Само една тайна

56

Александър остави приборите. Беше му трудно да се съсредоточи върху обяда, макар че той го беше предложил. Бяха минали два дни, откакто видя Изабел за последно. Цяло денонощие, откакто отговори на есемеса му.

Какво ставаше, по дяволите?

Той не искаше да я притиска. Но нали не си въобразяваше? Че се е отдръпнала? Дали тя имаше нужда да помисли? Дали се беше случило нещо? В такъв случай какво?

– Смяташ ли да ми кажеш защо ме покани, или да продължавам да гадая? – попита Лейла, докато им носеха кафето и десерта.

Наблюдаваше го с черните си всевиждащи очи и той изобщо нямаше да се изненада, ако тя действително виждаше право в душата му, четеше всичките му мисли и се забавляваше да изрежда множеството му недостатъци.

– Искам да говорим за финанси – каза той, докато се питаше дали Лейла знае нещо за Изабел.

– Слушам те.

Лейла разбърка черното си кафе.

– Колко ще ти трябват, за да вдигнеш „Медпакс“ на крака?

Изражението ù не се промени изобщо, дори не мигна.

– Поне в известна степен?

– Да.

– Милион. Може би малко под. Тъкмо направихме ревизия. Но ще бъдем следени неотлъчно. Не можем да си позволим никакви неясноти около нищо.

– Естествено. Ще говоря с управителния ми съвет.

Той имаше пари. Нямаше намерение да се мъчи да я купи или нещо подобно, но не можеше да позволи организацията на Изабел да загине. Болницата се нуждаеше от още кислородни апарати и персонал, иначе щяха да умират деца. Харчеше за какво ли не, по-добре да даде пари на тях. Освен това беше сигурен, че отиват където трябва, че има пряка полза от тях. „Медпакс“ не плащаше високи заплати, нямаше излишни административни разходи и определено сътрудниците им не се печаха на слънце около басейна. И той държеше да помогне на организацията на Изабел, да направи нещо.

– Защо реши да ни помагаш, ако мога да попитам?

– Реших да опитам да направя нещо за света. За разнообразие.

И да се покажа достоен пред една жена, която силно ме вълнува.

Лейла изглеждаше безкрайно скептична.

– Значи няма нищо общо с Изабел?

– Защо питаш? Казвала ли е нещо за мен?

Защо тя не отговаряше? Какво може да се е променило през краткото време, в което не са се виждали? Бяха се разделили като… ами като че означават нещо един за друг, а сега – нищо. Нима не я беше преценил правилно?

Лейла вдигна черна като въглен вежда:

– Да е казала нещо? Да не сте в прогимназията?

– Просто питам.

– Всички очакват от нас, психолозите, да ги призоваваме да обсъждат проблемите си.

– Опитах се да говоря с нея. Тя ме избягва.

Лейла изви устни в усмивка. „У нея определено има злобна жилка“, помисли си той. Но беше зажаднял да говори за Изабел, затова реши, че си заслужава да я изтърпи.

– Трябва да знаеш, че според професионалното ми мнение е напълно безсмислено да се разговаря. Започнат ли всички да си обсъждат проблемите, неизменно се стига до недоразумения.

– Ммм – съгласи се Александър.

Той самият винаги е бил убеден, че многото говорене по важни теми е крайно надценено. Но по тази причина сега нямаше представа как да се държи.

– Според теб какво трябва да направя?

Лейла протегна ръка, огледа лъскавите си черни нокти.

– Трябва да разбереш, че Изабел е човек, на когото страшно държа. Миналата есен беше в Либерия, знаеш ли го?

– Да. И аз също държа на Изабел, надявам се, че си наясно.

Лейла махна с ръка.

– Но със сигурност не ти е разказала, че докато всички други лекари останаха на терен четири седмици, тъй като нямаше как да изтърпят условията по-дълго, Изабел остана осем. Не можеш да си представиш какво е преживяла. Тази жена е по-силна от всеки, когото познавам.

– Вече го знам – отвърна той и се почуди накъде бие Лейла.

– Не те разбирам. Възникне ли ситуация, в която трябва да избирам между благополучието на Изабел и твоите пари, ще избера Изабел. Никога никой не се е борил вместо нея. Тя е добър лекар, но е сложна личност. Само че откакто ти се появи, е променена.

– Как?

– Прилича на теле, изведено на паша за пръв път в живота си, и затова не може да повярва, че е истина. А аз се чувствам отговорна, понеже я насърчих в началото.

Александър не знаеше какво да отговори.

Лейла се наведе през масата. Погледна го сурово.

– Ако само се забавляваш с нея, предлагам да обмислиш внимателно какви ги вършиш.

– Не мисля, че това те засяга.

Тя пак пусна онази злобна усмивка:

– И аз така смятам. Затова не ме питай дали Изабел е казвала нещо. Говори с нея.

Александър кимна хладно. Сметката пристигна и той плати мълчаливо. Станаха и той ù помогна с наметката, преди да излязат на улицата. Лейла извади пуретите си, запали една и вдиша дима.

– Ще се обадя за парите – обеща Александър.

Тя издиша дима.

– Благодаря за обяда!

*

„Когато се свързаха в скайп, Идрис изглеждаше ужасно изтощен“, помисли си Изабел разтревожено.

– Как е настинката? – попита го тя.

– Няма страшно – отговорът беше точно какъвто очакваше.

Няма лекар, който да се признае за болен, ако не е на прага на смъртта.

Картината насичаше и тя чакаше, докато времето, сателитите или просто обичайните проблеми се оправеха.

– При теб как е? – попита той, когато звукът и картината благоволиха да заработят.

– Само лека умора от пътуването – излъга Изабел.

Знаеше, че тя също изглежда изтощена. Не можеше да спи и понеже не искаше да става от онези лекари, които сами си изписват сънотворни при първия проблем, се принуждаваше да лежи будна. Мислеше. Плачеше.

– Как е Мариус? – попита.

Идрис поклати глава:

– Не искам да казвам нищо. Не знам къде е. Но ти знаеш как е. Понякога изчезва.

Да, тя знаеше как момчето се бори да оцелее. Може да е отишло чак до Нджамена. Може да е умряло. Сърцето ù се сви.

– Ще стане малко по-леко, като пристигне новият лекар. Само че има някакви проблеми с визата.

– Дано. Пази се – заръча му тя с надеждата поне нощта да е лека за Идрис.

И Мариус да е в безопасност, където и да се намира.

Сбогуваха се и угризенията на съвестта заплашиха да я надвият.

Какви ги вършеше? Как можеше да фантазира за живот с нехранимайко като Александър, когато има толкова по-важни неща от това да си нечие вълнуващо сексзавоевание. Би трябвало да се засрами. И се срамуваше.

Телефонът звънна и тя вдигна.

– Здравей!

Беше Лейла. Изабел сбърчи чело, опита се да си спомни кой ден е. Петък.

– Да не съм пропуснала някакво събрание?

– Не. Просто проверявам дали си добре.

– Че защо?

– Днес се видях с Александър де ла Грип. Обядвахме заедно.

Мамка му, само като чуеше името му, я заболяваше.

– Какво искаше? – попита тя и се помъчи да улучи правилната интонация, но изпита ужасното чувство, че се е провалила тотално.

– Да влее още пари в „Медпакс“. Но първо искам да се посъветвам с теб дали е разумно.

– Сигурно. Защо да не е?

– Защото между вас двамата има нещо. И защото става дума за много пари.

– Колко?

– Един милион.

– Ясно.

Тя чу как Лейла въздъхва тежко. Да, днес имаха много причини за въздишане.

– Изабел, знам, че ти казах да се забавляваш. Съжалявам, ако съветът се е оказал лош.

Тя едва не се усмихна. Надали на Лейла ù е било лесно да признае нещо такова.

– Нищо не е станало. Или по-скоро вече приключи. Той не е за мен. И нямам нищо против да даде пари на „Медпакс“. Освен ако не очаква нещо в замяна?

– Не.

Изабел искаше да я разпита. Дали са говорили за нея. В какво настроение е бил Александър. Дали е толкова нещастен като нея. Но, естествено, си замълча. Имаше си граници колко жалка може да се покаже.

– Благодаря, че се обади – каза само.

Веднага щом затвориха, телефонът звънна.

Като някаква проклета телефонна централа.

Тя погледна дисплея, дори не искаше да признае пред себе си, че сърцето ù заби по-бързо при мисълта, че Александър може би още не се е отказал.

Мама.

Супер!

– Здравей, мамо! – обади се тя и се изтегна на дивана.

Погледна вазата с цветята, които ù беше подарил. Имаха вид, че ще останат свежи в продължение на седмици.

– Как си?

Бланш поде поредния монолог за хора, които я дразнят, статии, които трябва да напише, и неща, за които се нуждае от помощ. Изабел затвори очи. Това беше като саундтрак на собствения ù окаян живот.

– Мамо, нямам сили да идвам при теб през уикенда.

Едва намираше сили да се вдигне от дивана.

– Какви са тези глупости пък сега? Да не си болна?

– Не, но…

– Не може да стоиш бездейно. Намери ли си нова работа? Знаеш, че според мен трябва да започнеш докторантурата веднага. На твоята възраст аз…

– Мамо, моля те. Малко съм потисната. Тъкмо…

– Потисната ли? От какво ще си потисната? Млада си, здрава, не разбирам какво пак те е прихванало. И как се изниза от Чад! Честно казано, леко съм разочарована от теб. Ако ще я караш така, накрая нищо няма да излезе от теб.

Изабел разтърка очи и вложи всичките си усилия да не изстене на висок глас.

– Не съм се изнизала. Избухна война.

– Преувеличаваш.

Нямаше сили, просто нямаше.

– Аз съм ти дъщеря. Защо винаги се държиш така злобно?

Дълго обидено мълчание.

– Пак аз излязох лошата. Само защото те обичам. Никой няма да те обича повече от майка ти. Но ще трябва да се примиря, както с всичко останало. Извинявай, че те обезпокоих.

– Просто не разбирам защо трябва да критикуваш всяко мое действие – каза Изабел.

– Не може да се говори с теб, като изпаднеш в това настроение.

– В такъв случай по-добре да затворим.

Не знаеше откъде дойде тази смелост.

– Изабел! Какво ти става?

– Не е в мен вината. Ти си тази, която опява непрекъснато. Нямаш представа какво беше в Чад. Какво преживях. Само ми звъниш и се оплакваш, и ме занимаваш със себе си.

– Ами извинявай, че имам мнение, че дишам. Не разбирам как може да си толкова докачлива, днес никак не е приятно да се говори с теб.

Мълчание. Тя събираше сили за атака, Изабел го усещаше.

– Нищо чудно, че няма мъж в живота ти.

Наистина ли го каза?

Изабел замига бързо. Сълзите напираха, усети така познатото безсилие. Нямаше никакво значение какво казва или прави. Никога не беше достатъчно. През целия си живот се беше стремила да държи майка си в добро настроение и във всеки друг ден би помолила за извинение, би насочила разговора към безопасна тема, би задушила всяка нужда да отстои позициите си. Ала вместо това се случи нещо, което никога не се беше случвало преди.

Писна ù.

Стига толкова.

– В такъв случай, мамо, можеш да вървиш на майната си – изсъска тя и затвори.

Жалко че нямаше как да тресне слушалката. Остави мобилния с дисплея надолу. Взе една възглавница, притисна я върху лицето си и изкрещя с всичка сила. Крещя, докато я заболя, докато остана без дъх, докато прегракна, после вдигна възглавницата, пое си въздух и се приготви да покрещи още малко.

Спря се с възглавницата във въздуха. Някой чукаше на вратата. Надигна се.

На нейната врата никога не се чукаше.

Никой не знаеше кода за входа.

Никой освен Александър.

– Отвори, Изабел, чувам те как крещиш.

Тя се изправи неохотно от дивана, докато той продължаваше да тропа.

– Изабел!

– Да, да, идвам – промърмори тя.

Мина покрай огледалото в коридора, видя колко ужасно изглежда, но реши, че не ù пука. Отключи, дръпна веригата и рязко отвори вратата.

– Може ли да вляза?

О, mon dieu, толкова беше хубав, че я заслепяваше! Тя поклати глава, но накрая все пак се дръпна и го пусна да влезе.

– Не отговаряш на съобщенията ми – каза той, след като затвори след него. – Не заслужавам ли поне обяснение? Какво е станало?

Александър плъзна поглед по Изабел. Изпита такова облекчение, че тя е жива и здрава, че за малко и той да изкрещи. Когато почука за първи път, не се чуваше нищо и си помисли, че тя не си е вкъщи. След това обаче долови някакви приглушени звуци и когато тя продължи да не отговаря на тропането му, взе сериозно да обмисля дали да не разбие вратата. Тя обаче изглеждаше както винаги. Малко по-бледа, с разрошена коса, пусната свободно по лицето и раменете, но иначе си беше същата. Апартаментът също беше непроменен. Спретнат и почистен, поне на повърхността, точно както собственичката си, но пълен със скрити тайни.

Изабел стоеше със скръстени ръце и излъчваше хладина във възможно най-висока степен. Очите ù изглеждаха тъмни. Тъмносиви като мрачен ноемврийски ден. Той искаше единствено да я прегърне, да помирише косата и шията ù и да ù каже, че всичко е наред, че каквото и да се е объркало, той ще го поправи.

– Не разбирам какво става – започна, докато вървеше след нея към дневната.

Всичко беше идеално, когато той си тръгна от апартамента на Евгений. Боже, как е възможно да са минали вече две денонощия?

– Толкова съм ти сърдита – изсъска тя, без да го покани да седне.

Останаха прави насред стаята.

– Да, това го схванах. Но защо? Какво съм направил?

Вгледа се в лицето ù в търсене на някакво разяснение.

– Какво прави, когато беше в Ню Йорк последния път?

– Какво искаш да кажеш? – озадачи се той.

– Извинявай, ако не съм се изразила ясно. С колко жени спа там? Колко други момичета чукаш, докато сме заедно?

Не беше чувал този глас досега. Нисък, напълно беззвучен, все едно обсъжда сух хляб или таблици в ексел, не изневери и пълната ù липса на доверие към него.

– С николко – отвърна той. – За какъв ме смяташ, по дяволите?

– Наистина ли искаш да знаеш?

– Вече ти казах, че не съм спал с Корнелия. Не ми ли вярваш? Изабел, какво става? Това е пълна лудост.

Тя поклати глава, отстъпи крачка назад, заговори сякаш сама на себе си.

– Постоянно чувам такива истории. Как суперумни жени се оставят да бъдат подмамени. Човек не може – или може би не иска – да повярва, че е възможно, че някой би си играл с него по този начин. Иска да вярва на хората. Но да си говорим честно. Наистина ли си въобразяваше, че няма да науча? Има дори снимков материал.

– Не е зле да ми кажеш за какво говориш. Кълна се, че…

– Моля те, недей. Мразя да ми се кълнат в честта си и в съвестта си или в живота на децата си. Не означава нищо. Видях снимка с теб и две момичета в нощен клуб в Ню Йорк. Същия ден, когато ми се обади по скайп.

Той издиша. Поне разбра за какво говорят. Можеше да оправи работата. Нали не беше направил нищо лошо, тя трябваше да го разбере.

– Да, съжалявам. Бях излязъл, бях пиян, но не съм спал с никоя от тях, нищо не сме правили, никога не бих постъпил така. Трябва да ми повярваш.

Тя вдигна рамене. Александър мразеше това движение. Свеждаше го до нещо, което той не искаше да бъде.

– Вярвам ти. Може би. Както за онова другото момиче. Но това няма никакво значение. Непрекъснато ще изникват нови жени. Не мога да търпя да живея с подозрения. Вечно да се притеснявам. Никога да не знам със сигурност.

– Значи ми вярваш, че не съм ти изневерил, но въпреки това не искаш да продължаваме?

– Съжалявам. Мислех, че ще се справя с подобна връзка, но…

Той усети как гневът му се надига. Значи за това ставаше въпрос. Трябваше да се досети.

– Не можеш ли поне да си откровена? – попита той хладно.

– Откровена съм.

– Не, изобщо не си. Кажи ми какво мислиш за връзката ни. Как ни виждаш.

Тя дишаше тежко.

– Става дума просто за секс. Мислех, че нямам нищо против, но явно съм сгрешила.

– Не е просто секс. Държа на теб, Изабел. Много.

Думите засядаха в гърлото му. Беше непоносимо.

– Аз също. Твърде много. Не трябваше да отиваме толкова далеч.

– Но това е просто недоразумение. Можем да го изгладим.

– Чух, че ще даваш още пари на „Медпакс“ – прекъсна го тя и се отдръпна още малко.

– Това пък с какво те обиди?

– Има с какво. За теб „Медпакс“ е просто нещо готино, докато не ти омръзне, да кажем, след две седмици. За мен обаче не свършва, то е най-важното в живота ми. Двамата с теб живеем в съвсем различни светове.

– Наистина не разбирам – каза той с ужасното чувство, че разговорът му се изплъзва.

Макар че не ставаше ли винаги така? В действително важ­ните моменти той беше заменим, ничии чувства не играеха никаква роля.

– Имаш добри страни, Александър, знам го. Но смяташ, че парите ти дават право да вършиш каквото пожелаеш. При мен е друго. Аз не мога да поработя мъничко с хора, на които им е тежко, да разправя на всички колко ме бива и после да отпраша към някой земен рай, за да си почина. Тук става дума за моите ценности. И те са съвсем различни от твоите. Във всяко отношение.

– Значи не става дума за това, че се безпокоиш какво ще кажат хората? Че всъщност това е водещото тук?

– Това пък какво значи, по дяволите?

Александър пристъпи към нея.

– Толкова се боиш някой да не прозре през перфектната ти фасада. Да не открие, че невероятната Изабел Сьоренсен всъщност е съвсем обикновен човек. Имаш недостатъци като всички други, не се опитвай да изкараш мен виновен. Страхуваш се какво ще си помислят хората, ако си заедно с мен, наистина. Страхуваш се, че приятелчетата ти, великите лекари, ще те съдят, ако научат, че си падаш по някакъв си плейбой. Защото в твоя свят човек може да е единствено идеален, не му е позволено да има лоши страни. Само че никой не бива да бъде идеален.

– В такъв случай теб би трябвало да те устройва – отвърна тя.

– И какво значи това, да му се не види?

– Това е извинение, което си повтаряш, та да можеш да продължаваш да се държиш като голямо дете. Знаеш ли колко пъти съм те чувала да казваш, че нещо е било само на шега? Повръща ми се, като го чуя. Аз вземам нещата на сериозно. Ти нищо не вземаш на сериозно. Не мога да допусна това в живота си.

– Ти пък вземаш абсолютно всичко на сериозно – изръмжа той, усети как разговорът го изпълва с безсилна ярост, каквато не бе изпитвал от дълги години.

Той, разбира се, би трябвало да е свикнал да разочарова хората. Само че досега не беше съзнавал напълно колко е важно за него мнението на Изабел, не беше предвидил тази атака.

– Не на последно място себе си. И ми се струва, че използваш чуждото страдание като претекст да се имаш за добра.

Беше грубо от негова страна, знаеше го, но дявол го взел, толкова беше наранен.

– Ами не всички можем да стоим в луксозните си апартаменти в Манхатън и да си гледаме пъпа.

Те се взряха един в друг. „Може би така е по-добре“, помисли си той. Ясно беше, че никога нямаше да може да изпълни очакванията ù за перфектния мъж. Хвърли поглед към спалнята. Вратата беше затворена и му се струваше, че там са се любили двама души, съвсем различни от тях.

– Ами тогава късмет със спасяването на света – процеди той. – Очевидно ти си най-добра от всички. И късмет с това да накараш мамчето да се гордее с теб, нали само за това живееш? Дотук върви отлично.

Последното изречение просто изскочи от устата му. Очите на Изабел проблеснаха, но гласът ù беше спокоен:

– Не че не съм благодарна. Парите ти, разбира се, ще помогнат много.

– Парите ми са достатъчно добри за теб, но аз не съм, така ли да го тълкувам?

Не му беше минавало през ума, че е възможно да се почувства толкова наранен, вярваше, че е неподатлив на такива чувства. Сам се беше убедил, че иска единствено неусложнен летен флирт с Изабел. Кога се беше превърнало в това? Той знаеше, че е длъжен да поправи нещата. Но как? Каквото и да направеше, явно не беше достатъчно за нея. Купуваше кислородни апарати, пиеше по-малко, спаси „Медпакс“. И ù беше верен, мислеше, че се разбира от само себе си, но очевидно нямаше граници колко лошо може да е мнението на Изабел за него.

– Мислех, че го знаеш – мразя изневерите – продължи той.

– Не знам какво да вярвам. Моля те. Ако продължим, ще кажем неща, за които после ще съжаляваме.

Той губеше. Нищо не помагаше. Едва не се засмя. По дяволите, дори беше спрял да яде месо заради нея! Но нищо не я задоволяваше. Всичко това беше като някакво проклето дежавю – недоверието, безнадеждността.

– Изабел, моля те – започна той, съвсем наясно, че е опасно близо до това да се унижи.

– По-добре си върви – каза тя тихо.

Той я погледна, тесните рамене, нежните извивки, погледа, който срещна неговия и беше изпълнен едновременно с болка и убеждение. Може би все пак беше права. Тя беше добър човек, човек, който заслужаваше повече, отколкото той можеше да даде. А и на него му беше омръзнало, писна му да се чувства недостоен.

– Може би си права. Щом искаш, ще си отида.

Тя кимна.

Той дълго остана на място, вгледан в нея. Чакаше нещо да се промени.

Но не стана така и накрая той се обърна и си отиде. Излезе в антрето. Отвори вратата, прекрачи прага и я затвори, затвори вратата към нея и към живота, който дълбоко в себе си винаги беше знаел, че не може да има.