Само една тайна

49

– Bonjour maman!

Изабел целуна нежната, ухаеща на пудра буза на майка си, след което двете минаха през входа на търговския център. Проправиха си път между добре облечени младежи от Йостермалм, надути аристократи и заможни туристи до „Кафе Ентре“ на приземния етаж.

– Бланш, чакай!

Един мъж на възрастта на Бланш, когото Изабел познаваше от клюкарските вестници като граф и приятел на краля, ги спря и лицето на Бланш засия. Започнаха дълъг и оживен разговор на френски и Изабел чакаше нетърпеливо. Бланш Сьоренсен все още беше познато лице и хората често я спираха на улицата. Понякога Изабел се питаше дали по този начин майка ù се предпазва от страха от остаряването – като се оставя да ù се възхищават мъже. Бланш подаде ръка и белокосият аристократ я целуна елегантно, преди леко да се поклони на Изабел и да си отиде.

– Той се грижеше за мен, когато баща ти умря. Сега е женен за трийсет години по-млада от него. – Бланш поклати глава. – Мъже.

Изабел метна якето си на облегалката на стола.

– Ти какво ще искаш, maman?

До последния момент ù се искаше да отклони тази среща на кафе. Но не посмя. Какво говореше това за нея? Зряла жена, която не смее да каже на майка си „не“.

– Само кафе – отговори майка ù. – Не съм гладна, макар че от закуска не съм слагала залък в уста. Но аз ям съвсем малко, както знаеш.

Обикновено Изабел би напомнила на майка си, че трябва да се храни, на което майка ù би повторила колко малко и рядко яде и доколко не се вълнува от храната, след което би се предала и би си поръчала сандвич, който да омете до последната троха. Днес обаче Изабел нямаше много време, тъй че просто поръча две кафета. Хвърли поглед на часовника зад касата. Щеше да се срещне с Александър след три часа, а ù оставаше да уреди още нещо. Дали някога е била едновременно толкова нетърпелива и ужасена? Дали се е чувствала по-жива и без задръжки като вълнуваща, сексапилна и привлекателна жена? Глупави въпроси, разбира се. Добре знаеше, че отговорът е не, не и не. Постави чашите на масата. Всъщност нямаше никаква нужда от кофеин, и така беше превъзбудена.

– Най-после. С какво си толкова заета напоследък, че нямаш време за собствената си майка дори на празника ù?

– Обадих ти се – напомни ù Изабел.

– Щом смяташ, че това е достатъчно.

Изабел прехвърляше отговора наум, загледана в светлозелената рокля на Бланш. Една такава дреха би осигурила парите за много от разходите на „Медпакс“.

– Дойдох на партито ти – посочи тя. – А след това почти не съм била у дома. Не знам дали си чула за Чад, беше страшно. Озовах се насред…

– Кафето е студено – прекъсна я Бланш и остави лъжицата. – Обичам кафето да е вряло, много добре знаеш. Вече и кафе ли не могат да правят?

– Ще се погрижа.

Изабел се изправи, взе нова чаша кафе за Бланш, седна и пак хвърли поглед на часовника. Стрелката се движеше ужасно бавно.

– Не можеш ли да седиш пет минути, без да гледаш часовника? С всички хора ли се държиш така, или само с мен? Много е невъзпитано.

– Извинявай. Разбира се, че имам време за теб. Кафето по-добре ли е?

Сега обаче беше успяла да раздразни майка си, забеляза го.

– Не разбирам защо винаги е толкова трудно да се общува с теб. Всичките ми приятелки си прекарват толкова приятно с дъщерите си. Ан аф Шеле пътува навсякъде с дъщеря си. Дъщерята на Нина Бенгтсен е толкова грижовна. Защо точно на мен ми се е паднала дъщеря, която поне веднъж не може да стои мирно, докато изпие едно кафе?

– Maman, аз…

– И какво си направила с косата си? Не си ли малко стара за тази прическа? По-хубава си с вдигната коса, по-класическо. Сега се вее навсякъде. Ти, с твоя едър кокал, трябва да мислиш за тези неща.

Отказваше да я въвличат в спор за външния ù вид. Харесваше къдриците си, обичаше да ги носи пуснати и свободни.

– Моля те, maman. Не може ли да говорим за нещо друго, и без това по този въпрос никога не сме на едно мнение. – Тя се усмихна възможно най-любезно. – Току-що се прибирам от Чад. Не искаш ли да чуеш как беше?

– Извинявай, не бях разбрала, че разговорът трябва да се върти само около теб.

Изабел мигна. Дори за майка ù това беше твърде злобно. Но тя нямаше как да победи, тъй като Бланш никога не беше последователна в критиките си. Заминеше ли за Чад, не беше правилно. Заминеше ли с Лекари без граници, също беше грешно. Самият смисъл на повечето им разговори беше, че никога не можеше да получи одобрение от майка си.

– Вечерята, на която ни покани, беше много хубава – рече бързо.

Моля те, мили Боже, ако не се скараме сега, никога повече няма да те моля за нищо!

– Може. Не беше нещо особено.

Бланш отпи от кафето си.

– Запознах се с един човек, който те познава – започна Изабел, която добре знаеше, че мъжете са втората най-любима тема на разговор за Бланш след собствената ù личност. – Евгений Толстой. Каза, че познавал баба. Сещаш ли се?

– Мисля, че сме се виждали. Знам кой е. Брат е на Ебба де ла Грип, n’est-ce pas11? Онази жена е пълна гъска, но Евгений е симпатичен, доколкото си спомням.

– Запознах се с племенника му Александър де ла Грип – каза Изабел и веднага съжали.

Затаи дъх. Но все на някого трябваше да каже поне нещо за Александър, иначе щеше да се пръсне.

– Скандалният син? Боже, откъде накъде?

– Разбираме се.

Бланш почти успя да сбърчи изпънатото си чело.

– Не разбирам. Защо му е да общува с теб?

А пък аз си мислех, че е лоша идея да разкажа на мама за Александър. Ето, изобщо не съм била права.

– Изабел, казвам го само за твое добро. Не бъди толкова глупава да вярваш, че подобен мъж ще прояви интерес към теб. Не можеш да вярваш на мъжете, особено пък на него.

– Откъде знаеш?

Браво, Изабел, влоши нещата още повече!

– Той иска само едно, би трябвало да ти е ясно. Мъжете не са като жените, правят каквото си искат. Помисли си добре.

Мълчи. Не казвай нищо.

– Невинаги е толкова черно-бяло – изтърси тя, очевидно неспособна да си сдържи езика зад зъбите.

– Ако смяташ така, си наивна. И ще бъдеш наранена, гарантирам ти.

– Но не смяташ ли, че има поне един-двама мъже, на които може да се вярва?

– Не. Говори си каквото искаш. Но животът ме е научил.

Изабел знаеше, че и последната забележка беше насочена срещу нея. Бланш по грешка забременяла с Изабел. Като католичка не можела да направи аборт и затова се наложило да се омъжи за баща ù. От сватбата имаше една-единствена снимка, Изабел я беше намерила при баба си и я беше спасила от изхвърляне. Мрачен Ханс Сьоренсен и бременна в третия месец Бланш. Нещастни лица. Нещастен брак. И дъщеря, захвърлена при баба си кажи-речи от момента на раждането. Дете, вечно копнеещо за мама, красивата жена, която от време на време се появяваше с френските си изрази и вълнуващи аромати, и за татко, който почти никога не идваше. Веднъж ги беше чула да се карат за това – мама и баба. Чия отговорност е Изабел.

– Ако искаш, не ме слушай – продължи maman и Изабел се отърси от старата мъка, изтри я като прашинка от рамото. Това бяха стари рани и вече далеч не боляха толкова силно. – Но аз знам за какво говоря. Живяла съм по-дълго от теб, а и ти никога не си разбирала мъжете, както ги разбирам аз.

Изабел се вгледа в чашата си. Време беше да си върви, иначе вероятно щеше да каже нещо, за което после да съжалява.

– Знам, казах, че ще остана, но трябва да тръгвам – рече тя рязко. – Имам среща. С една шивачка.

– Едно време само да влезех в стая и всички мъже се обръщаха към мен. Нямаш представа какво е. Колко е трудно да остарееш!

– Всички остаряват, maman – отвърна Изабел. – А ти още си красива – добави тя, тъй като беше вярно. – Тук няма и един мъж, който да не е погледнал насам, към теб.

– Трудно е да изгубиш нещо, което си имал. Питам се дали за теб не е по-лесно. Е, аз съм ти майка и в моите очи, естествено, винаги си красива. Но знаеш какво имам предвид.

Изабел се изправи. Ако не си тръгнеше незабавно, майка ù щеше да изсмуче цялата ù самоувереност.

– Съжалявам, но наистина трябва да бягам.

– Тръгвай. Не е моя работа да имам мнение.

– Да се видим другата седмица?

– Обади ми се. Все си стоя вкъщи – каза Бланш както винаги, макар изобщо да не беше вярно.

Maman имаше натоварена социална програма. Ако Изабел беше в по-войнствено настроение, щеше да го посочи, но вече беше изтърпяла предостатъчно критики и подмятания. За един път ù стигаше.

– Ти ще останеш ли? – попита само.

Майка ù си оправи шала, докосна обиците. Обиците на баба, забеляза Изабел, онези с брилянтите, стари и блестящи, които баба ù беше обещала на нея.

– Ще остана. Една приятелка ще се отбие. Щом ти си тръгваш.

Значи всъщност си е уговорила среща с някой друг. Защо никога не си вадеше поука, винаги се хващаше на заяждането на майка си? Изабел се наведе и я целуна по бузата.

– Чао. Ще ти звънна.

И си тръгна от кафенето. Когато се обърна, за да помаха още веднъж, на масата на майка ù вече седеше белокосият граф.

Изабел забърза крачка и като излезе, си пое дълбоко дъх няколко пъти. Беше оживяла. Спря едно такси и посвети краткото пътуване от „Хамнгатан“ на това да се успокои. Затвори очи и усети как си възвръща душевното равновесие, слава Богу! Очакването за онова, което щяха да правят с Александър, все пак се оказа по-силно от смачканото его след атаките на майка ù. Слезе от колата. Лоло отвори вратата и я покани с широка усмивка.

Изабел погледна роклята, която Лоло беше извадила.

– Идеална е! – възкликна.

– Смяташ ли да ми кажеш за какво ти е? – попита Лоло, докато внимателно я увиваше в найлон и ù я подаваше.

Изабел поклати глава. Вдигна закачалката високо, за да не се влачи по земята. Щеше пак да вземе такси и да се преоблече на място.

– Боже, бих убила, за да разбера какво ще правиш – въздъхна Лоло със завист в гласа.

Изабел се сбогува. Може би майка ù имаше право, помисли си тя, докато чакаше на тротоара. Може би беше наивна и четеше във връзката си с Александър повече, отколкото съществуваше. И може би наистина не можеше да се вярва на мъжете. Но точно сега нямаше намерение да се безпокои. Може би по-късно, но не и сега.

Усмихна се, когато седна в таксито. Сега щеше да си поиграе с Александър. И тук нямаше място за съмнения.

Това щеше да се превърне в паметна битка за господство.

Тя смяташе да ù се наслади. И смяташе да победи.

11 Нали? (фр.). – Бел. ред.