Само една тайна

42

– Татко иска да се запознае с теб – каза Джина и прехапа вътрешната страна на бузата си.

Така се безпокоеше как ще реагира Питър, че не продума цяла вечност. Сега обаче почти бяха стигнали и тя най-накрая събра смелост да изрече трудните думи. Дълго време успяваше да отбегне всякакви въпроси у дома, но вече нямаше как. Не вършеше нищо нередно. Беше голяма жена. Но дали един швед можеше да разбере колко важно е за нея мнението на баща ù? Шведите имат толкова различни нрави, идентифицират се преди всичко като личности. Да, в много отношения тя беше истинска шведка. Но не във всички. Семейството бе най-важно и индивидът винаги беше подчинен на него.

– Сигурно се чуди какъв е този мъж, който кара дъщеря му у дома – кимна Питър.

– Казах му, че сме приятели. – Джина му хвърли бърз поглед.

Той кимна.

– Добре.

Какво щеше да каже баща ù, когато се запознаеха? „Питър е стар – помисли си тя, – поне в сравнение с нея.“ И баща ù не изглеждаше доволен, когато тя му разказа за мъжа – един от шефовете – от службата, който я изпращаше до вкъщи.

Стисна дръжките на чантата си. Имаше малко, не, никакви приятели шведи. Почти не знаеше как да общува с един швед, поне извън ежедневните отношения – работа, университет и студентски клубове.

Ако слезеха от тази кола заедно, ако Питър я изпратеше догоре, в нейното лично пространство, всичко щеше да се промени.

Никога не бе канила никого у дома, нито приятели и опре­делено не гадже. „Не че Питър ù е гадже“, напомни си тя смутено. Но какви всъщност бяха отношенията им? Можеха ли да бъдат дори приятели? Тук все говореха, че противоположностите се привличат, но накъдето и да погледнеше, Джина виждаше само конформизъм. Белите общуваха с бели, средната и висшата класа общуваха помежду си на по чаша скъпо вино и водеха културни дискусии. А в нейната Тенста живееха само имигранти. Имаше ли място извън луксозния автомобил на Питър, където връзката им би могла да съществува? Дали беше разумно да излизат от този мехур? Какво щеше да стане, когато външният свят започнеше да ги наблюдава?

Питър спря на един паркинг срещу входа ù.

– Ще се кача с теб – склони.

– Окей – съгласи се тя с пресъхнала уста.

Дръпна предпазния колан. Той не помръдна.

– Заседнала съм – притесни се тя.

– Дай да видя.

Питър се наведе към нея, главата му докосна гърдите ù и тя замръзна на място, сполетяна от чувство, което не можеше да определи.

– Така. – Той откопча предпазния колан.

Спогледаха се.

– Благодаря!

„Трябва да слязат от колата, – помисли си. – Трябва да престанат да се гледат в очите.“ Тя мигна бавно.

– Джина… – промълви той смутено.

Тя докосна бузата му, усети остра набола брада и топлина. Питър си пое дъх, седеше неподвижно, сякаш замръзнал. Не изглеждаше щастлив, по-скоро уплашен и чувстващ се неловко. Сведе очи.

– Ние трябва… – заекна той и се дръпна, а ръката ù увис­на във въздуха. – Ти не бива…

Тя преглътна. Не знаеше какво я беше прихванало.

– Извинявай! – прошепна.

– Няма за какво да се извиняваш – поклати глава той, отвори вратата, слезе от колата, заобиколи я и отвори нейната врата.

Джина слезе, старателно си оправи дрехите, провери дали чантата ù е затворена. Не беше целяла нищо, ръката ù се беше вдигнала сякаш от само себе си. Знаеше, че ако доближи ръка до носа си, ще усети афтършейва му.

– Ще дойдеш ли? – попита тя накрая, страшно притеснена от реакцията му.

Сигурно му се е сторило ужасно неуместно.

Той вдигна очи към блока.

– Да – каза кратко.

Питър стоеше в занемарения асансьор, който се изкачваше в сивия блок. Погледът му шареше, погледна върховете на обувките си, нелепо излъскани и чисти на фона на мигащата луминесцентна лампа. Вдигна очи, усещаше топлината от тялото на Джина в тясното пространство, но не смееше да я погледне. Цифрите на доста от копчетата в асансьора бяха изстъргани, а огледалото беше надраскано със спрей. Той се питаше какво говори за него като човек фактът, че никога досега не се е качвал в такъв асансьор.

Не знаеше какво да мисли за станалото в колата. Прокара пръсти през косата си, потеше се, искаше му се да беше облечен във всичко друго, само не в ръчно шит костюм.

Щеше да се запознае с баща ù, човек, към когото – знаеше – Джина таи изключително уважение. Човек, чието одобрение той отчаяно искаше, без да знае защо всъщност.

– Ти… – започна той.

Асансьорът спря и вече нямаше връщане назад.

– Пристигнахме – каза тя.

Стоеше зад нея, докато Джина отваряше вратата. Тя отстъпи встрани. Той се поколеба, но пристъпи в тъмното антре. Какви ги вършеше? Какво правеше тук, в това антре с тези непознати миризми и лична атмосфера?

– Татко? – провикна се Джина и му се стори, че звучи притеснено.

Неговото собствено притеснение достигна върха си.

– Имаме гости.

Един едър, но леко приведен мъж излезе да ги посрещне в тъмния коридор.

– Татко – пак притесненият глас на Джина, – това е Питър. От работата. Докара ме вкъщи. Прави го понякога, както знаеш. Искаше да се качи да се запознаете.

Питър никога не я беше чувал да бъбри така. Нервно, леко пискливо. Освен това разтягаше истината. Не той беше пожелал да се качи. На него му стигаше само да кара колата. Не да изпитва чувства. Не да се намесва в семейния ù живот. Той се бореше с паниката, след което обаче намери подкрепа във възпитанието, което му беше набивано в главата, включително и буквално, още откакто проходи. Протегна ръка и каза, спокойно и авторитетно, все едно говореше с клиент или подчинен:

– Приятно ми е да се запознаем. Питър де ла Грип.

Бащата натисна електрически ключ и антрето стана една идея по-светло.

Питър видя картини и снимки по стените. Писма и обувки, и якета по шкафове и закачалки. Две затворени врати и кухня в далечния край на коридора. Това беше всичко, апартаментът беше малък, можеше целият да се побере в неговата дневна.

Гледаха го тъмни подозрителни очи. Сериозно лице. Сива коса. Пантофи и жилетка, но и известно обаяние, което накара Питър да се сети за американски президенти и характерни актьори. Точно когато Питър започна да се чувства като идиот с протегнатата си ръка, бащата на Джина подаде своята и се ръкува с него.

– Исмаил Адан – представи се.

Питър се сдържа да не потръпне, успя да прикрие гримасата от болка, но хватката на бащата беше като да те стиска менгеме. Това беше мъж, избягал от война и терористи, преживял страдания, които Питър дори не смееше да си представи. Мъж, взел двете си малки деца, напуснал родината и някак добрал се жив дотук, до Швеция, страна, която със сигурност невинаги се е отнасяла с него подобаващо.

– Благодаря, че толкова пъти изпращахте дъщеря ми до вкъщи – каза той и най-сетне пусна ръката му.

Говореше шведски с акцент, но граматически беше безгрешен. Джина му беше разправяла колко усилено се е трудил баща ù, за да овладее новия език в зряла възраст.

Тъмните очи не го изпускаха и за секунда. Питър усещаше как го оглежда и преценява и в целия си живот никога не се беше чувствал толкова порочен. Джина не знаеше възрастта на баща си, но Питър предположи, че мъжът пред него е под петдесет години. Това означаваше, че самият Питър е по-близо до възрастта на баща ù, отколкото до тази на Джина. Като че ли му трябваха още причини да се чувства като дърт развратник! Боже, кой знае какво мислеше за него този човек! Поизправи гръб, надяваше се да изглежда надежден, не като бял мъж на средна възраст със съмнителни намерения.

– Как е Амир? – наруши мъртвешката тишина Джина.

– Стана късно – каза баща ù. – Брат ти има нужда от помощ с домашните. Има храна в кухнята. За теб – добави той, преди да отвори една от двете врати и да се оттегли в нещо, което приличаше на малък хол.

Джина прехапа устни, после леко се усмихна на Питър.

– Хареса те – прошепна му.

Питър едва не избухна в смях, лъжата беше толкова очевидна.

– Забелязах – отвърна.

Но поне беше минало. Срещна бащата на Джина и оцеля.

– Ще те изпратя до долу – рече тя.

– Може ли да те питам нещо? – започна Джина бавно.

Питър кимна и задържа вратата на асансьора, докато тя излезе.

– Ще ми кажеш, ако не искаш да говориш за това.

– Питай каквото искаш.

– Онова, което направи миналото лято… Срещу семейството си. Срещу фирмата ви. Защо го направи?

Той мълчеше. Беше подозирал, че рано или късно ще му зададе този въпрос.

– Беше свързано с нещо, което се случи преди години – изрече накрая.

Тя носеше тънка раирана жилетка и сега се уви в нея. Духаше вятър, той не искаше тя да изстине заради него.

– Какво?

– Понякога страхуваш ли се от мен? – попита той бавно. – Когато сме сами?

Тя поклати глава:

– Не, ни най-малко.

– А може би трябва.

Лицето ù доби объркано изражение.

– Не може да е толкова лошо.

– Като млад изнасилих едно момиче – промълви той глухо.

Джина покри устата си с ръка.

„Това е краят“, помисли си Питър.

Тя се взираше в него иззад ръката си и той мразеше страха, проблясващ в очите ù. Стори му се, че тя отстъпи крачка назад, но може би си въобразяваше.

– Това, което направих на гласуването миналото лято, беше опит да поправя стореното.

– И получи ли се? – попита тя задавено. – Поправи ли стореното?

– Известно време смятах така. Тя ми прости. Не поддържаме контакт, но понякога се засичаме. Обаче ако ти разкажа всичко, трябва да си остане между нас.

Тя дишаше учестено. Той видя, че се бори с шока, и очак­ваше всеки момент да се обърне и да избяга.

– Добре – обеща тя накрая.

– Беше малката сестра на Дейвид Хамар.

Тя сбърчи чело.

– Каролина?

– Случи се много отдавна, бяхме съвсем млади. В училището ми. Баща ми потули цялата работа. Мислех, че тя е умряла, и живях с тази вина през повече от половината си живот, преди да науча, че е жива.

– Не знам какво да кажа.

– Изнасилих момиче и малтретирах съученик. Разбирам, че си шокирана.

– Но защо?

– Наистина ми се иска да имах добър отговор на този въпрос. Никога не съм бил силна личност. Бях слаб. Гневен. Това не е извинение, по никакъв начин не мога да оправдая деянията си, но когато се опитвам да разбера станалото, ми идват наум само тези обяснения. Не очаквам да ме разбереш.

– Но колко години беше?

Той се замисли за онази есен. Спомените често бяха смътни, имаше само отделни проблясъци.

– Ще ми се да мога да кажа, че съм бил хлапе, но наскоро бях навършил осемнайсет. Тя беше на петнайсет.

– Това е ужасно!

– Да. Е, затова гласувах за „Хамар Капитъл“ миналото лято. Получих шанс по някакъв, макар и малък начин да се реванширам за причиненото на Каролина и семейството ù. Оттогава баща ми не ми говори, но все пак чувствам, че постъпих правилно.

Джина го гледаше, сякаш е непознат и той си помисли, че това е цената, която трябва да плаща, отново и отново, за стореното в миналото. Знаеше, че си го е заслужил, но така го болеше, че му стана трудно да се държи на крака. Почти му се искаше Джина да избяга, за да може той да се прибере у дома и да се предаде.

– Как е тя? Каролина?

– Добре, всъщност. Сгодена е. Такава рана не може да зарасне напълно, знам го. Но тя изглежда го е оставила в миналото.

Сред целия ужас това беше единствената му утеха. Че Каролина Хамар изглеждаше истински щастлива.

– За разлика от теб?

Той сведе очи.

– Да.

Искаше му се да не беше оставал, да не се беше качвал в дома ù. Тогава може би нямаше да му зададе въпроса. Семейството беше толкова важно за Джина – естествено, че се чудеше за отношенията в неговото.

– Джина, виждам, че си шокирана. Питай ме каквото пожелаеш. Какво мислиш за това, което ти разказах? Ще разбера, ако ти…

Той замълча, не можеше да го изрече – че щеше да разбере, ако тя не искаше да го вижда никога повече.

Тя сбърчи чело и прехапа долната си устна. Търкаше върха на обувката си в асфалта.

– Изнасилването е ужасно престъпление. Шокирана съм, естествено, точно както казваш.

Тя млъкна. Продължаваше да избягва погледа му.

– И съм тъжна. Ужасно е.

Пак мълчание. Дланите на Питър бяха изпотени, бучката в гърлото – невъзможна за преглъщане.

– Знаеш ли… в моята родина… се случват неща, които вие в Швеция дори не можете да си представите – продължи тя и най-сетне срещна очите му.

Беше невъзможно да изтълкува погледа ù. Но вече не изглеждаше толкова шокирана, само безкрайно тъжна.

– Животът на безброй жени бива съсипан.

– Да – заекна той и преглъщаше ли, преглъщаше.

Той беше съсипал живота на Каролина. Знаеше го.

– Но, Питър, знам също, че човек може да го преодолее, точно както може да преодолее и други престъпления, на които е станал жертва. Знаеш ли дали Каролина е получила помощ?

– Ходила е на терапия. Казва, че се чувства добре. Че го е оставила зад гърба си. И брат ù се грижи за нея.

– Срещала съм Дейвид Хамар. Той е… хм… впечатляващ.

Насред цялата си мъка Питър се засмя леко. Това беше направо нелепо, меко казано.

– Иска ми се да можех да върна времето назад – поклати глава той.

– Но не можеш.

– Не, не мога.

– Извинявай, че повдигнах въпроса. Сигурно ти е тежко да го обсъждаш.

– Предполагам, че ще има последици.

– За кое?

– За нас.

– Да, предполагам. Трябва да помисля малко.

– Разбирам – кимна той и почувства как и последната надежда се изпарява.

Наистина я разбираше. Напълно.

Тя се уви по-плътно в жилетката.

– Лека нощ!

Той искаше да протегне ръка към нея, да каже нещо, с което да не позволи всичко да рухне. Но нямаше какво да каже, затова се задоволи с тихо:

– Лека нощ, Джина!