Само една тайна

32

– И после той се обади да обясни, че жена му предпочитала Луиз и за съжаление той вече не можел да общува с мен.

– А вие какво казахте? Нали ви е приятел? Не се ли разстроихте?

– Не толкова, колкото очаквах. Подозирах, че ще изберат Луиз. Но все пак една нощ отидох и се изпиках в градината на жена му. Върху босилека.

Джина избухна в смях.

– Звучи логично.

Питър кимна.

– И на мен така ми се стори. Ти си единствената, която знае. Дори на терапевтката си не съм казал, макар че идеята беше нейна.

– Терапевтката ви е предложила да пикаете в нечия леха?

– Каза да изразявам чувствата си. Това беше свободно тълкуване на думите ù.

Джина притисна с ръка устата си и усети как смехът напира.

Харесваше ù, че Питър не казва нищо лошо за бившата си съпруга дори когато има повод. Джина много пъти беше виждала Луиз – това беше най-омразното ù име, помисли си тя – и щеше напълно да разбере Питър, ако покажеше огорчение от начина, по който приятелите му бяха обърнали гръб. Но той никога не казваше лоша дума за нея и Джина го уважаваше за това.

Смехът заглъхна и остави приятна топлина в тялото ù. Пътуването им с колата започваше да се превръща в навик. Харесваше ù как Питър успява да я разсмее. В живота си досега не бе имала често за какво да се смее. Погледна го крадешком. Питър изглеждаше по-щастлив и по-бодър от дълго време насам. Беше си купил нови дрехи, които му стояха много по-добре от предишните. В момента беше с костюм и риза, разбира се, но доста по-модерни, а и си сваляше вратовръзката в асансьора на излизане от офиса. Освен това ухаеше приятно. Тя обърна глава към прозореца и се усмихна леко. Покрай тях се плъзгаха всички добре познати сгради и пътни ремонти. Насочиха се към Тенста. Струваше ù се, че пътуването става все по-кратко всеки път.

– Можете ли да си представите? – започна тя.

– Какво?

– Никога не съм пътувала по-нататък по това шосе.

– Нали си ходила в Гюлгарн?

– Имам предвид на север от Гюлгарн. Би трябвало да има свят и отвъд замъка.

През половината си живот бе чела пътните табели. Осло. Еншьопинг. Беше фантазирала какво лежи отвъд тях.

– Е18 всъщност не се движи на север – каза Питър. – По-скоро на запад. Минава право през Норвегия и стига чак до Северна Ирландия. И чак до Санкт Петербург в другата посока. – Той направи гримаса. – Извинявай, не исках да говоря като многознайко. Но винаги съм обичал географията.

– Никога не говорите като многознайко. Всъщност обичам да научавам нови неща.

Тя замлъкна смутено.

Той се загледа право напред и мълчанието продължи. После се усмихна:

– Искаш ли да продължим още малко нататък?

– Сега ли?

– Просто ми хрумна. Не знам откъде. Не исках…

– С удоволствие. С най-голямо удоволствие. Просто се изненадах.

Той смени скоростите и колата профуча покрай блоковете на Тенста от лявата страна и Йервафелтет вдясно. Баща ù щеше да ходи някъде с приятел, Амир щеше да отсъства няколко часа, защото от училище им организираха дискотека. Най-после Джина разполагаше с време само за себе си. Излязоха на магистралата. Предградията приближаваха и отминаваха, бензиностанции и изходи към други пътища, а чувството за гъдел в гърдите не изчезваше.

– Защо ходите на терапия? – попита тя.

– Беше след развода. Трябваше да си изясня някои неща.

– И успяхте ли?

– Не знам. Зависи в какъв ден ме питаш. Има въпроси, които определено не съм разрешил.

Тя почака, но той не продължи, затова каза само:

– Виждах се с психолози в бежанския лагер. Не ги харесвах.

Ако трябваше да бъде честна, все още ù беше трудно да гледа с добро око на тази професия. Не чакаше с нетърпение и курса по психиатрия.

– Отидох само един път, но тя не беше лоша. Не ме съдеше.

– Това е добре.

Ако и тя някой път срещнеше подобен неосъждащ психолог, може би щеше да си промени мнението.

Подминаха табела за Сигтуна. И изведнъж Джина разбра точно къде искаше да отиде. Мечтаеше за това толкова отдавна. При появата на кафявата табела тя посочи:

– Може ли да отидем там?

– Ваденщйерна? Разбира се.

– Обожавам шведските замъци.

– Знаеш ли, преди го притежаваше един далечен роднина на моето семейство. – Той прехапа устни. – Извинявай, ако е прозвучало зле.

Той правеше така. Често. Размишляваше дали нещата, които ù е казал, може да са прозвучали лошо. Преди не беше такъв.

– Не мисля, че е ваша вината, че сте бял мъж с привилегиите на висшата класа – отвърна тя. Дали някога в целия си живот бе произнасяла подобна фраза?

– Както и да е, сега замъкът е собственост на държавата. Искаш ли да влезем, или да го разгледаме отвън?

– Отвън.

– В такъв случай знам идеалното място.

Минаваха през малки селца, през поля с пасящи овце и все по-миниатюрни стопанства, къщи и вили.

Джина разглеждаше непознатия пейзаж. Никой не знаеше, че е тук. Чувството беше странно. Но тя не се страхуваше, напротив. Колко по-различно е, когато се чувстваш в пълна безопасност с някого, не се тревожиш какво ще каже или стори. Питър беше по-скоро предпазлив с нея, внимателен и учтив.

Той зави и се озоваха на изровен горски път. Колата подскачаше и от време на време нещо удряше шасито.

– Не пишеше ли, че пътят е частен? – притесни се тя.

– Да, ако трябва да сме честни, не е съвсем законно да се кара оттук. Но само почакай. Виж.

Гората се разтвори и те се озоваха на малко хълмче. Тя погледна. Отвъд езерото се издигаше белият замък.

– Еха!

Беше го виждала на снимки, но не и от този ъгъл – разположен величествено на брега. На кулата се вееха знамена.

– Толкова е красиво! – почти прошепна тя. От всички шведски замъци този ù беше любимият. – Влизали ли сте вътре?

– Веднъж бях на сватба тук. Имат красива колекция от портрети. Кое толкова ти харесва в шведските замъци? – полюбопитства той.

– Усещането. Историята. Портретите на всички, които са живели в тях.

– Съжалявам, че не знам толкова много за сомалийската история.

Тя се засмя.

– Нито пък аз. Татко постоянно ми опява за това, но просто не ми е интересно.

– Може би ще ти стане, когато остарееш. Но те разбирам. Майка ми има руски корени.

– Говорите ли руски?

– Ако се наложи. Но слабо. Има ли известни сомалийци? Някой, за когото може би съм чувал?

– Мисля, че най-известната е една жена. Уейърис Дайри. Тя е фотомодел. И писател. Написа книга за младостта си в Сомалия. Чували ли сте за нея?

– Мисля, че не. За какво разказва?

– За израстването ù. За женското обрязване. То е ужасно разпространено в Сомалия.

Питър я погледна бързо и Джина млъкна. Това не беше разговор, който ù е удобно да води, сама го беше започнала и се беше оказало много по-неловко от очакваното.

– Джина, аз…

– Не, не искам да говоря повече за това.

– Извинявай.

Тя приглади полата си, опита се да си върне предишното чувство. Досега това беше една от най-хубавите вечери в живота ù. Искаше да запази добър спомен. Не да говори за страхотии, за които така или иначе нищо не може да се направи. Неща, които онзи, който не ги е преживял, не може дори да си представи.

Мълчанието обаче продължи неприятно, докато се връщаха при колата.

Челото на Питър беше сбърчено и той изглеждаше силно концентриран върху шофирането. Ръцете му стискаха волана. Джина седеше напълно неподвижно.

До края на пътуването мълчаха.

Сякаш и двамата, всеки за себе си, имаха много неща за изясняване и трябваше да се справят сами.