беше посягал на никого само защото се е държал неучтиво с някоя жена.

– Бива си ви, доктор Сьоренсен. – Той ù подаде ръката си и тя я пое. – Гладна ли си?

– Много. Аз съм обикновена жена. Не ми харесва да гледам побоища. Но ако ме нахраниш добре, съм твоя завинаги.

Той се засмя, усети еуфорията, която винаги следваше пристъпите на адреналин.

– Тогава към масата.

След като се нахраниха, Александър предложи да излязат. В замъка беше горещо и пълно с народ, а той искаше да остане насаме с Изабел. Взе купа ягоди, бутилка и две чаши и я поведе навън. Минаха покрай много хора, които стояха по групички на двора и пушеха, но успяха да се промъкнат, без някой да ги спре. Седнаха – Александър обърна пейката така, че да бъдат с гръб към замъка и да гледат езерото. Вечер все още беше хладно, но около тях горяха огньове.

– Много съжалявам за станалото – рече той.

– Вината не беше твоя. За съжаление се случва все по-често. Гледам да не се ядосвам, ще изхабя твърде много енергия.

– Разбирам. Но не знам как успяваш да запазиш спокойствие. Той е такъв идиот и расист.

– Най-лошото е, че онези тъй наречени Шведски демократи се крият зад такива като мен и Лекари без граници, за да разпространяват ужасните си идеи. Според тях трябва да се помага на място, а не да приемаме бежанци тук. Само дето никога не съм виждала член на Шведските демократи да помага на когото и да било на място. Никога.

– Проклети лицемери! Иде ми да се върна и да го напердаша.

– Свиква се – увери го тя.

Той я погледна, представи си как удушава всяка ксенофобска гад, която някога се е възползвала от нея и идеалите ù.

Все още се питаше какво е видяла преди малко, когато изглеждаше толкова уплашена, но вместо да попита, вдигна ръка и приглади косата ù зад ухото. Тя мигна бавно и обърна лице към него, така че слънцето озари кожата ù в златно и розово. Той се наведе и леко я целуна по устата. Изабел затвори очи, пое си дълбоко дъх и двамата останаха така, докосвайки устните си.

Но когато тя се отдръпна, очите ù бяха сериозни.

– Александър, трябва да знам. Имаш ли приятелка? Тук или в Ню Йорк? Съжалявам, но чувствам, че трябва да попитам, преди да продължим. Не искам да си вра носа и не би трябвало да слушам клюки, но прочетох нещо и оттогава се питам.

Той предположи, че е видяла онзи блог. Не беше особено ласкав. Поклати глава.

– Това беше случайно момиче, с което излязох един-единствен път. Ще ми се да можех да върна времето назад, беше голяма глупост. Сто процента съм необвързан. Иначе не бих направил това.

Той отново докосна устни до нейните, а после продължи към ухото ù. Тя имаше толкова нежни уши, тънки, чувствителни и благоуханни. Той си пое дъх, Боже, как му харесваше това ухание! Кожа и антибактериален сапун. Хладна като мокра кърпичка.

– И аз не съм обвързана – промълви тя.

Той лекичко я ухапа по ухото.

– Знам – прошепна. – Питах Лейла.

Тя се отдръпна.

– За психолог Лейла много приказва.

– Може би.

Той целуна брадичката ù, после отново устата, съвсем леки целувки, защото нямаше закъде да бърза.

– Но трябва да знаеш, че много ме бива да измъквам тайни от хората.

– Не е тайна, че не съм обвързана – отвърна тя.

– Но имаш други тайни, нали?

Той се наведе, протегна се към купичката, взе една ягода и ù я подаде. Гледаше я внимателно, докато тя отхапваше от тъмночервения плод. Идеше му да се наведе и да оближе сока от устата на Изабел.

– Може ли да те попитам нещо? – проговори тя след малко.

– Изглеждаш изключително сериозна, така че ми се ще да откажа – отвърна той, понеже предпочиташе да ядат ягоди и да се целуват, да пият вино и да гледат звездите.

– Парите, които даде на „Медпакс“, онези сто хиляди…

Тя прехапа устни, но после събра кураж:

– Откъде идват? Чисти ли са?

Александър дълго се взира в нея. Косата ù падаше около лицето, грееше под слънчевите лъчи.

– Питаш ме дали съм престъпник ли? – промълви той бавно. – Дали не съм използвал „Медпакс“, за да пера пари? Като оставим настрана това, че съм почти сигурен, че е невъзможно, наистина ли имаш толкова ниско мнение за мен?

Тя преглътна. Но не сведе очи.

– Повечето хора не могат просто импулсивно да захвърлят сто хиляди.

Той въздъхна. Но трябваше да се досети, че ще стане така.

– Имаш право и заслужаваш обяснение. Идвам от заможно семейство, както със сигурност знаеш – започна той.

Изабел кимна, но той предполагаше, че тя едва ли схваща колко слаби са тези думи. Родът Де ла Грип изцяло господстваше в шведския бизнес. Чак до миналата есен. Винаги са били богати, макар, разбира се, това никога да не се обсъждаше открито, и все още бяха заможни. Когато баща им загуби контрола над „Инвестум“, претърпяха тежък удар от гледна точка на престижа, но в никакъв случай не можеше да се твърди, че „Хамар Капитъл“ ги е унищожила. Напротив – икономически не бяха пострадали ни най-малко.

– Значи живееш от парите на родителите си?

Александър поклати глава, замисли се дали някога е обсъждал тези въпроси с жена. Защото тук ставаше дума за американския му живот, а той беше само и единствено негов собствен. Нищо общо с Де ла Грип, нищо общо с наследството. Той, само той. И никога не бе допускал нито една жена там.

– Въпросът е следният, красива Изабел – промърмори той и прокара показалец по луничките на рамото ù. – И нека това си остане между нас, все пак трябва да поддържам имиджа си на плейбой. Умея да печеля пари.

Очите ù се присвиха и той разбра какво означава това. Тя никога нямаше да се задоволи с уклончиви отговори.

– Какво по-точно искаш да кажеш?

– Наследил съм голямо богатство, с което бих могъл да си живея добре в Швеция. Но по-важното е, че повечето от парите си съм спечелил съвсем сам.

Той замълча. Колкото и да се мъчеше да се дистанцира от семейството си, колкото и да общуваше с хора, които обичат да се хвалят с положението си, този разговор го измъчваше. Не му беше приятно да говори за себе си и доходите си. Но не желаеше Изабел да се съмнява в него. Тя му влияеше толкова силно.

Да, в известен смисъл всички хора са уникални. Но Изабел бе по-уникална от всеки друг. Силна и едновременно ранима. Хладна и компетентна и същевременно разкриваща, макар и рядко, уязвимост. Неувереност, която я караше да сбърчва чело. И на всичкото отгоре беше невероятно красива, разбира се. Мисълта за нея бе започнала да го обладава, лежеше с часове, фантазирайки за тялото ù, сантиметър по сантиметър. Желаеше я и ако цената за това бе да се покаже откровен с нея, щеше да го стори.

– Но как може да печелиш толкова много пари? Едва ли от покер?

Той поклати глава. Не, беше много по-сложно. Наистина беше странно, че не бе говорил с никого за това. Дори Наталия и Евгений не знаеха всичко. Дали и те не го подозираха в престъпления? Трябваше да се погрижи за това.

– Всичко започна с онзи приятел, за когото ти разправях.

– Готвачът? Ромео?

– Да. Запознахме се преди десет години в Ню Йорк. Прекарвах там лятната си ваканция от Стопанския университет, купонясвах. Срещнахме се в един нощен клуб. Ромео тъкмо беше спечелил някакво телевизионно състезание и мечтаеше да отвори собствен ресторант.

Онази вечер Александър беше пиян и му се стори най-добрата идея на света да вземе част от наследството си и да го даде на хомосексуален италиански готвач. „Жалко че не си мюсюлманин – беше издрънкал завалено. – Това би ядосало дъртия още повече.“ И така, на следващия ден, все още доста пиян, той основа компанията „Голдън Грифин Бизнес Гроут“, за да може да даде начален капитал на Ромео.

– Инвестирах в онзи ресторант и вече имаме цяла верига по целия свят. Ромео е гений.

Единственото, за което съжаляваше днес, беше глупавото име, но вече нямаше как да го смени.

– Да не искаш да кажеш, че може да се забогатее толкова от няколко ресторанта? – усъмни се Изабел.

– Не. Един ден, съвсем случайно, изникна друга възможност. Запознах се с едно момче, което беше записало някаква мелодийка, която намираше за забавна и искаше да използва за рингтонове на мобилни телефони. Дружеството ми даде пари и на него. Днес това е един от най-теглените сигнали в историята. И после продължих в същия дух. Аз съм един от първите, инвестирали в игри за мобилни телефони.

Всичко беше започнало като пиянска шега, беше се разраснало до успешна фирма и накрая го беше направило финансово независим от семейството.

– Виждам потенциала и евентуалните проблеми няколко стъпки предварително. Сякаш пред мен има карта. В това отношение прилича на покера.

Може да се каже, че картите и бизнес делата му се опраш­ваха кръстосано. И в двете основното беше да проявиш търпение да дочакаш точния момент, да се осмеляваш да поемаш рискове, но да бъдеш и разумен. Преди десет години мобилните и дигиталните иновации все още бяха нещо необичайно и неразбираемо, но Александър веднага бе видял потенциала им. Дружеството му инвестираше систематично във фирми – понякога само няколко момчета в някое мазе, по-късно вече и момичета, – които разработваха всякакви дигитални услуги, приложения и други подобни. Когато мобилният пазар експлодира първо на запад, а после и на изток, парите започнаха да текат сериозно. Модерният път към несметни богатства се наричаше интернет.

– Парите, които дадох на „Медпакс“, са напълно чисти, имаш думата ми.

Изабел изглеждаше толкова облекчена, че Александър не знаеше дали да се засмее, или да се обиди. Не му беше хрумвало, че тя може да се тревожи за това.

– Срамота, Изабаел, да си мислиш такива неща за мен! – извика той и вдигна ръка, хвана я за гърлото и сложи палец точно там, където се усещаше забързаният ù пулс.

Александър никога не би го казал на глас, но опитът му сочеше, че колкото по-красива е една жена, толкова по-малко дава от себе си в леглото. Сякаш красавиците смятаха за достатъчно просто да са там. Не че той се оплакваше, но беше по-забавно с жена, която иска същото, което и мъжът. Обаче у Изабел, която несъмнено бе най-красивата жена, която бе срещал, под хладната повърхност се долавяше жар, която вероятно щеше да опровергае теорията му. Той беше готов да се обзаложи, че дори когато се целуват, тя става влажна. Че се притиска към роклята, защото триенето на кожата в плата я възбужда. Той подозираше, че двамата заедно…

Не, не искаше Изабел да го подозира, не искаше ненужни бариери между себе си и тази жена, която възнамеряваше да съблазни.

– Неморален съм почти денонощно, но определено не съм престъпник – промълви той, докато целуваше раменете ù.

Чу учестеното ù дишане, усети как тя се притиска към него и прошепна:

– Сега доволна ли си?

– Благодаря, че ми разказа – прошепна тя.

Устните им отново се срещнаха. Беше проста целувка, само устни и дишане, без език, но той не бързаше, точно това обичаше – любовната игра, началото. Докосна бузата ù, като несъзнателно долови, че нови звуци изпълват въздуха и че част от вниманието ù вече не е насочено към него.

Той се приведе. Изабел примигна и се отдръпна.

– Чуваш ли това? – попита тя.

В първия момент Александър не разбра за какво говори, но после и той я чу. Музика.

– Не каза ли, че ще има оркестър?

– Струнен оркестър. Все пак в замъка има бал. И случайно притежавам бална зала. Искаш ли да влезем?

– Страшно много.

Той се изправи и ù подаде ръка.

– Ела, сигурен съм, че ще има поне един валс.