Само една тайна

21

Джина мина с прахосмукачката още един път. Хвърли поглед с крайчеца на окото към кабинета на Питър. Той вдигна очи, махна леко с ръка и ъгълчетата на устата му се извиха, сякаш не смееше да се усмихне открито. Джина спря насред движението с прахосмукачката и също бързо му махна, след което сведе поглед и продължи работа. Следващия път, когато се обърна натам, той се беше привел над компютъра. Пак бяха останали само двамата и Питър явно беше потънал в работа.

Тя отиде до стаята му и почука на рамката на вратата.

– Здравей! – поздрави той. – Влез. Ще ти преча ли, ако работя, докато чистиш?

Все едно му пука за мнението ù!

– Ни най-малко.

Питър беше изцяло съсредоточен върху екрана, погледът му препускаше по редовете, от време на време си отбелязваше нещо в бележник до компютъра, докато тя се движеше из стаята.

– Благодаря! – промърмори той, когато тя приключи и изгаси прахосмукачката. – Метрото вчера движеше ли се?

Джина подозрително сбърчи чело. Какво искаше да каже с това? Да не би да очакваше пак да му благодари? Вече му беше благодарила, няколко пъти.

– Да – отвърна кратко.

– А днес? Всичко наред ли е? Питам само защото днес е Валпургиевата нощ4.

– Обикновено няма проблеми – отговори тя.

Все още не беше сигурна какво правят. Да не би Питър да си бъбреше с нея? Ако е така, защо?

– Днес учихте ли? Или имате свободен ден?

– Винаги има лекции, като цяло никога нямаме ваканция. И очакват от нас да учим и в почивните дни. – Тя кимна по посока на бокса. – Трябва да хапна преди тръгване.

Той се изправи.

– Имаш ли нещо против да ти правя компания?

Джина сви рамене. Нямаше как да каже не, не знаеше как да отговори. Винаги беше предпочитала да яде сама. Хората все разглеждаха храната ù и я коментираха и тя мразеше това. Но може би нямаше да се свърши светът, ако Питър дойде с нея. Не беше чак толкова дразнещ, колкото си бе мислила доскоро.

Докато Джина си топлеше вечерята – ориз, подправен с кардамон, карамфил, кимион и зеленчуци, – Питър свали найлона от онези готови шведски сандвичи. Тя гледаше как чинията ù се върти в микровълновата и се питаше какво би казал той, ако му каже, че през целия си живот никога не е купувала кафе в картонена чашка, нито е яла купешки сандвич. Колко ли струваше с това скъпо сирене и вълниста маруля? Четирийсет крони? За толкова тя можеше да сготви няколко вечери за цялото си семейство.

Извади чинията. Ароматът се разнесе из стаята, но Питър не каза нищо, просто отиде и наля вода и за двамата. Постави чашите на масата. Взе си и чаша кафе.

– Как е баща ти?

Джина не можеше да се сдържи, подозрителността беше автоматична.

– Какво искате да кажете?

Питър хвана чашата с две ръце. Прекаляваше с кафето, помисли си тя, сигурно щеше да се отрази на съня му. Тогава направи връзката, спомни си разговора им.

– А, имате предвид как спи? Горе-долу. Много е трудно да се определи на какво се дължи.

Не каза нищо повече. Не желаеше да споделя как баща ù понякога се събужда с писъци посред нощ, вече не толкова често като преди, но все пак. На никого не беше казвала колко се страхуваше като малка от тези писъци. Как мъничкото ù семейство правеше всичко възможно да защити останалите от собствения си страх, мъка и тревога. Заедно бяха виждали какво ли не. Амир беше само двегодишен, но тя и баща ù бяха преживели неща, за които никога не говореха. И двамата защитаваха третия. Трудно беше за обяснение.

– Да, безсънието е неприятна работа – отбеляза Питър и Джина видя в погледа му нещо, което никога не беше допускала, че може да долови точно в очите на Питър де ла Грип – топлота.

Той чоплеше сандвича си, но не ядеше. Напоследък беше отслабнал много. Дали защото не се хранеше добре? Съществуваха безброй причини човек да загуби апетит. Депресия. Терзания. Рак.

– Какво учиш сега? В университета?

– Цялата първа година учим „Здравият човек“.

– Цяла година?

– Да, има много за научаване, преди да започнеш с истински страшното. Болестите.

Той отхапа от сандвича, сдъвка залъка и пак го пусна в чинията. Избърса си устата със салфетка.

– Например?

Тя се усмихна леко.

– Химия и биология. Латински термини.

– Изглеждаш щастлива, когато говориш за това, явно ти харесва. Аз бях пълна скръб в училище. Кога решаваш какво искаш да специализираш?

Той пак вдигна сандвича. Отхапа, сдъвка, остави го. Винаги ù се беше искало да може да се храни по този начин – контролирано и благовъзпитано, даже понякога се упражняваше на шведски навици, когато останеше сама на масата.

– Избираш чак след като завършиш. Първо изкарваш стаж, трябва да получиш и разрешително. Много време има дотогава.

Тя остави приборите и отпи от водата. Реши в продължение на пет минути да не яде. Би трябвало да може пет минути само да седи и да разговаря.

– Ами вие? Харесвате ли работата си? – поинтересува се тя.

– О, да. Винаги ми е било най-съкровена мечта да стана посредствен финансист.

Джина се засмя. Очите ù бяха красиви, като се усмихваше.

Когато тя се изправи, и Питър стана от стола си. Тя изми чиниите и избърса плота след себе си. Подсуши си ръцете с една кърпа, докато той си допиваше кафето. Не си беше изял сандвича, но ако тя можеше да каже нещо положително, поне не го изхвърли, а го уви в найлона и го прибра.

– Трябва да вървя – каза Джина.

– Свободна ли си утре? Неработен ден е.

– Нямаме лекции. Но ме помолиха да почистя тук няколко часа, така че ще дойда около обяд.

– Значи ще се видим – рече той и едва по-късно, в метрото, Джина осъзна, че и Питър явно ще работи въпреки празника.

На другия ден отново се озоваха заедно в бокса. Питър приключи в момента, в който тя изгаси прахосмукачката, и двамата пак седнаха един срещу друг на масата. Той ù наля вода, докато тя вадеше салфетки и топлеше яденето си. Това беше малка чинийка с хлебчетата самоса, които баща ù правеше, и Джина се двоумеше дали да му предложи. Питър обаче извади нов сандвич и тя реши да запази храната за себе си.

– След това ще се прибираш ли? – попита той. – Или ще ходиш някъде? Нали е петък…

Тя едва не се изсмя. Избърса устата си със салфетката. Баща ù правеше божествени самоса. Когато имаше сили, често помагаше в ресторантчето в културния център и хлебчетата му винаги се търсеха.

– Не, ще се прибирам. Рядко излизам. Ами вие? Ще ходите ли някъде?

Тя го погледна крадешком. Беше подходящо облечен, изглеждаше гладко обръснат и леко ухаеше на афтършейв. Всъщност изглеждаше по-свеж от дълго време насам. Тя се изненада, че въобще се появи днес. Свободният петъчен ден означаваше тридневен уикенд, затова дори най-младшите служители и най-бесните кариеристи не бяха дошли на работа, в целия офис бяха само те двамата с Питър. Той сигурно щеше да ходи някъде по-късно, в района на „Стюреплан“ може би. Много пъти се беше прибирала оттам късно след работа и ù бяха подвиквали пияни мъже, които приличаха на Питър и колегите му. Понякога бяха просто сексисти, които обсъждаха частите на тялото ù, което, разбира се, беше достатъчно неприятно. Понякога обаче бяха и расисти и крещяха с цяло гърло как никога не са били с черно момиче. Джина се правеше, че не ги забелязва, но всички тези години на коментари и погледи ù влияеха и затова избягваше места, където сто процента бе сигурно, че поне един човек ще обсъжда външния ù вид. Стигаше ù, че обикновено е единственият не-бял човек там, където работи.

Питър поклати глава. Този път си беше изял целия сандвич.

– Никъде няма да ходя. Ако искаш, с удоволствие ще те закарам до вас. Предполагам, че днес влаковете не се движат по нормалното разписание?

– Много мило, но наистина няма нужда. Цял живот пътувам с градския транспорт, свикнала съм.

– Знам, че няма нужда – отвърна той спокойно. – Но ще ми бъде приятно, затова предлагам. Стига да искаш, разбира се.

Тя си помисли за удобния автомобил, за бързото прибиране у дома. Един път не се брои, но два пъти… дали не беше глупаво?

Колебаеше се.

– Ами… стига да не ви затруднявам.

– Запазих радиостанцията, която намери миналия път – каза Питър, докато се отдалечаваха от центъра.

Той беше добър шофьор, спокоен и търпелив. Това я бе изненадало още първия път. Тя гледаше през прозореца. Тази част от пътуването ù беше любимата, когато тъкмо бяха седнали и тялото ù най-сетне можеше да се отпусне, а градът се плъзгаше покрай тях и тя можеше да го гледа отвътре.

– Чакат ли те вкъщи?

– Да.

– Какво е усещането?

– Хубаво. Ние сме много близки.

Татко, Амир и тя – те бяха сплотено малко семейство и се допълваха един друг. Но Джина беше силната, онази, която се движеше по широкия бял свят. Разчитаха изцяло на нея.

– Звучи приятно.

– Понякога се тревожа за брат си.

Изрече го тихо, не можа да разбере как ù хрумна. Защо му го каза?

– Така ли?

Тя извърна поглед от лицето на Питър, престори се, че гледа през прозореца.

– Не е болен, нищо такова, но никога не излиза. Все си стои у дома. В стаята си. Играе компютърни игри.

– На колко години е?

– На тринайсет.

– Значи е доста по-малък от теб?

– Да, беше само на две, когато дойдохме от Сомалия.

– Баща ти е дошъл сам с две малки деца? Чак от Сомалия? Сигурно му е било много тежко.

– Да.

– А майка ти?

– Почина.

Питър замълча.

– Не ходи ли на училище? – попита след малко. – Брат ти, искам да кажа.

Тя стисна чантата си. Нямаше с кого да говори за това, не искаше да тревожи баща си. С Питър беше неочаквано лесно да разговаря.

– Ходи, но няма приятели. Не знам. Ядосва се, когато го питам.

– Понякога това е голямо изпитание. Да си намериш приятели.

Не се беше замисляла. Самотата на братчето ù винаги я измъчваше и тя искаше единствено да му помогне.

Питър мина в другата лента. Подминаха „Йерва круг“, бързо приближаваха Тенста.

– А той иска ли да има приятели?

– Не знам. Твърди, че не иска, но аз не съм толкова сигурна.

– Може би е преживял нещо лошо? Тогава ти е по-лесно, ако си сам.

Джина мълчеше, сплела пръсти върху чантата в скута си. Въртеше разсеяно простичкия пръстен на показалеца си. Амир ù го беше подарил, когато беше пет-шестгодишен, купил го на площада в Тенста със спестяванията си. Защо не ù беше хрумвало досега? Че само влошава нещата, като му додява с настояванията си да си намери приятели. Дали и с Питър ставаше нещо подобно? Тя рядко го виждаше да разговаря с някого. Нито в службата, нито при други социални обстоятелства. Истината беше, че Питър изглеждаше самотен. Толкова самотен, че може би закарваше чистачката до дома ù само за да има с кого да си поприказва.

– Трудно е да завържеш познанство – промълви той, за­гледан в пътя. – Има ли сомалийски музикални групи? Които да са известни извън страната? – попита след малко и тя изпита благодарност, че сменя темата.

– Не бих казала. Честно казано, не се интересувам чак толкова от културното си наследство.

– Защо?

– Виждам бъдещето си в Швеция.

– Но обичаш сомалийска храна?

Тя се засмя:

– Да, много.

Той спря пред входа ù.

– Стигнахме – рече тихо.

– Много благодаря. Предполагам, че ще се видим на сватбата утре. Аз ще сервирам.

– Не знаех.

Тя се съгласи, когато сватбеният агент се обади, защото заплащането беше високо, а и не беше нещо, което да не е правила и преди. Сега обаче се чудеше дали няма да е малко странно. Дали Питър щеше да я поздрави, или щеше да се престори, че не я познава?

– Как ще стигнеш дотам?

Тя замига недоумяващо. Не можеше да говори сериозно.

– Ама вие не може да ме закарате там! Та вие сте гост. Аз съм от обслужващия персонал. Ще изглежда толкова странно.

– Но…

– Ще ми платят таксито – прекъсна го тя бързо.

Гласът ù беше рязък, но не можа да се сдържи. Чувстваше се някак изложена на показ и както винаги, когато бе притеснена, реагира с гняв. Още не беше минала курса по психиатрия и все пак знаеше, че такава е класическата защита при комплекс за малоценност, и това я вбесяваше.

Но Питър беше близък приятел на Аса Белке, общуваха в Юршхолм, принадлежаха към висшата класа. Какво му беше щукнало?

– Нали сте наясно, че съм от обслужващия персонал? Чистачка? Слугиня?

– Ами нали каза… Не исках… Мислех, че ти е приятно. – Той беше объркан. – Нещо лошо ли казах?

Тя понечи да стане, оплете се в предпазния колан, измъкна се яростно.

– Довиждане! – каза, тресна вратата и бързо се прибра в блока, без да се обръща.

„Сама си си виновна“, помисли си, докато чакаше асансьора. Вече се надяваше на другия ден той наистина да се престори, че не я познава. Качи се в асансьора и облегна чело на стената. Каква идиотка беше само!

4 Валпургиева нощ – чества се в нощта на 30 април срещу 1 май преди деня на Света Валпурга, символ на идващата пролет. Според германската средновековна митология тогава злите сили се събират да се веселят и да пируват и се опитват да попречат на идването на пролетта. В по-съвременен смисъл – шумно, необуздано веселие. – Бел. ред.