Само една тайна

1

Александър де ла Грип нямаше представа къде се е събудил. Ако съдеше по светлината, беше сутрин, но в коя страна се намираше, в кой град и с кого бе прекарал нощта – всичко му беше като в мъгла.

Разбира се, това никак не беше необичайно за него.

Набързо прецени състоянието си. Гол. В чуждо легло. Измъчваше го махмурлук, но не жестоко. Протегна ръка и затърси телефона си. Видя, че е едва осем часът, но се чувстваше бодър. Голямото предимство на редовното пие­не и купонясване – човек привиква и на другия ден се буди сравнително свеж. Спомените започваха да се връщат: шампанско, коктейли и жени в различните клубове, които бе посетил, преди някак да се озове тук.

Където и да беше това тук. Александър се разрови из паметта си. Беше започнал от „Челси“, продължи към „Мийт­пакинг“, но от там нататък спомените ставаха смътни. Той поглади наболата си брада. По дяволите, днес трябва да лети за Стокхолм! Да срещне ако не своите демони, то поне голяма част от роднините си.

Измъкна се от леглото, в което снощната му партньорка още спеше дълбоко. Косата ù беше разпиляна върху възглавницата, кожата – с лек слънчев загар. Погледът на Александър се спря на голия ù гръб. Колко беше хубава снощи, когато започнаха да флиртуват на терасата на покрива! Секси по онзи енергичен начин, характерен за младите жени, дошли в Ню Йорк да търсят щастието. Шведка, така се оказа. Впечатляващо целенасочена. Освен това леко фъфлеше, което му се видя страшно възбуждащо. В интерес на истината, беше твърде млада за него – не че той страдаше от подобни предразсъдъци. Около двайсетгодишна, ококорена, непрестанно се кикотеше. В погледа ù от време на време се долавяше нотка на безскрупулност, за която вечерта под влиянието на алкохола не се беше замислил кой знае колко, но сега си я припомни.

Срещнаха се в ресторанта на Ромео и се заприказваха. Тя беше остроумна, забавна и пряма, така че празните приказки бързо преминаха в нещо повече. Името ù беше типично шведско. Линда или Йени, нещо подобно, и работеше като… Той сбърчи чело, докато се оглеждаше за дрехите си. Журналист? Не, не беше това. Намери и навлече бельото и панталона си и затърси ризата, коженото яке и обувките. Студентка? Фотомодел? Не, и това не беше. Вярно, беше достатъчно стройна за модел, но му се струваше, че професията ù изискваше нещо повече от дълги крака и хранителни разстройства. Прибра телефона си, провери дали портфейлът е налице, придърпа завивката над гърба ù и тръгна към вратата. Отвори я тихо и след малко спря на улицата. Точно така, тя живееше в Бруклин. Той си сложи слънчевите очила и се опита да се ориентира. Определено по-хубавата част на квартала. Купи си кафе и се заозърта за такси.

Изпита облекчение, че са отишли в жилището на Йесика (да, така се казваше!), а не в неговото, нищо че сега го чакаше доста дълъг път. Не че имаше нещо против да кани жени вкъщи. Той се гордееше с апартамента си в Горен Уест Сайд и дори най-преситените на удобства гости се впечатляваха от портиерите, лукса и гледката към Манхатън. Само че сега трябваше да изчезне, а и двамата знаеха, че това е свалка за една нощ. Така беше по-просто.

Докато се качваше в таксито, телефонът му звънна. Той погледна дисплея, усети как го облива познатата вълна от неприязън, като видя кой се обажда, и после безцеремонно затвори на майка си. На практика вече беше тръгнал към Стокхолм и колкото по-дълго успееше да отложи разговора с нея, толкова по-добре.

При следващото позвъняване на телефона тъкмо минаваха по Бруклинския мост. Този път на дисплея се изписа „Ромео“, така че той вдигна с весел възглас:

– Talk to me, baby.1

Погледна през прозореца. Пролетта отдавна беше дошла в Ню Йорк, навсякъде цъфтяха вишневи дръвчета и лалета. Сутрешният трафик беше спокоен и той усещаше как кафето прогонва последните остатъци от снощната веселба.

– Само исках да проверя дали си добре – каза Ромео Роци, готвач, известен като Италианския вундеркинд, международна знаменитост в кулинарния свят и най-близък приятел на Александър.

– Че защо да не съм добре?

– Като си тръгна от ресторанта ми, беше ужасно пиян.

– Тогава съм в най-добра форма – отвърна Александър нехайно. – Между другото, знаеш ли какво работи тя? Снощната ми приятелка?

Ромео въздъхна шумно.

– Не си ли спомняш? Казах ти да внимаваш с нея. Няколко пъти.

– Ааа, блогърка, нали?

– Голям клюкарски блог. От най-гадните. Ти обеща да ù дадеш тема за следващата статия. Е, направи ли го?

Александър се помъчи да нареди късчетата от пъзела на нощта, която прекара с необузданата шведка. Замисли се за въпросите, които му беше задала, и за нещата, които бяха изпробвали.

– Може и да съм – промърмори той.

– Прицелила се е към рекорд за най-много посетители на блога. Предупредих те. Като те видя, стана като фурия. Искаш ли да се погрижа? Мога да поговоря с някои хора.

Александър се запита дали изобщо му пука, че пак ще цъфне в някакъв си клюкарски блог.

– Някои хора? – повтори той, докато колата приближаваше Сентрал Парк. – Ако намекваш онова, което подозирам, по-добре още да не замесваме италианската мафия, какво ще кажеш? Не ми дреме, да прави каквото ще.

Поредна тежка въздишка отсреща.

– Нищо ли не вземаш на сериозно?

– Не ставай глупав. Гледам на удоволствията изключително сериозно.

– Знаеш какво имам предвид.

Александър замълча. Понеже наистина знаеше какво има предвид Ромео.

През последната половин година беше купонясвал по-яко от когато и да било и понякога като че ли полагаше целенасочени усилия да предизвика възможно най-големи сензации в медиите само и само за да стигнат до Европа, до родителите му.

През есента се хвана с попиконата Зоуи Тейлър. След краткотрайната, но бурна връзка тя набързо написа песента My Favorite Swede, която постигна някакъв рекорд в Spotify. Въпросът дали в песента наистина се говори за Александър остана отворен, но Зоуи, една от най-известните жени в света, не го отрече и пресата го подгони като диво животно. В момента Зоуи ходеше с бодигарда си, но My Favorite Swede си оставаше една от най-популярните песни изобщо.

– Алесандро, тревожа се за теб, сериозно.

Александър знаеше, че Ромео наистина е притеснен. Съзнаваше, че с цялото това пиене, купони и жени е на път да излезе от релси.

Но честно – толкова ли беше странно, предвид случилото се? Погледът му се зарея през прозореца на автомобила. Жълти таксита, вестникарски будки и хора. Улица след улица.

След Зоуи беше минал през безброй жени, докато накрая срещна Лана, наследница на империя в бизнеса с недвижими имоти. Останаха заедно цели двайсет и два дни. Лана беше най-скандалната наследница в САЩ и приказката ù с шведския богаташ беше отразена и в американската, и в европейската преса. Честно казано, Александър не помнеше кой знае колко от времето им заедно. Забавляваха се непрекъснато, но всичко свърши, дружески и по взаимно съгласие, малко преди Коледа. Лана замина за семейното ранчо в Тексас и там се сгоди за свой приятел от детинство, венчаха се едва няколко седмици след това. Александър дори изпрати сватбен подарък на младоженците. Беше се добрал до по-голямата част от ансамбъла на един от най-циничните бродуейски мюзикъли в историята и се беше изръсил за самолетни билети и настаняване на цялата трупа, както и за ексклузивно изпълнение по време на сватбеното тържество. Участниците, само мъже, трябваше да изпеят една от най-скандалните песни от мюзикъла, допълнена с ругатни, крайно непристойни секс сценки и богохулство. Как е реагирало на постановката дълбоко религиозното семейство на младоженеца – Александър дори беше платил допълнително, за да пеят само по вратовръзки и извънредно къси шорти, – не стана ясно. Но той беше сигурен (или поне почти сигурен), че Лана е оценила шегата подобаващо.

Нямаше спомен как самият той прекара Коледа. Малдивите? Сейшелите? Смътни картини на голи жени и луксозни яхти изплуваха в съзнанието му. Или това беше на Нова година?

Александър се върна към настоящето, когато колата сви на едно кръстовище и той мерна Горен Уест Сайд.

– Почти стигнах, може ли да ти звънна, като кацна в Стокхолм?

– А, вярно, днес пътуваш. Как се чувстваш?

Просто страхотно.

Той погледна часовника. Наближаваше девет.

– Имам нужда от питие.

– Между другото, вашият шведски принц е много секси. С удоволствие бих му сготвил нещо.

– Ако видя принца, ще му предам – заяви Александър и затвори.

Изкъпан, обръснат и преоблечен, Александър пристигна на летище Нюарк съвсем навреме. Шофьорът прие бакшиша с доволна усмивка и Александър чекира багажа си безпроблемно. Никога не бе имал неприятности с тези неща. Просто се усмихваше лъчезарно на човека на гишето и чантите му се плъзваха спокойно.

Във ВИП чакалнята той намигна на масивната дама зад бара, видя как строгата ù физиономия омеква и тя му поднесе водка с лед, като прекарваше пръсти през косата си. Нюйоркчанките са сред най-трудните за омайване в света, но досега никога не беше претърпявал провал, стига да приложеше всичките си умения. Ставаше съвсем автоматично, а и всички печелеха – той получаваше каквото искаше, те пък оставаха поласкани.

Когато повикаха пътниците за неговия самолет, той любезно пусна пред себе си майка с бебе, помогна на възрастна дама за багажа и после се качи на борда. Отпусна се сред ненатрапчивия лукс на първа класа, поръча си питие преди вечерята и проспа по-голямата част от пътуването. Всеки път избираше този полет до Стокхолм – по това време му беше най-удобно, а и винаги съумяваше да пие точно колкото да заспи.

Когато кацнаха рано сутринта на Арланда, се чувстваше отпочинал. Прелетя за секунди през митницата с шведския си паспорт, безпроблемно си получи багажа – поредното предимство на пътуването в първа класа – и махна на най-близкото такси.

– Ама че студ! – подхвърли Александър и шофьорът охотно се впусна в описания на слънчевите часове и температурите от началото на април. Времето е любима тема за разговор на всички шведи.

Профучаваха покрай предградията. Сентрал Парк в Ню Йорк представляваше море от лалета и нарциси, но тук пролетта още не се беше развихрила. Той си тананикаше весело, докато се наслаждаваше на монолога на шофьора. Обичаше да слуша хората, обичаше и Швеция, чистия въздух, спокойната атмосфера. Това, което не му харесваше тук, беше семейството му. Възнамеряваше да отлага срещата с роднините възможно най-дълго. Може би чак до неделя, когато щеше да е кръщенето. Беше съумял да избегне всяко семейно събиране от есента насам, но сега беше дошло време за кръщене и сватба, които дори той не искаше да пропусне, тъй че му оставаше единствено да стисне зъби и да потърси положителните страни на преживяването. Щеше да посвети дните на възстановяване от дългото пътуване, а нощите – на жени и алкохол, пък и, разбира се, беше длъжен – той въздъхна при тази мисъл – да се срещне с всичките си банкери.

Подминаха „Руслагстул“ и излязоха на „Бирйер Ярлсгатан“. Улиците му се струваха толкова тесни и чисти. Хората бяха добре облечени, макар че броят на просяците беше нараснал потискащо много. „Стюреплан“ и финансовият квартал профучаха покрай тях. Нощните клубове и баровете сякаш му махаха приветствено. Някога това беше любимият му район. Нямаше никакво значение колко преситен беше от удоволствията в Ню Йорк, Банкок или Лондон – в Стокхолм имаше нещо специално. Реши да излезе веднага, още тази вечер. Точно от това се нуждаеше.

Таксито спря пред хотел „Дипломат“, където Александър винаги отсядаше, когато се прибираше в Стокхолм. Водата в залива Нюбрувикен проблясваше и въпреки студа по кея на „Страндвеген“ се разхождаха тънко облечени, опиянени от пролетта шведи. Той взе една от чантите си и остави служителите на хотела да се погрижат за останалите. Възнамеряваше да остане няколко седмици и се беше подготвил за всякакви възможности. Макар да обичаше Стокхолм, тук беше трудно да намериш прилични дрехи, поне ако си от хората, които предпочитат топ качество, ушито по поръчка. А той беше от тях.

Извади шведска банкнота, подаде я на просякинята до вратата, засрами се от начина, по който успокояваше съвестта си, и влезе във фоайето. Вече имаше племенница в Швеция, би трябвало да си устрои дом и в Стокхолм, помисли си той може би за двайсети път през последните месеци. Усмихна се на жената на рецепцията и след като тя го регистрира в компютъра, ù подаде банкнота от петстотин крони. Тя поруменя, но прие парите, тъй като добре знаеше, че когато Александър де ла Грип е отседнал в хотела, някои правила спират да важат. А щом той щеше да се среща със семейството си, по-добре да се порадва на свободата си още малко.

Александър не би казал, че ненавижда роднините си, поне не директно и не всички. Беше… сложно. А той недолюбваше сложностите, беше посветил целия си живот на това да ги избягва, и то изключително умело. Изкъпа се, разопакова багажа, взе си портфейла и телефона и излезе от хотела.

Планът, естествено, беше да се върне, но човек никога не знае. Свали слънчевите очила и отвори списъка с номера в телефона си. Независимо дали му харесваше, или не, Александър де ла Грип се беше завърнал. И Стокхолм го обичаше.

1 Говори ми, бебчо. (англ.) – Бел. ред.