Само една тайна

46

Изабел не можеше да се съсредоточи върху работната среща, на която присъстваше. Тъй като пътуването до Чад бе завършило толкова безславно, тя реши, че поне може да поработи малко. Беше записала няколко пациенти за преглед и се надяваше мозъкът ù скоро да заработи с пълна сила. Един от другите лекари говореше за медицинска грижа и отговорност. След това се изправи финансовият съветник и показа цифри в пауърпойнт презентация. После мениджърката пое топката. Приказваше за обществени поръчки и бюджет, и цели. Изабел крадешком огледа другите. Дали ù личеше какъв хаос цари в главата ù? Че присъства само физически и не може да се съсредоточи, колкото и да се опитва?

Тя се насили да гледа с внимание бялата дъска, да слуша дискусията. Но как би било възможно, като единствено виждаше, отново и отново, как лежи в леглото на Александър, в креслото му, върху кухненския му плот, как се подчинява и получава оргазъм след оргазъм? Лекарят в нея можеше да даде разумно обяснение – при болка се освобождават ендорфини и след това те вземат нещата в свои ръце и създават чувство за удоволствие. Но от психологическа гледна точка беше по-трудно. Защо онова, което той правеше с нея, беше толкова хубаво?

Макар че хубаво, разбира се, беше нелепо слаба дума за това преживяване. Беше много, много повече. Сякаш за пръв път бе получила позволение да бъде себе си от сексуална гледна точка. Да бъде с някого, който не я съди. Да се чувства в безопасност и да се осмелява да се довери изцяло.

Погледна колегите си около конферентната маса. Всички бяха толкова обикновени, поне на повърхността. Дали някой от другите също си имаше тайни? Може би счетоводителката, която ù изчисляваше данъците, си падаше по пляскането? Или пък онази там, главната сестра с перлите на шията, тя може би обичаше да се облича в латекс и кожа и да доминира над сексуалния си партньор? На никого не му личеше.

Нали?

Дали другите долавяха, че доктор Сьоренсен е променена, че в момента в главата ù има само секс? Тя сведе очи и опита да се стегне. Никога през живота си не е била толкова лекомислена, толкова млада и откачена. Дълбоко вътре, под лекарката Изабел, доброволката Изабел и ултракомпетентната Изабел, на която винаги можеш да разчиташ, се криеше друга жена, която жадуваше да има raison d‘ѓtre9, да не се крие като някаква грозна тайна. Беше потискала тази си страна толкова дълго, но тя винаги се беше спотайвала някъде и я беше притеснявала. И сега това. Нямаше да повярва, че е възможно, ако не го беше изпитала лично. Че можеш напълно да изгубиш контрол заедно с друго човешко същество. При това с Александър. Беше нереално.

Не се разделиха през целия уикенд. Предния ден тя се обади на Бланш, набързо ù честити деня на майката и после продължи да му се отдава. Рано тази сутрин влезе под душа, преди да отиде на работа. Той влезе при нея, любиха се страстно и после пак ù направи закуска. Беше я изпратил до улицата, не ù позволи да пътува с градския транспорт, повика ù такси и плати на шофьора предварително.

Прекалено ли беше? Да.

Харесваше ли ù? О, да.

И Александър имаше право, нищо че изглеждаше твърде покровителствено.

Изабел беше твърде разтърсена, за да мисли логично. Когато пристигна, се качи с асансьора на грешен етаж, забрави кода на входа и после дълго стоя в друга конферентна зала и се чуди защо никой не идва на срещата.

Вече не можеше да прецени нито себе си, нито тази игра. Дали не беше опасно? Беше ли започнала нездрава връзка? Трябваше ли да се тревожи, че се е отказала от самостоятелността си? Искаше ù се да попита някого. Може би да пише на експерт. „Новият ми приятел, макар че не съм сигурна дали ми е приятел, може би ми е само любовник, двамата правим суперготин извратен секс и той се грижи за мен, и ми се обажда, и ме придумва на какво ли не, и единственото, за което съм способна да мисля, е онова, което правим. Нормално ли е? Да не би нещо да не ми е наред?“

Александър беше освободил нещо в нея, беше толкова плашещо добър в това. Все едно имаше някакъв скрит талант, който досега се е спотайвал и само е чакал сгоден момент да се прояви.

Столовете застъргаха по пода и тя вдигна очи. Срещата явно беше приключила. Всички се изправяха и Изабел също се надигна. Но докато другите обсъждаха диагнози или си бъбреха в столовата, тя веднага си тръгна и се затвори в един от лекарските кабинети. Заключи вратата, спусна щорите, тръшна се на един мек пациентски стол и облегна глава назад. Тялото ù гореше, луда работа. Тя си разкопча панталоните, пъхна ръка в тях и стигна до оргазъм за по-малко от минута. Засрамено се закопча, кръстоса крака и се загледа в празното пространство.

Естествено, никога не беше правила нещо подобно. Закикоти се. Истината беше, че тази история с Александър се оказа най-хубавото преживяване в живота ù. Като изключим страха, че губи себе си – макар същевременно да се чувстваше повече себе си от когато и да било, – нямаше нищо, което да я тормози. Александър я закриляше толкова старомодно, беше толкова учтив и нежен, че тя не можеше да се спре, дори и да искаше. Преживяването беше като от някакъв друг свят. И тя силно се боеше какво ще стане с нея, когато всичко приключи. Не би могло да продължи дълго, нали така? Трябваше ли да го попита? Щеше ли да се престраши да попита Александър дали вижда бъдеще за тях двамата? И дали той щеше да отговори искрено?

Това беше най-лошото. Нямаше никакви гаранции. В работата ù беше същото, но там тя знаеше как да се справи. Лекарят Изабел Сьоренсен знаеше. Но жената Изабел така и не беше пораснала кой знае колко в сравнение с шестгодишното дете, което стоеше със свит стомах и гледаше как мама и татко заминават, без да ги е грижа колко е тъжна или уплашена. Посветената на професията лекар, която не говореше за собствените си нужди. Зрялата жена, която никога не би повярвала, че някой мъж ще пожелае да остане при нея, ако се появи друга възможност за него.

Никога не би повярвала, че е достатъчно добра, за да бъде нечий първи избор.

Изабел излезе от стаята, измъчвана от противоречиви мисли. Вече не беше дете, беше възрастен човек. Нелепо беше да вини случките от детството.

Щеше да се опита да създаде малко дистанция, да се погледне отстрани. Нямаше да загуби себе си, а щеше да се защити – себе си и сърцето си.

Телефонът избръмча.

Есемес от Александър. Сърцето ù заби бясно.

Вечеря?

Тя прочете съобщението с учестен пулс. Сега беше моментът да започне да казва не. Нали така беше решила. Знаеше, че трябва да се дистанцира, да направи нещо самостоятелно.

Тя въздъхна и отговори просто:

Да.

Александър вече чакаше отпред, когато тя приключи работа. Рус и усмихнат, той стоеше под слънчевите лъчи на тротоара на „Валхалавеген“. Минувачите го зяпаха, но той виждаше само нея. Когато отиде при него, той я прегърна и я целува, докато тя се вкопчи в него. Продължаваха да минават хора, някои ги гледаха открито, но на Изабел не ù пукаше, остави се да я помете нещо, което може би пък представляваше някакъв вид клинично състояние на лудост.

– Навън ли ще ядем, или у нас? – попита той, докато ръцете му я галеха, докосваха врата ù, спускаха се по гърба.

Тя не можеше да мисли, цялото ù тяло крещеше „вземи ме, вземи ме“ и затова отговори възможно най-решително: „Навън“. Това щеше да ù даде време да формулира някаква интелигентна мисъл, преди да се озове по гръб или по корем в леглото му и в главата ù да остане място само за секс и оргазми.

Винаги беше гледала отвисоко хората, които се оставят да ги направляват страстите, намираше го за глупост. Е, явно беше сбъркала.

Александър я отведе в „Матиас Далгрен“, поговори тихо със сервитьора и им уреди маса по самоуверения начин, по който се справяше с всичко.

Поръчаха си вегетарианско меню и шампанско. Скъпо, луксозно, безумно. Той я хвана за ръка, милваше китката ù.

– Откачено е – промърмори тя.

– Да.

Целуна я по дланта и тя затвори очи. Дръпна ръката си.

– Какво има? – учуди се той.

– Не знам. Не мога да мисля трезво.

– Какъв е проблемът?

– Това, което вършим…

– Да?

– Толкова е…

Той се усмихна:

– Да, така е.

Тя се облегна назад и се вгледа в красивото му самоуверено лице.

– Би ли се съгласил аз да го правя с теб? – попита тя бавно. – Това, което ти ми правиш? Да си сменим ролите?

Тя го беше обмисляла, какво ли ще е усещането, какво би казал той.

Мълчание.

– Алекс?

– Ти искаш ли го? – попита той и задържа погледа ù, без тя да успее да разчете реакцията му. Очите му бяха ясносини, не се долавяше ни най-малък отклоняващ се нюанс.

„Синият е най-редкият цвят в природата“, спомни си тя от лекциите по биология.

– Може би. – Не го беше мислила, но в момента, в който изрече думите, те ù се сториха верни. – Да, бих искала да пробвам.

– Защо?

Беше го казала, за да го изпита, за да се опита да постигне някакво равновесие в лудостта, с която се беше захванала.

– Искам да знам какво изпитваш ти. И искам ти да знаеш какво изпитвам аз.

Тя затаи дъх. Дали въпросът не беше абсурден? А и как щеше да се чувства, ако Александър откажеше, ако искаше да е единствено доминиращата страна?

– Предполагам, че това е начин аз да видя как е при теб – изрече той замислено.

После отново хвана ръката ù, придърпа я до устата си, целуна един пръст, ухапа го лекичко.

– Разкажи ми, Изабел – подкани я той с толкова тих глас, че сякаш мъркаше. – Какво би направила, ако ти определяш?

Сякаш цялата кръв, всички функции се преразпределиха в тялото ù. Този поглед, този глас…

– Не мисля, че бих направила нещо различно от това, което правиш ти – отвърна задавено.

Наистина не го беше обмислила както трябва.

– Но ако ти ще поемеш управлението – каза той и целуна следващия пръст, – трябва да ми разкажеш какво фантазираш.

– Добре – промълви тя.

Сърцето ù препускаше. Едно беше наперено да предложи да доминира над Александър, съвсем друго да осъзнае, че се опитва да контролира стокилограмов мъж. Да, знаеше, че тук става дума най-вече за ментална сила, но все пак… Щеше ли да се справи, ако се наложеше?

– Красива, сексапилна, пристрастяваща Изабел. Знаеш ли какво искаш?

Клепачите му бяха наполовина спуснати и тъмните мигли хвърляха сенки върху златната кожа и квадратната челюст. Той дишаше и от топлия му дъх тя потрепери.

– Искам да направиш с мен онова, което искаш после аз да направя с теб.

– Как така?

Той взе още един пръст, целуна го леко.

– Има неща, които искаш от мен. За които не смееш да ме помолиш. Защото все още смяташ, че трябва да пазиш тайните си.

– С никого не съм споделяла толкова, колкото с теб – каза тя искрено.

– Една вечер, в която да правиш с мен каквото пожелаеш… чакам с нетърпение.

– Мислиш, че няма да се справя?

Той се усмихна:

– Au contraire, ma chѓrie.10

Колко често ù се случваше да попадне в дискусии, в които мъжете да заемат нейното място? Често намеците бяха толкова недоловими, че тя се усещаше едва дълго след това. Странното чувство, което не я напускаше, беше като малки иглички, които започваха да бодат чак когато се прибереше у дома. Не че не търпеше да ù се противоречи, напротив. Да спориш и да ти се налага да намираш добри аргументи, е необходимост, когато работиш в благотворителния свят. Но имаше много мъже, чиято единствена цел в даден спор беше да я смачкат.

Александър, който вече говореше за благотворителност, работа на терен и помощ за третия свят, сякаш е изучавал темата през целия си живот, никога не се опитваше да блесне за нейна сметка.

Неудържимото привличане, което изпитваше към него, се дължеше точно на това. Комбинацията от арогантност и уважение. Да, тя искаше да доминира над него. Искаше да го накара да коленичи пред нея, както той бе сторил с нея.

Неговите очи, така приковани в нейните, че сякаш чуваше всяка дума в съзнанието ù, се помрачиха. Може би беше от осветлението. Горяха свещи, небето през прозореца беше лазурносиньо, както става само през няколко дни в годината, и двамата сякаш общуваха без думи. Тази закачка, тази игра между тях, беше задвижила нещо друго. По-рано този ден тя си го представи като врата, която е отворила и през която е минала.

Но това не беше врата.

Беше по-скоро люк на десет хиляди метра височина, който се е отворил и я е засмукал.

Между тях щеше да се разрази битка. Тя обичаше, когато Александър доминираше над нея, вероятно повече, отколкото искаше да признае пред себе си. Но смяташе да се възползва от този шанс да създаде някаква равнопоставеност.

– Ако искаме да се получи, трябва и ти да ми разкажеш някои неща – заяви тя.

– Както искаш, бейби.

Не.

Тя поклати глава.

– Не за секс. Лични неща.

Бдителността внезапно изостри невероятно красивите черти. Аха! Не му беше толкова комфортно, колкото се преструваше. Отлично.

Тя се облегна назад. Погледна го, затърси вход. Спомни си колко често си беше мислила, че това е мъж, преживял неща, които би искал да скрие.

– Кое е най-тежкото ти преживяване?

Той се изсмя. Поразкрачи крака.

– Нямам някакви кой знае какви травми. Твърде зает съм да живея тук и сега.

– Не. Така няма да стане. Не можеш да искаш абсолютна искреност от мен и в замяна да ми замазваш очите с небивалици.

Очите му проблеснаха и по лицето му се изписаха сякаш стотици нюанси от чувства. Изабел долови бдителност. Вълнение. Малко, съвсем малко гняв. И страх.

Красивият Александър. Какво ли крие от мен?

– Видях го още миналото лято. Определено си имаш демони.

– Нима ги няма всеки човек?

– Всъщност не – отвърна тя. – Познавам хора, които не са преживели кой знае колко тежки неща. Но те пък са невъобразимо скучни. А сега ми разкажи. Наистина искам да знам.

Александър също се облегна назад. Не я изпускаше от поглед дори когато се протегна към чашата си и отпи от шампанското.

– Не е нищо особено – започна той. – Иска ми се да кажа, че съм травмиран, но…

Мхм, така ли?

– В училище ли?

Той сви рамене. Прокара пръст по ръба на чашата.

– Какво е станало в училище?

– Беше гадно, но днес дори не се сещам за него. В един период бях в немилост. Защитих един съученик, когото тормозеха. Наказаха ме с тотално изключване от групата. Никой не говореше с мен.

– Каза ли на някого?

– Не. В моето семейство не биваше да показваш слабост. Нямаше да ми помогне. Стиснах зъби. Свикнах.

– В прогимназията ли беше?

Той кимна.

– А след това си учил в пансион, нали?

– Да. Там беше окей. Освен обичайното. При цялата му предсказуемост тормозът наистина е отвратителен.

– Момичетата харесваха ли те?

Той се усмихна вяло.

– Да, Изабел – отговори и очите му проблеснаха. – Момичетата ме харесваха. И аз тях. За много неща съм благодарен на жените.

Тя знаеше точно какво прави той в момента. Чувстваше се крайно неловко от това колко близо я е допуснал и сега се опитваше да си върне надмощието. Но тя не желаеше да чува за многото му истории с жени.

– Разкажи ми за родителите си – подкани го, сигурна, че има още много неща, които не ù е разкрил.

Той я погледна с празен поглед. Мълчеше.

Само че тя беше виждала как го прави Лейла. Изчакваше. Затова и тя почака.

– Майка ми не е топъл човек – каза той най-сетне. Тонът му беше троснат, неохотен. – Винаги съм бил любимецът ù.

– Как се чувстваше от това?

Той дълго я гледа.

– Ти как мислиш? – попита накрая кротко.

– Мисля, че е било сложно. Да те обича човек, който вероятно поставя собствените си нужди на първо място.

Точно тя добре знаеше какво е чувството.

– Обърнах се към брат си и сестра си. Първо към Питър. Но той не можеше да ме търпи. Шест години по-голям е, тъй че нямах шанс. Така и не схванах, че той не осъзнава как родителите ни ни настройват един срещу друг. Когато пораснах, зарязах опитите да се сближа с него. Сега общуваме възможно най-рядко.

Тук имаше нещо повече, с този брат, по-късно тя трябваше да се поразрови, но сега искаше да продължат нататък.

– Разкажи ми за баща си.

Александър направи гримаса, изпъна крака, почеса се по брадичката.

– Татко е расист. Хомофоб. Шовинист. Пълно клише.

– Какви са отношенията ви?

– Нямаме отношения. Като бях малък, татко ме смяташе за чувствителен. Смъртен грях в неговите очи. Трябваше да стана по-твърд.

– Как?

– С бой.

– Удрял ли те е?

– Пребиваше ме. И мен, и Питър. И ме караше да се занимавам само с мъжествени дейности. Лов. Спорт.

– Обичаш ли лова?

– Мразя го. Татко го знаеше. За мен това е само избиване на невинни животни от преситени хора.

– Затова съм вегетарианка. Виждала съм как колят животни и чувствам, че не мога да съм съучастничка в това, тъй че те разбирам.

Замълчаха. Спогледаха се. Той прехапа устни. И тя най-сетне улови недооформената мисъл, която беше проблясвала в покрайнините на съзнанието ù толкова пъти. Мариус. Той приличаше на Мариус, когато разказваше за семейството си – същият изоставен поглед. Същото бдително и измъчено изражение.

– Чувствителността не е недостатък. Ти си интелигентен човек, тъй че сам го знаеш. Но все пак ти го казвам, за всеки случай.

– Това е зад гърба ми. На баща ми не му дреме за мен, нито на мен за него.

– Какво има, Александър? Какво не ми казваш?

Той въздъхна.

– Смяташ да ме тормозиш, докато изплюя камъчето, нали?

– Несъмнено.

Той махна на сервитьора.

– Ако ще говоря за това, ми трябва нещо по-силно от шампанско.

9 Причина, смисъл да съществува (фр.). – Бел. ред.

10 Напротив, скъпа. (фр.) – Бел. ред.