Само една тайна

34

„Времето лети неусетно при работата на терен“, помисли си Изабел, когато между двама пациенти установи, че е в Чад вече пет дни.

– Дишай дълбоко – каза тя на френски на пациента, четиригодишно момченце с бляскащи очи и висока температура.

Детската болница на „Медпакс“ се намираше в пустош­та. Пациентите бяха предимно от околните села. Понякога идваха и хора от номадските групи, които живееха в пустинята. Нерядко им се налагаше да ходят дни наред, за да стигнат дотук. Почти винаги децата, които водеха, бяха в много тежко състояние. Една от големите тревоги беше, че чакаха прекалено дълго и идваха твърде късно в болницата. В най-лошия случай децата умираха веднага щом пристигнеха. Случваше се да обвинят лекаря. Тук беше нещо като европейското средновековие с всички принадлежащи към него суеверия. Доста от дългосрочната им работа се състоеше в това да обикалят селата и да обясняват предимството да заведат детето си на лекар, вместо да ходят при шамани с направо опасни методи. Тя се надяваше, че реално допринася с нещо, тъй като за починалите деца тук тъжаха също толкова, колкото навсякъде. Разликата беше, че родителите в Чад трябваше да имат някакви стратегии да преживяват загубата на едно или повече деца, понеже тук това се случваше безкрайно по-често. Но мъката си беше същата.

Изабел продължи нататък. Прегледа едно шестмесечно бебе със затруднено дишане. Недохранване и белодробна инфекция. Обичайното.

– Има ли диария? – попита на френски.

Майката, момиче на не повече от шестнайсет години, кимна.

– Ще го включим на система – каза Изабел на медицинската сестра и се усмихна на майката. – Можеш да стоиш при него. И ще ти дадем нещо за ядене.

– Мерси, докторе – прошепна момичето.

Изабел продължи нататък. Оставаха ù още поне двайсет пациенти. Някои познаваше от миналата есен и радостта от повторната среща беше двустранна. Счупена ръка, зарас­нала както трябва, недохранено дете, което беше пораснало и сега ù се усмихваше. Други от познатите от есента бяха умрели, научи тя. Автомобилни катастрофи, глад и инфекции отнемаха животи в тази страна, където оцеляването беше сред най-трудните в света. Повечето пациенти, които идваха, обаче бяха нови и потокът не спираше и за миг. Тя избърса потта от челото си. Нямаше термометри, но нямаше да се изненада, ако минаваше четирийсет градуса.

След като приключи с новите тазсутрешни пациенти – малария, белодробни инфекции и незаздравяващи рани, – тя се отби за малко в лекарската стая. Състоеше се от маса и задвижван от генератор хладилник, скрити зад перденце. Отвори хладилника. Както почти винаги пластмасовите бутилки бяха рядка стока, но тя беше купила безалкохолно от летището, беше запазила бутилката и редовно я пълнеше с филтрирана вода, която пиеше на бавни глътки.

Перденцето помръдна и влезе Идрис.

– Как върви? – попита той.

– Прегледах детето с болки в корема. Включих му система. Как мина цезаровото?

Вярно, това беше детска болница, но жената спешно се нуждаеше от операция и нямаха време да я изпратят в Нджамена, където имаше по-голяма болница. Пътуването отнемаше три часа с автомобил, а пациентите им нямаха коли. Нито телефони. Нито радиостанции. Повечето нямаха нищо.

– Добре мина. – Идрис погледна часовника. – Но наближава шест, трябва да се прибираш.

Това беше вбесяващо. Налагаше се да зарязва всички пациенти, без да знае колко от тях ще преживеят нощта. Но да наруши вечерния час би било лудост, която тя не си позволяваше да предприема без огромна неотложна необходимост. Мъртвият лекар не беше от полза за никого.

– Тази нощ ще работиш ли? – попита тя.

– Да.

Идрис бачкаше по-здраво от всеки друг, когото Изабел бе срещала. Беше в детската болница всеки ден и през нощ. Месец след месец. В болницата имаше и местен персонал и нивото беше значително по-високо, отколкото хората в Швеция предполагаха. Един път Изабел попита Идрис каква е специалността му и той отвърна лаконично: „Всичко“. Лекарите в Чад умееха да оказват спешна помощ, да правят цезарови сечения и коремни операции, да се справят с тежки седалищни раждания директно след като завършеха университета. Имаше много малко лекари на глава от населението и те отговаряха за значително повече тежко болни пациенти от който и да било западен техен колега. Това, разбира се, създаваше невероятно добри професионалисти. Водеше обаче и до вечната трагедия в развиващите се страни – колосалното изтичане на мозъци.

– Болницата е препълнена. Да се надяваме да не се случи нищо.

И под „нищо“ той имаше предвид голяма катастрофа, война или епидемия от холера.

Често надеждите се оказваха неоснователни.

– Иншаллах! – рече Изабел.

Идрис, който също като нея беше християнин, кимна в знак на съгласие.

Шофьорът Юго, който помагаше с всичко – от грижата за колите до чистенето на болницата, – я откара обратно до Масакори, селото, където живееше. Шведите все я разпитваха за разстоянията в Чад. Колко е пътят до столицата? Колко близо е селото до болницата? Тук обаче тези въпроси ù се струваха безсмислени. Онова, което на картата изглеж­даше като десетминутно пътуване с автомобил, често се оказваше едночасово адско тътрене с много подскачане и вибрации. Пътят можеше да е отнесен от дъждовете. Или върху него да е паднало дърво. Или внезапно да е изникнала нова барикада. Човек никога не можеше да бъде сигурен. Този ден обаче пътуването отне по-малко от четвърт час и мина без злополуки.

– Ще ви взема утре сутринта – каза Юго и изчезна в чадската вечер, съпътстван от молитвата от минарето.

Изабел поздрави пазача – всички в Чад, които можеха да си го позволят, наемаха охранители – и се прибра в къщата. Беше покрита с пясък. Носеше го вятърът от Сахара и заедно с потта и праха образуваше плътен слой върху кожата. Тя се изми старателно, облече чиста фланелка и отиде в кухнята. Получи купа с храна от готвачката, която изглеждаше поне петдесетгодишна, но Изабел знаеше, че е по-млада от нея самата, и която издържаше себе си и шестте си деца с чистене и готвене при малкото западняци, идващи в Масакори.

– Мерси! – каза Изабел.

Храната беше една и съща всеки ден – стар фасул с лук и нещо, което приличаше на домати. Хората често си представяха, че в Африка се яде прясно манго и луксозни плодове, но тук, общо взето, нямаше нищо за ядене.

След като се нахрани, тя взе компютъра си и затърси в кой от ъглите на къщата може да хване уайфай сигнал, стига да има късмет. Иконката на скайп показваше, че има входящо съобщение. Тя щракна върху нея и отвори прозореца. Предполагаше, че е от Лейла. Прочете съобщението.

Alex_Grip иска да те добави в контактите си.

Приеми/Откажи

Тя примигна няколко пъти. Колебаеше се. Наистина ли беше Александър? И ако да, какво искаше?

Прие поканата му с едно щракване с мишката. Зачака, стиснала юмруци над клавиатурата.

Чу се писклив сигнал и излезе съобщение за видеоразговор. Тя натисна зелената икона и почака.

Александър беше чакал пред компютъра в продължение на два часа. Чад се намираше в същата часова зона като Швеция, което значеше, че Изабел е шест часа преди него. Според Лейла вечерният час започваше в шест тамошно време, тъй че той седя и се взира в екрана от дванайсет часа нюйоркско време. В един момент почти тичешком отиде да си направи кафе и когато се върна, тя беше приела поканата му.

Екранът примигна и после Изабел се появи пред него. Той сякаш задиша нормално за пръв път от часове. Досега не беше съвсем сигурен дали тя ще иска да говори с него. Сега обаче седеше срещу него, пред екран на другия край на света.

– Здравей, Александър!

Беше с бяла фланелка и си беше вдигнала косата на кок. Слънцето грееше зад гърба ù, той виждаше прости бетонни стени и избелели плакати с логото на УНИЦЕФ. Не се усмихваше, а го гледаше зорко.

– Здравей! Как си? – попита той.

– Имах няколко дълги дни – отвърна тя неангажиращо и отпи от бутилка бира. Отиваше ù. – А ти?

– Чувствам се добре. – И беше вярно – сега, когато я гледаше, се чувстваше далеч по-добре. – Какво правиш?

– Нищо особено. Тук има вечерен час, понеже навън е твърде опасно. Между залез и изгрев не бива да мърдам от базата, тъй че пия бира и се опитвам да си почивам. Да обработя спомените от деня.

– В безопасност ли си?

Тя вдигна вежди:

– Да, сега бива. В съседно село имаше няколко битки, но тук няма нищо.

– Къде живееш?

– „Медпакс“ притежава къща. Живея сама, но в съседната къща има няколко служители на Червения кръст. Понякога играем карти.

– Как върви с децата?

– Днес беше хубав ден. Никой не умря.

– Ужасно съжалявам за онзи ден. Имаш ли време да поговорим малко?

– Почакай да си сложа слушалки.

Той видя как тя включва прости бели слушалки първо в компютъра и после ги поставя в ушите си. Струваше му се странно интимно. Да знае, че гласът му сега ще влиза право в ушите ù, че няма да го чува никой друг, освен нея. Тя кимна, че е готова. Той се нагласи на стола и приближи лице към екрана.

– Знам какво си мислиш, но не съм спал с онова момиче.

– Окей – сви рамене тя, но той долови съмнението по лицето ù.

Искаше му се да има някакъв начин да докаже, че казва истината. Две секунди след като с Корнелия излязоха от ресторанта, той я отпрати към дома ù с такси. През цялото време беше съзнавал, че не нея желае.

– Исках да го знаеш. И че съжалявам, задето… Не знам. Задето се държах гадно.

Задето чувствам нещо, което никога преди не съм изпитвал, и това ме побърква от страх.

Тя се усмихна леко.

– Благодаря, че ми го каза. Радвам се, че се обади.

Картината взе да засича и да изчезва.

– Александър?

– Ало?

– Тук връзката с интернет е ненадеждна, сигурно ще прекъсне всеки момент. Чуваш ли ме?

Картината замръзна и подскочи.

– Губя те. Пази се, Изабел. Утре пак ще се обадя. Може ли?

Той я чу да отговаря:

– Да.

Разговорът прекъсна.

Затвори капака на лаптопа. Изправи се. Загледа простиращия се под него Ню Йорк. Сега щеше да излезе да потича. И после да се обади на Ромео. Време беше да се вземе в ръце.