Само една тайна

40

С много деяния през живота си Александър не се гордееше. Но никога не беше наранявал жена физически. Това правило винаги е било определящо за него.

Той не беше от мъжете, които нараняват жени.

Не искаше да бъде такъв.

Само най-лошите, най-долните нападаха жени. И той никога не си беше позволявал да ги заплашва. Никога не се беше разгорещявал дотолкова, че да стане агресивен или доминиращ. Никога.

Или?

Вдигна крака върху бюрото в новия си кабинет. Загледа се в голите стени. Проблемът не беше, че не му хареса.

Проблемът беше, че му хареса.

Какво говореше това за него?

Означаваше ли, че е като Питър?

Това беше възможно най-страшното предположение. Че би могла да съществува някаква прилика между него и големия му брат. Питър беше изнасилил жена. Принудил я против волята ù. Причинил ù ужасна злина.

Когато Александър научи това, така побесня, че му идваше да го убие.

А сега беше в подобно настроение. Прави секс с жена. Притисна я в леглото, облада я като животно. Прави най-хубавия секс в живота си.

Наклони стола назад и се загледа в тавана.

Беше толкова… объркващо? Плашещо?

Телефонът иззвъня. Александър отпусна стола на четирите му крака и хвърли поглед на дисплея. Ромео. Мъчеше се да разнищи историята вече три денонощия. Може би беше време да го въведе в ситуацията, поне малко.

– Няма следа от теб в Ню Йорк – започна Ромео. – Къде си?

Александър не му беше разказал за тревогите в Чад, просто беше последвал импулса и се бе метнал на самолета.

– В Стокхолм съм, извинявай, че изчезнах така. Как си?

– Прекарах уикенда със семейството, тъй че леко изтощен.

Ромео беше най-малкият от четирима братя. Родителите му бяха дълбоко религиозни католици, братята – грамадни хетеросексуални пожарникари. Ромео обикновено се връщаше от семейните събирания с измъчено изражение и превит гръб.

– Съжалявам те.

– Да. Знаеше ли, че в ада има специален кръг за содомитите?

– Ако религиозните проявяваха малко повече търпимост, нямаше да им остава толкова време да се бъркат в личния живот на хората.

– Аз мога да плюя семейството си, ти не, капиш?

– Сори. Искам да поговорим за нещо, имаш ли сили?

– Имам малко време, преди сатаната да дойде за душата ми. Казвай.

– Правил ли си извратен секс с някой от партньорите си?

– Определи „извратен“.

– Всичко, което не е обикновен, захаросан секс.

– Нали си наясно, че спя с мъже? При нас няма захаросан.

– Щом казваш.

– За камшици и белезници ли говорим?

– Може би. Да, предполагам.

– Но защо ме питаш? Не си ли правил такъв? Извинявай, че го казвам, но ти си най-похотливият човек, когото съм срещал.

– Кажи го, не се притеснявай.

– Просто се изненадах. Мислех, че си правил всичко.

– Не е имало повод. Може би аз не съм показал готовност. Но повечето жени нямат желание да бъдат пляскани и връзвани по време на секс, както явно си мислиш.

– Щом казваш. Никога не съм спал с жена, тъй че не зная. Е, доколко е обичайно?

– Доста, оказва се.

Той беше постъпил както винаги, когато искаше да разбере нещо. Беше проучил въпроса. През целия уикенд чете – както сериозни статии, така и шеговити, – сърфира в чатстаи, отваря сайтове, преглежда форуми.

– Но какво точно се чудиш? Предполагам, че не задаваш теоретичен въпрос. За твоята Изабел ли говорим? Лекарката?

– Тя не е моята Изабел.

Ромео замълча, изглежда се замисли.

– Това не е в твой стил – рече накрая. – Звучиш различно. Звучиш разтревожен. Но няма логика. Никога не проявяваш несигурност, когато става дума за жени. Какво е станало?

– Тя ми разказа някои неща. Какво харесва. И аз изтрещях.

– Как?

– Правихме секс през уикенда. Груб секс. И после се паникьосах и избягах.

– Избягал си?

– Прибрах се вкъщи.

– Аха. А тя как реагира?

– Оттогава не сме се чували.

– Не разбирам. Нали харесваш тази жена?

– Да.

– Значи може би щеше да е по-добре, ако не беше бягал.

– Звучи логично. По дяволите, не знам как да се оправя с това.

– Щеше да е по-просто, ако беше чист секс?

– Да.

– Но не е?

– Не.

Той харесваше Изабел. Повече от харесваше. Имаше чувства към нея. В просторния му апартамент беше хладно, но той изведнъж се изпоти.

– Вие, хетеросексуалните, всичко усложнявате. – Гласът на Ромео звучеше развеселен, да не кажем злобен.

– Не съм съвсем сигурен, че усложняването на нещата е запазена марка на хетеросексуалните.

– Може би, но слушай, Алесандро, чаках десет години да стигнеш до този момент. Нетърпим си, когато говориш за любовните тревоги на хората, все едно са някаква по-низша форма на забавление. Щом харесваш Изабел, сигурен съм, че ще намериш начин да ù дадеш каквото иска. Или си против малко извратености от време на време? Ако е така, може би ще трябва да седна, днес нямам сили за повече изненади.

Искаше му се да вярва на Ромео. Че няма нищо странно. И все пак…

– Но да нараняваш една жена…

– Да, вярно, че е малко сложно от емоционална гледна точка. Но против волята ù ли ще го правиш?

– Да не си луд? Никога!

– Точно това имам предвид. Говорим за нещо, което тя иска. Трябва ти да си го изясниш.

Ако Александър трябваше да бъде искрен със самия себе си, една тъмна негова страна се възбуждаше при мисълта за подчинена Изабел, която го оставя да прави с нея каквото пожелае. Само че… ами ако той сбъркаше? Ако стигнеше твърде далеч и я наранеше? Ами ако изгубеше контрол? Страхът беше вцепеняващ.

– Не знам дали ще мога.

– Можеш да разчиташ на интуицията си. И на твоя… как да го наречем… обширен опит с жените. Алекс, ти си един от най-готините мъже, които познавам, нали си наясно?

Александър се изсмя.

– Да бе, вярно!

– Не, не го обръщай на шега. Срещал съм много лоши хора. Ти не си от тях. Ако има човек, на когото бих доверил живота си, това си ти.

Той не беше убеден, че иска който и да било да му доверява живота си.

– Но, слушай…

– Какво?

– С мен не може да си извратен. С мен трябва да си нежен.

– Да ти го начукам!

Следобед Александър най-после взе решение. Докато стискаше чаша кафе с едната ръка, с другата изпрати есемес на Изабел.

Здравей, извинявай, че изчезнах. Искам да се чуем. Заета ли си?

Той зачака.

И чака.

Това не беше най-силната му страна.

Потропваше нервно с пръсти. Прати още един есемес.

Добре ли си?

Два есемеса един след друг бяха окей. Повече щяха да изглеждат жалко.

Или не? В целия си живот не се беше замислял по такива въпроси. Обикновено се обаждаше и или получаваше отговор, или не. Обикновено получаваше отговора, който искаше. Понякога не. После продължаваше напред. Без да се замисля.

Но сега.

Той чакаше.

И чакаше.

По дяволите!

Изостави Изабел, след като тя сподели с него най-мрачната си тайна. Легна с нея, след като тя се прибра от война. Не ù каза нищо, просто си тръгна, като че ли тя е някакъв ненужен парцал.

Сигурно е бясна. С пълно право. Той беше такъв задник, такъв…

Телефонът изписука.

Есемес от нея. Той затаи дъх. Прочете го.

Всички жизнени показатели са в нормата. При теб?

Той издиша, дълга, облекчена въздишка. Щом му пишеше, може би не го мразеше. Нищо че използваше медицински език. Той отговори бързо:

Иска ми се да се видим.

Боже, как копнееше за нея!

Отговорът се бавеше.

И бавеше.

Той крачеше нервно из апартамента. Точно щеше да загърби всякакво достойнство и да ù се обади, когато отговорът най-после се получи.

И на мен ми се иска.

Никога не се беше изпотявал в очакване на есемес. После трябваше да вземе душ. Попита:

Довечера?

Този път отговорът дойде веднага.

За съжаление не. Ще излизам.

Какво, по дяволите… Той искаше да я види веднага. И не искаше тя да излиза. С кого щеше да излиза? За какво беше чакал толкова? Но макар цялата тази ревност да беше ново преживяване за него, Александър не беше толкова глупав да не схване, че ни най-малко не го засяга с кого и къде ще излиза Изабел. Писа ù:

Окей, да се чуем утре?

Прати му вдигнат палец. Нищо повече. Но може би картинка с палец беше повече, отколкото той заслужаваше.

Погледна дисплея. Препрочете всичките им есемеси. Надяваше се да бъде по-адекватен, ако тя се обадеше пак. Когато телефонът бипна, звукът мина през него като електрически ток, но се оказа просто снимка от Аса – двамата с Майкъл бяха на меден месец на остров Мавриций и изглеждаха отблъскващо щастливи. Той захвърли телефона и отвори компютъра. Известно време потъна в работа, прегледа няколко бизнес плана, изпратени му от счетоводителя в Ню Йорк, върна му мейл с мнението си и после мина към по-мрачните страници в интернет. За човек, който се интересува от извратености, интернет е рог на изобилието.

В десет часа телефонът бипна отново. Дочете статията „Десет съвета за начинаещи как да връзвате партньора си“, преди да погледне дисплея.

Ние сме в „Бийфитър Ин“. Йотгатсбакен. Можеш ли да дойдеш?

Александър препрочете есемеса от Изабел още веднъж, да не би да не я е разбрал. Дали можел да дойде. Не искаше нищо друго, освен да отиде при нея. Където и да е тя. И каквото и да е „Бийфитър Ин“.

Той си метна якето, писа ù, че идва, и след пет минути вече седеше в таксито.

Огледа се из бара. Беше най-обикновено квартално заведение, в каквото отдавна не беше стъпвал и каквото сам не би избрал никога.

Миришеше на бира и пържени картофи. Прашни пластмасови растения в ъгъла и зелена изкуствена кожа на закрепените за стената пейки.

– Насам! – провикна се Изабел.

Махаше от една ъглова маса в дъното на помещението. Когато стигна при нея, тя му се усмихна широко. Очите ù блестяха. Масата беше покрита с халби и бутилки, и купи с ядки. Около нея седяха Изабел и четирима мъже. Трима брадати яки типове.

И Себастиен Паскал.

Изабел пак пусна странната ослепителна усмивка, но този път Александър долови нещо зад нея, сякаш беше просто фасада. Тя ги представи.

– Свен и Кристиан са от Лекари без граници. Работили сме заедно през годините. Йойстайн е от нашите логистици, един от най-добрите. Бяхме заедно в Либерия. – Мълчание, колкото за един удар на сърцето. – А Себастиен вече познаваш.

Гласът ù беше съвсем неутрален, но неизказаните думи между тях бучаха в ушите му.

Александър се ръкува с мъжете, един по един. Със Себастиен накрая. Стисна ръката му здраво, значително по-силно, отколкото онзи път в Сконе. Ако му счупеше нещо, поне наоколо имаше достатъчно лекари, с които да се консултира.

После седна на последния свободен стол. Озова се точно срещу Изабел. Себастиен беше вдясно. Другите мъже бяха разпръснати, като Изабел седеше в центъра. Александър не можеше да отмести поглед от нея, тя сияеше. Не изоставена жена, а кралица със свитата си. Трима рицари и един змей.

– Случайно попаднахме на Себастиен – каза тя уж небрежно.

Аха. Значи го беше повикала като подкрепление. Нямаше нищо против.

Сервитьорката дойде и си записа новите поръчки. Александър поиска тъмна бира, облегна се назад и се настани удобно. Изабел извади телефона си, изщрака нещо набързо и той получи есемес:

Приятел е на Кристиан. Нямах представа, че ще дойде.

Той я погледна през масата, доволен, че ще може да бъде нейният рицар на бял кон. Кимна ù.

– Пияна ли си? – размърда устни беззвучно.

– Много – отвърна тя и му се усмихна замаяно.

– Александър, откъде се познавате с Изабел? – попита един от брадатите супергерои.

Александър беше забравил имената им, само Изабел беше от значение.

– Той е богаташ, който непрекъснато пътува по света. Така се срещнахме – обади се Изабел.

Никой сякаш не се замисли колко нелогично звучи този отговор. Като гледаше броя бутилки на масата, Александър не се и учудваше. Изглежда всички здраво бяха пийнали.

– Нали знаеш, че тя е легенда?

Погледът на Александър се задържа върху красивото засмяно лице на Изабел. Тя изглеждаше на място, където и да се намира, дори тук, понеделник вечер в смрадлив пъб в Сьодер.

– Това не ме изненадва – отвърна той и се вгледа в сивите ù очи. – Тя е сред най-възхитителните хора, които съм срещал.

Погледите им се преплетоха над масата и той разбра, че е усетила опита му да помоли за прошка.

– Разкажете ми – помоли той. – Разкажете ми за легендата доктор Сьоренсен.

– Преувеличават – махна тя с халбата.

– Напротив, разкажи за онзи път, когато изкупи всички лекарства в Порт-о-Пренс.

Тя поклати глава.

– Искам да чуя. – Да, да. Добре тогава. Беше след земетресението. Дойдоха пациенти, натровени с нещо. Оказа се, че са им дали лекарства в някаква клиника, която някой се възползвал да отвори. Двамата с колегата отидохме и установихме, че някак са се докопали до запас от лекарства за раково болни и сега ги изписват на всички. Опитахме се да ги изкупим, но те отказаха, вероятно съзнаваха, че от някой друг могат да изкарат още повече пари. Накрая казах, че познавам Златан Ибрахимович и ако ми позволят да купя лекарствата, ще им взема автограф.

– Те знаеха ли кой е Златан?

– Навсякъде по света знаят кой е Златан – обади се логистикът и удари с длан по масата, засмян.

– Свързах се с мениджъра му. Златан ми изпрати две снимки с автограф, които след това препратих в Хаити.

Брадатите мъже завиха от смях и така си чукнаха халбите, че бирата се разплиска.

– Значи така действат Лекари без граници? Разправят небивалици.

– Веднъж бяхме на мисия и една от лекарките получи бъбречна криза. Знаеш ли как боли от бъбречни камъни?

Александър поклати глава.

– Смята се за едно от най-болезнените състояния, сто по скалата между нула и сто. Така боли, че буквално не можеш да стоиш на едно място. Заведохме лекарката в болница и там поискаха да я задържат. Тя обаче отказа, не искаше да заема легло. И твърдо отказа да прекъсне мисията и да се прибере у дома, което би било единственото нормално решение. Дадоха ù обезболяващи и всички се прибрахме и си легнахме. Наредихме ù да ни събуди, когато пак има нужда от инжекция. Вместо това тя остави всички да се наспят и сама си би инжекцията – което е суперхардкор – и на другия ден асистира за девет-десет операции.

– Леле!

– Историята не свършва тук. Ден-два след това една рана ù се инфектира сериозно, така че сама си назначи антибиотично лечение и си направи превръзка. А после получи белодробна инфекция. И тогава отказа да се прибере у дома. Това беше в Ирак. Бежански лагер. Работеше денонощно и кашляше повече от пациентите си. Накрая си заби използвана игла. В такива случаи стандартната процедура е да вземаш лекарства за ХИВ. От тях може да ти стане ужасно зле и разбира се, на нея ù стана. Получи толкова много странични ефекти, че не можеше да се държи на крака.

– Какво стана?

– Наложи се да ме приберат у дома – промърмори Изабел. – Насила.

Всички избухнаха в смях.

Той ги погледна.

– Вие сте луди. Била си ти?

– Това беше първата ми мисия с Лекари без граници, бях в ужас, че ще ме вземат за некадърница.

– Казах ти, че е легенда.

– Изабел прави всичко по-добре от другите – обади се Себастиен и устата му леко се изви. – Като машина е. Да?

– По-добра е от машина, Себастиен – изсмя се един от брадатите и Изабел се ухили.

Александър обаче усети, че думите на Себастиен я нараниха. Изабел и нейната вечна битка да бъде добра, да бъде винаги най-добрата. А този задник седеше срещу нея и ù се подиграваше.

Александър се вторачи в Себастиен, обмисляше сто начина да го удуши.

Французинът изсумтя и се изправи.

– Ще проверя дали имат някакви прилични вина – каза той и отиде на бара.

Александър го проследи с поглед. Видя как застава на бара. Поколеба се. Чу как другите пак започват да споделят спомени. Реши се. Стана и тръгна небрежно към бара. Проби си път, докато се озова точно до Себастиен.

Французинът го изгледа изненадано и Александър доби учтиво, невинно изражение, като че бе дошъл само да си поръча бира и да размени няколко плоскоумни делнични реплики. Това беше елементарна покерджийска техника. Да криеш намеренията си от противника, като същевременно търсиш слабости, анализираш какъв играч седи срещу теб. Беше направо смешно лесно да прецени Себастиен. Александър беше израснал сред гадняри и ги различаваше за миг. Французинът беше точно от онези хиени, които се нахвърлят на слабите и безпомощните. Александър умееше да се разправя с такива на шест различни езика.

– Е? – започна той възможно най-приветливо.

– Е?

Зъбите на Александър проблеснаха, застана така, че да личи колко е висок и широкоплещест. Притисна Себастиен към бара с вид, че хората зад него го бутат. Усмихна се.

– Ти си бил с Изабел?

Бдителността в погледа на Себастиен. Неопитен играч, поне не когато силите са изравнени.

– Не знам какво ти е казвала.

– Така ли?

– С Изабел имахме зряла връзка. Нищо повече.

– Тя ти е била студентка.

– Беше пълнолетна, а аз просто водех един курс. Не е нещо, за което да звъниш у дома и да цивриш. Не е получавала някакво специално отношение. Освен това тя се хвърли в обятията ми.

Александър направи още една крачка напред. Заряза покерните аналогии и смени стратегията. Изпъчи гърди, притисна го, вторачи се в очите му.

Погледът на Себастиен започна да шари.

– Не знам какви лъжи ти е наприказвала, но не обичам да ме заплашват.

– Не ми дреме какво обичаш. И не те заплашвам.

– А какво искаш тогава?

– Ще се изразя възможно най-ясно. За да няма недоразумения между нас двамата. Заради езиковите разлики, нали разбираш. Ако дори си помислиш нещо, което може да е неприятно за Изабел, ако я дразниш, ако кажеш и дума, която да сметна за обидна за нея, ще те хвана за гърлото и ще стисна, и ще стискам, докато очите ти изскочат от орбитите.

Той вдигна ръка и Себастиен отстъпи назад. Александър се ухили. Отпусна ръка върху рамото на французина и леко го потупа.

– Виждаш ли разликата? Това вече беше заплаха.

Александър си взе бирата и се върна на масата. Усмихна се широко на Изабел.

– За какво говорихте? – попита тя с подозрение.

– Не помня. Май за анатомия.

Глупаво, разбира се. Безсмислено? Вероятно. Но какво иначе да стори? Все пак беше тук в качеството си на рицар на бял кон. А един рицар трябва да защитава дамата на сърцето си.

Той седна. Погледна брадатите мъже. Бяха нахакани и арогантни, но ако някой в целия свят имаше право да се смята за голяма работа, това бяха Лекари без граници.

– Следващите бири са от мен – каза той. – Разкажете за още легендарни подвизи, които сте извършили.