Само една тайна

65

– Как се чувстваш? – Наталия изтича в антрето и прегърна Александър.

Той стисна силно и задържа няколко секунди елегантната си любима сестра. През последните шест седмици тя му се обаждаше всеки ден и изглеждаше безкрайно щастлива, когато опасността премина.

– Добре. Не ме боли, но имам много впечатляващ белег. Който приятелката ми ми остави. Искаш ли да го видиш?

– Не, благодаря. Не си сваляй дрехите, ако обичаш. Интересът ми към белезите е сравнително ограничен. В бъдеще ще гледаме да избягваме огнестрелните рани, че започваш да ставаш непоносим. Мама тук ли е вече? Каза, че щяла да дойде по-рано.

– Вътре е. Посрещна Евгений на гарата. Сега помага със сервирането.

– Наистина ли? Тя помага?

– Възможно ли е извънземни да са я сменили с двойник?

– Ами малкото ми братче отиде в Африка и спаси приятелката си от пустинни бунтовници, тъй че вече смятам всичко за възможно.

Наталия влезе в апартамента, насочи се към глъчката в дневната, а Дейвид, който беше дошъл малко след нея, пристъпи в антрето и се ръкува с Александър.

– Аз също се радвам, че си добре и също не държа да гледам белези – каза той.

Носеше Моли на ръце. Тя се взираше в Александър изпитателно и дъвчеше биберона. Александър погали племенницата си по бузата, преди да отговори:

– Благодаря! Слушай, знам, че не ти се говори за това, но искам да знаеш, че много съжалявам за Том.

– Благодаря ти.

Върху лицето на Дейвид падна сянка. Да съобщи на зет си, че Том е загинал при свалянето на хеликоптера, беше сред най-ужасните преживявания на Александър. Той беше сигурен, че смъртта на Том е разтърсила Дейвид дълбоко, двамата бяха приятели отдавна. Всички бяха потресени от загубата.

Изабел, която се беше държала през целия полет, при пристигането рухна напълно. Наталия, Питър и Дейвид се грижеха за всичко през първите дни. Попълваха документи, водеха телефонни разговори и преодоляваха бюрократични пречки. Погрижиха се Изабел да получи психологическа помощ, Александър незабавно да отиде в болница и да се изправи на крака, а Мариус да се чувства в безопасност. Най-зле за най-дълго време се чувстваше Изабел. Все още я измъчваха кошмари и потиснатост, но тя все по-успешно ги потискаше. Или както се изрази Лейла: „Нужно е нещо повече от отвличане, наемници и експлозии, за да пречупят нашата доктор Сьоренсен“.

– Том беше боец. Знаеше какво рискува. Ужасно е. Още не мога да говоря за това. Извинявай.

Погледът на Дейвид се замъгли от сълзи, той потупа Александър по рамото и отиде при съпругата си, прегърна я през рамо и притисна устни в тъмните ù коси. Златната верижка на Наталия проблесна и тя обгърна с ръка кръста му, силно и здраво.

На вратата се почука отново и Александър се обърна да отвори.

– Здравей, Джина! – поздрави той следващата гостенка. – Добре дошла!

– Благодаря!

Тя изглеждаше спокойно, но той подозираше, че е притеснена.

Питър стоеше зад нея, помогна ù с якето и го подаде на Александър. Той го закачи и проследи с поглед Джина, която вече говореше с Наталия по-нататък в коридора.

– Значи сега сте заедно?

– Да.

– Твърде млада е за теб.

– Така е – съгласи се Питър. – Твърде млада. Твърде добра. Твърде всичко. Скоро започва третия семестър. Ако имам късмет, няма да ù омръзна.

– Тогава ще се надявам да имаш късмет – пожела Александър от сърце.

– Благодаря, братко. Джина няма търпение да се види с твоята Изабел. Говореше за нея по целия път, възхищава ù се. Явно наистина е специална.

– Да, Изабел е специална. Един от наистина добрите хора на този свят. Не само ти имаш жена, която не заслужаваш.

Спогледаха се. Питър изглеждаше свеж, далеч не толкова угнетен, колкото през всички тези години. И далеч не толкова суров.

И тогава Питър пристъпи към него и двамата се прегърнаха, може би за пръв път в живота си. Здрава прегръдка, която говореше за помирение и добра воля, и бъдеще.

Александър си прочисти гърлото. Питър припряно си избърса очите.

– Ами тогава… – заекна той.

– Вътре има напитки и закуски – каза Александър. – Обслужвай се.

Искаше да каже още нещо, да каже, че и той, и Наталия стоят зад Питър, ако се наложи, да каже, че Питър никога не е изглеждал толкова щастлив през годините брак с Луиз, но моментът дойде и отмина твърде бързо.

Питър кимна и се присъедини към останалите в дневната. Гостите вече се бяха събрали и Александър отиде при тях. Огледа се.

Всички бяха тук. Във всеки случай всички, които имаха някакво значение в ден като този. Брат му и сестра му с любимите си, разбира се. Мама и Евгений. Бланш. Лейла. Дори Ромео, който беше дошъл от Ню Йорк с приятеля си и забрани на Александър да сервира друго, освен храна от неговия ресторант. Аса и Майкъл, загорели на слънцето и кикотещи се след медения месец. И децата, разбира се, Мариус и Моли. Точно така. Всички хора, които означаваха нещо в съвместния му живот с Изабел. Който днес щяха да узаконят, като официално заживеят заедно.

Той потърси Изабел с поглед. Забеляза Мариус, който държеше майка му за ръка. Ебба го потупа по рамото, като същевременно се усмихна топло на Питър и после бързо прегърна Джина, при това – поне от разстояние – изглеждаше сърдечно.

Явно наистина се случват чудеса.

Александър отиде при малката групичка. Размени погледи с Питър и после покровителствено прегърна Мариус през рамо. Момчето все още беше твърде слабо, но според педиатъра вече наддаваше. Наесен щеше да започне училище и дори разбираше немалко шведски.

– Благодаря, мамо – прошепна Александър. – Благодаря за всичко.

– Няма за какво да ми благодариш. Знам, че не ми вярваш, но наистина го искам.

Ебба погледна към Джина и Питър, които сега се радваха на Моли.

– Времената са нови за мен, но правя каквото мога – продължи Ебба. – Вие сте ми деца, искам единствено да бъдете щастливи.

– Дори ако това означава някой да се омъжи за врага, да осиновим африкански сирачета и да се залюбим с чистачката?

– Няма нужда да ставаш вулгарен, Александър. Но да. Дори да се противопоставите на всичко, в което мислех, че вярвам. – Тя го изгледа многозначително. – Дори Наталия да се среща с биологичния си баща.

– Знаеше ли го? – смая се той.

– Искам само да се чувствате добре. Никога не съм искала друго.

– Невинаги си е личало.

– Знам. Надявам се някой ден да успееш да ми простиш.

За пръв път тя дори се приближаваше до признание, че е сгрешила. Може би Наталия все пак беше права, може би майка им се беше променила.

– Не бях добра майка. Целта ми е да стана по-добра баба.

Той вдигна ръка на рамото ù и го стисна лекичко.

– Благодаря, мамо, това означава много за мен.

Очите на Ебба проблеснаха и тя се извърна.

Александър срещна трогнатия поглед на Наталия над главата на майка им. Боже, това вече се превръщаше в крайно сополиво събитие!

Изабел си изми ръцете и се вгледа в лицето си в огледалото в банята. Нито следа от синините. Изглеждаше както винаги. И беше започнала да се чувства както винаги.

Първите седмици бяха ужасни. Физически нямаше трайни увреждания, за разлика от Александър, който толкова обичаше да показва впечатляващите си белези. Психически също започваше да се възстановява, нищо че известно време беше страшно трудно. Бяха я пребили, но нищо друго. Бяха я заплашвали, тормозили и плашили, но не и изнасилили. Тя и до днес не знаеше защо я отвлякоха. Но бизнесът със заложниците е доходоносен, парите винаги ще останат движеща сила и тя просто се радваше, че оживя. И се чувстваше все по-добре. Старата приказка се оказа вярна: когато си обграден от хора, които те обичат, можеш да се справиш с всичко. Да, определено това я беше спасило.

Тя затвори вратата след себе си и се усмихна на глъчката, която се чуваше откъм гостите.

През последните седмици двамата с Александър не се бяха разделяли и за миг, но от днес официално заживяваха заедно. На път към салона мина покрай стаята на Мариус, която изглеждаше като спалнята на всяко седемгодишно момче – ярки цветове, конструктори „Лего“ и рафтове с книги. Мина покрай спалнята, която делеше с Александър, усмихна се на тайните, които тази толкова обикновена наглед стая всъщност криеше, и леко притвори вратата – струваше ù се твърде лично, за да стои отворено, макар, разбира се, нищо да не личеше отвън.

През последните седмици го караха по-кротко и просто се наслаждаваха на близостта си, но се разбраха в бъдеще да съчетават захаросаното и по-пиперливото. Тя все още не беше свикнала колко непринудено се държи Александър покрай всичко ново в живота му. И беше дълбоко благодарна, че Мариус е от децата, които спят дълбоко. И че разполагаха с безброй роднини, които с радост щяха да го гледат. И Наталия, и Питър, и двете майки сами бяха предложили услугите си.

Надникна в кухнята.

– Как върви? – попита тя Ромео, който надзираваше персонала си и цялото готвене.

– Ciao, bella!15 – поздрави я той и плесна приятеля си през ръката точно когато посягаше към пая.

Изабел се облегна на една от пейките и си пое дъх няколко пъти.

– Как си? – попита Ромео.

– Трябва малко да се успокоя, преди да отида.

– Притесняваш ли се?

– Леко.

Все още ù беше трудно сред много хора, лесно изпадаше в паника, задушаваше се.

Лейла дойде при тях. Изгледа красивия Ромео с голям интерес, преди да се обърне към Изабел.

– Ето те и теб. Тук може ли да се пуши?

Ромео изпадна в шумна тирада, изпълнена с италиански ругатни, и Лейла подбели очи.

– Добре, добре – въздъхна.

– Всички ли дойдоха?

– Александър предлага питиета и някакви закуски, които твърди, че сам е направил. Гостите си говорят. Спокойно е. Всички изглеждат мили. Засега.

– Ще видим колко ще продължи, след като майките ни се срещнаха – отбеляза Изабел.

– Да, забележително е как успяват да изсъскат по някоя обида между любезностите. Те, разбира се, ужасно си приличат, чак е смешно, но изобщо не го съзнават. А Евгений, този сладур, се е нагърбил да посредничи. Но вече изглежда здравата натряскан, та не е изключено да се стигне до кръвопролития. Как върви между вас с Бланш?

Изабел направи гримаса. Лапна една кисела краставичка, докато Ромео не гледаше.

– Ако бяхме във филм, щях да я пратя по дяволите, но в истинския живот няма как да стане.

– Така е – съгласи се Лейла. – Обикновено се налага просто да търпим родителите си, колкото и да са антипатични. Това означава да си зрял човек. Но ти не ù дължиш нищо.

– Да, все го повтаряш.

Изабел докосна обицата си. Майка ù най-после ù беше дала бабините брилянти и малка картина за подарък по случай заживяването с Александър. По-голямо извинение нямаше да получи от Бланш, но на нея ù стигаше.

– Говори ли с Идрис?

– Вече се чувства много по-добре и работи с пълна пара. Праща ти поздрави и се надява Мариус скоро да намери време да му се обади по скайп.

Всичко беше завършило толкова добре, тя не можеше да повярва, че е истина. Идрис беше оздравял, а човек от Лекари без граници бе пристигнал в болницата едва няколко дни след това.

– Толкова съм облекчена!

Изабел дъвчеше краставичката. Поколеба се.

– Слушай, трябва да ти кажа нещо. Александър вече знае. Приех служба в „Каролинска Инститютет“. Изследователско място. Медицина при бедствия. Реших да напусна „Медпакс“. Всъщност изцяло да прекратя работата на терен.

Лейла не показа ни най-малка изненада.

– Ако те познавам правилно, по този начин ще помогнеш повече на света. Очаквах го. Свен предложи той да замине за Чад.

– Ами жена му?

Лейла се усмихна:

– Напусна го заради някакъв от „Американски гладиатори“.

– Горкичкият!

– Да.

Изабел захапа устна, за да не се ухили.

– И все пак се чувствам като предателка.

– Хм. Ами ти все така се чувстваш.

– Дори не можеш да се престориш, че ми съчувстваш, нали? Бях в плен в продължение на девет дни.

– Ти не си предателка. Чувствата са едно, реалността – съвсем друго. Ще ти направя гоблен за сватбен подарък.

– Защо, ще се женя ли?

– Значи още не сте сгодени, така ли?

– Доколкото знам, не.

Макар да подозираше, че Александър е планирал нещо за тази вечер.

Той влезе при тях в кухнята и за пореден път сякаш слънцето грейна през всички прозорци. Беше се подстригал съвсем късо. Беше зарязал онези нелепо скъпи костюми. Сякаш беше узрял. Колкото и да е странно, тя го обичаше все повече с всеки изминал ден, не беше смятала за възможно да изпитваш такава любов към друго човешко същество. Преглътна сълзите, беше глупаво, не искаше да разваля общо-взето перфектния си грим. Ако Александър наистина решеше да ù предложи, искаше да бъде хубава.

– Ще ни извиниш ли, Лейла? – попита той.

– Не – тросна се тя, но ги остави.

Александър придърпа Изабел в прегръдките си.

– Мариус си приказва с майка ми.

– Добре ли върви?

– Ще ми повярваш ли, ако кажа „да“?

– Беше страшно мила с мен.

– Никой не е по-шокиран от мен. Каза ли на Лейла за намеренията си?

– Да, прие го много добре.

– Е, това е. Твърде късно е да се откажеш. Заживяваме заедно.

– Не искам да се отказвам.

– Толкова се боя, че не те заслужавам.

– Да бе, вярно.

Александър я хвана за ръка и заедно отидоха при останалите. Подаде ù чаша, не я изпускаше от поглед, не се отделяше от нея.

„Определено ме заслужаваш“, помисли си Изабел, докато го слушаше как разпитва Джина за следването. Повече, отколкото сам можеше да си представи. Този мъж, който поднасяше само вегетариански ястия заради нея, който покани семейството и приятелите си, за да ù покаже, че е сериозен. Който се би с бунтовници в пустинята и който прие Мариус, без да се поколебае.

Седнаха около масата и тя се огледа. Всички се смееха и приказваха. Дори майка ù изглеждаше доволна, настанена между Евгений и Питър.

Александър се изправи и почука с нож по чашата си.

– Искам да благодаря на всички ви, че дойдохте днес, за да отпразнувате този ден с Изабел, Мариус и мен.

Той замълча и очите му проблеснаха, преди да продължи.

– Изабел! Ти си прекрасен лекар. Защитник на най-онеправданите. Вдъхновител и образец. Ти си красива, забавна и умна и най-невероятният човек, когото познавам. Толкова съм щастлив, че двамата с Мариус сте съгласни да живеете с мен.

Той замълча. Пъхна ръка в джоба си и извади черна кадифена кутийка с форма на сърце. Жените в стаята едновременно ахнаха. Мариус заподскача на стола и запляска.

Александър отвори кутийката и падна на колене.

Изабел не можеше да си поеме дъх. Беше такова неописуемо клише, тя го съзнаваше, дори не беше вярвала, че някой прави така в истинския живот. Но очевидно у нея имаше романтична страна, която харесваше всичко това. Как иначе да обясни свитото си гърло?

Не отместваше очи от Александър. В стаята цареше пълна тишина.

– Ще се омъжиш ли за мен?

Тя прехапа устни, опита се да се овладее, но се предаде с крайно недостойно хълцане. Е, гримът ù вече със сигурност щеше да се размаже. Стисна ръката на Александър, силно.

– Да, с радост.

– Слава Богу! – въздъхна той с такова облекчение, че всички се разсмяха.

Гостите се смееха, аплодираха и се прегръщаха. Тапите от шампанското летяха във въздуха, чашите се пълнеха и след това жените взеха да се тълпят около нея, за да се възхитят на пръстена. Александър също беше нацелуван и напрегръщан. Изабел го погледна и сред цялото вълнение си мислеше само едно, отново и отново: „Ето това е щастието“.

15 Здравей, красавице! (ит.) – Бел. ред.