Само една тайна

2

Изабел Сьоренсен направи път на една кола и спря на червено на „Валхалавеген“. Беше студено, но се надяваше разходката с велосипед до Нюбруплан да я постопли. Закъсняваше за срещата на „Медпакс“, затова в момента, в който светофарът светна жълто, тя завъртя педалите.

Като пристигна, заключи колелото, свали каската и забърза нагоре по стълбите. При влизането поздрави Аста, доброволката, която работеше едновременно като рецепционист и асистент, и след това забеляза Бланш Сьоренсен.

– Bonjour maman!2 – каза Изабел, разкопча си якето и леко целуна майка си по двете бузи по френски обичай.

– Изпотена си – отбеляза Бланш.

Изабел отметна косата от лицето си и си избърса челото, като същевременно оглеждаше майка си. Забеляза, че русата ù коса е фризирана, а роклята „Шанел“ – чисто нова, вероятно от първата колекция за годината. Но пък майка ù не страдаше от скрупули, когато харчеше пари за външния си вид.

– Добре изглеждаш. Ще присъстваш ли на срещата?

С майка ù човек никога не можеше да бъде сигурен. В продължение на близо три десетилетия Бланш беше председател и лице на „Медпакс“. Макар преди две години да се беше оттеглила от всички официални постове, тя все още разполагаше със силни неформални позиции и понякога решаваше да присъства на седмичните срещи.

В тези случаи те рядко се оказваха плодотворни.

– Дойдох само да взема пощата.

Изабел едва се сдържа да не въздъхне от облекчение. Някога майка ù беше бляскава личност, интелектуална и социална сила, с която всеки трябваше да се съобразява, но последните години бяха… хм… турбулентни.

– А, Изабел, ето те и теб – провикна се Лейла, генералният секретар на „Медпакс“, когато се появи в приемната.

Тъмните очи на Лейла се стрелнаха към Бланш и черните ù вежди се повдигнаха:

– Бланш, радвам се да те видя. Отново.

Тя говореше перфектен шведски, но лекият акцент разкриваше персийския ù произход.

– Лейла – поздрави Бланш сдържано.

Официално Бланш сама бе взела решението да се пенсионира от „Медпакс“ по същото време, когато напусна и позицията си на главен лекар в болница „Худинге“. Неофициално управителният съвет я беше принудил. Просто беше предизвикала твърде голяма бъркотия. В същия момент тогавашният мениджър на „Медпакс“, възрастна дама, която на практика действаше като маша на Бланш, се възползва от станалото, за да излезе в пенсия и да си гледа градинката. Ръководството пусна обява за нов мениджър и със силата на персийски пълководец във фирмата влетя Лейла Дибах. Нищо вече не беше същото.

Петдесет и две годишната психоложка, която веднъж след половин бутилка „Риоха“ довери на Изабел, че е приела поста в „Медпакс“ в опит да се пребори с тежка криза на средната възраст, в рамките на няколко дни успя да се провъзгласи за генерален секретар. След това въведе седмични срещи за целия персонал, а после се зае да внася ред в хаоса, причинен от години непрозрачно и еднолично управление. Единствено благодарение на упоритата работа на Лейла „Медпакс“ издържа – на косъм – допълнителната ревизия, която беше извършена, след като Шведската агенция за надзор на приходите ги подложи на остра критика. С други думи, назначаването на интелигентната психоложка се оказа гениален ход на – трябва да признаем – все още зашеметеното ръководство.

– Съжалявам, че закъснях – обади се Изабел, докато двете по-възрастни жени си разменяха ледени погледи. – В клиниката цареше пълен хаос.

Бланш не продума, но Изабел знаеше точно какво си мисли майка ù. Че хаосът привлича Изабел и тя сама си е виновна, ако не успее да се справи с него. Безмълвна критика – това беше методът на Бланш.

Анри Пелетие, дядото на Изабел, основал „Медпакс“ през 1984 година. Първият им главен офис се намирал в Париж и до ден днешен в една стара сграда в покрайнините на френската столица все още имаше спокоен административен център. Изабел ходи там през зимата, видя се с двете служителки, пи френско кафе и слуша истории за доброто старо време. Дядо Анри бил блестящ лекар, модерен за времето си, решен да подобри условията на живот на „черните“ в африканските страни, които били, някога или все още, френски колонии. От тази негова идея възникнала хуманитарната организация „Медпакс“. Разбирало се от само себе си, че дъщеря му ще върви по неговите стъпки, ще стане хирург и ще оглави „Медпакс“. Изборът на Изабел да поеме по друг път – друга медицинска специалност и други интереси – все още беше тема на разговор, по-взриво­опасна от афганистанско минно поле.

– Не си закъсняла – успокои я Лейла и върна Изабел в настоящето. – Тъкмо започваме. Благодаря, че се отби, Бланш. Пази се. Чао.

Това беше явен сигнал и Изабел затаи дъх. Стълкновенията между Бланш и Лейла през последните години бяха понамалели, но напрежението между тях все още беше близо до точката на кипене и човек невинаги можеше да се надява да му спестят някоя грозна сцена. Този път обаче Бланш просто си взе пощата, сбогува се хладно и се оттегли през махагоновата врата.

Лейла погледна Изабел спокойно. Тъмните ù очи сякаш бяха виждали всички човешки недостатъци, но все още не можеха да определят дали животът е комедия, или трагедия.

– Ще започваме ли?

Тя отвори вратата на конферентната зала, където чакаше малобройното и в по-голямата си част неплатено ръководство на „Медпакс“. Аста ги последва. Изабел поздрави поред завеждащата финансите на „Медпакс“ Теа Нилсон, две късо подстригани студентки по политология, и двете с име Катарина, както и госпожа Фон Фершен, жена със синя коса, която се грижеше за набирането на средства, както и за всички обеди, вечери и благотворителни събития, които съставляваха голяма част (твърде голяма според Изабел) от дейността на „Медпакс“. Изабел седна. Тя всъщност намираше оперативките за огромна загуба на време, но нововъведените седмични срещи се бяха оказали изненадващо полезни и напоследък Изабел чакаше с нетърпение да се види със съмишлениците си и да говори за помощи, полева работа и по-добро бъдеще.

Свен, хирург с коса на опашка и каубойски ботуши, се присъедини към тях, а след него дойде Лин-Лин, специалистката по обществено здраве, която Лейла съумя да привлече или открадне – в зависимост от това кого питаш – от Лекари без граници. Освен тях присъстваше и целият персонал на „Медпакс“.

Докато Лейла четеше дневния ред, Лин-Лин се протегна към кутията бисквити на масата. Двете Катарини трескаво си водеха бележки, а Изабел, която не беше пила и глътка вода цял ден, придърпа каната към себе си.

Набързо приключиха с въпросите за разходите и схемата за празничните дни, но после затънаха в дискусии на тема етика при разпределянето на помощи, които на свой ред преминаха в разгорещен спор между Свен и Аста. Изабел изказа своето мнение, когато и двамата ядно се обърнаха към нея за подкрепа, и почувства как умората след дългия работен ден отстъпва място на енергия и мотивираност. Тя обичаше всичко това. Страстните обсъждания. Постоянното поставяне под въпрос на дейността им.

Аста беше скочила на крака и говореше за морал и отговорност, а страните ù горяха. Изабел кимна в знак на подкрепа. Помощите и полевата работа не биваше да се превръщат в хоби за богати бели западняци с угризения на съвестта.

– Става дума за модерна хуманитарна дейност – казваше Аста. – Трябва да гледаме на жителите на тези страни като на компетентни индивиди.

– Става дума и за огромен опит – възрази Свен.

– Изабел? – Аста се обърна директно към нея. – Не си ли съгласна с мен?

Изабел беше наясно, че нейната позиция е по-специална. В един свят, в който ценността ти се определя от това колко на брой и колко дълги мисии си изпълнил, тя беше почти уникална. Малцина бяха работили на терен повече от нея, дори само това ù даваше изключителна тежест. Но всички в „Медпакс“ знаеха също, че моралът и етиката са качествата, на които Изабел държи най-много и с които никога не си позволява компромиси.

– Желанието да направим добро не е достатъчно. Трябва да постъпим и правилно.

Аста кимна, но Свен изсумтя:

– Невинаги съществува правилно и грешно.

В действителност Изабел беше съгласна и с хирурга. Понякога съществуваше единствено грешно и още по-грешно. Колко души бяха умрели пред очите ù в Либерия? Колко деца не беше успяла да спаси или дори не ù бяха разрешили да докосне? Сякаш се намираше в чистилището. Никое от тези пътувания не беше лесно, самата им идея беше да отидеш на най-страшните места на света и да помогнеш на хората там. Либерия обаче се беше оказала съвсем нов кръг на ада.

– Искам да кажа, че трябва да обмисляме каква е движещата ни сила в дадена ситуация – поясни тя. – Лесно е да вземаме импулсивни решения само защото в момента ни се струват правилни. Но винаги трябва да мислим до какви последици ще доведат решенията ни в бъдеще.

– Това може да доведе до страшно хладно и дистанцирано отношение.

Изабел беше съгласна. Границата между разума и нехуманните решения не винаги се откриваше лесно, най-малко за нея самата. Дали Свен беше прав? Нима силният вътрешен копнеж за морал и почтеност те превръща в студен човек? На Изабел ù се искаше да знае отговора.

– Пак ще говорим за това – намеси се Лейла и погледна Свен. – Може би след като се прибереш от Чад?

В златните дни на „Медпакс“ ръководеха три детски болници, по една в Чад, Конго и Камерун. С годините правителствата в две от страните поеха грижата за болниците. Изабел беше много щастлива от това – виждаше го като естествено и желано развитие, но Бланш го прие като лична обида. Както винаги. Така или иначе, сега им оставаше само една болница. Медицинският персонал беше от Чад, помагаха и неколцина доброволци и понякога лекари от други благотворителни организации. Управлението обаче все още бе в ръцете на „Медпакс“. Никой от организацията не беше ходил там от есента, но сега намеренията на Свен бяха да отиде, да добие представа какви мерки трябва да бъдат взети в близко бъдеще и да състави план за действие.

– Да, като стана дума за това – започна Свен бавно, – няма да мога да отида.

Около масата се възцари тишина.

– Защо? – попита Изабел накрая.

Постара се да не прозвучи осъдително, но в крайна сметка лекарите, готови да пътуват до детска болница в Чад, не растяха по дърветата. Тя беше ходила лично през есента, преди да продължи към Либерия, и знаеше, че там имат нужда от Свен. Някой трябваше да погледне трезво на нещата.

– Жена ми не иска да ходя.

Лейла наклони глава:

– Сигурен ли си?

– Съжалявам, но тя не отстъпва. Даде ми ултиматум и този път трябва да поставя брака си на първо място.

В една цинична част от съзнанието на Изабел изникна въпросът защо Свен, за когото беше всеизвестно, че е спал с почти всяка срещната медицинска сестра, точно сега е решил да поставя брака си на първо място, но тя премълча. Пътуването до такива места е лично решение.

Лейла кимна:

– Ще трябва да намерим друг вариант. А сега искам да обсъдим още един въпрос. – Тя пое от Аста препълнена папка. – Имаме проблеми с един дарител. Сериозни парични проблеми.

Госпожа Фон Фершен, отговорната за набирането на средства, която до този момент седеше мълчаливо, съсредоточена върху сребристия си лак за нокти, сега изгледа сериозно всички един по един. Лейла раздаде листове с колони с цифри, които Изабел и другите набързо прегледаха. Изабел сбърчи чело. Не беше финансов експерт, но…

– Прилича на някаква фондация. – Тя вдигна поглед. – Толкова ли сме зависими от тях? От един-единствен дарител?

Лейла кимна:

– Вече да. Даваха много пари, но изведнъж рязко спряха. Загубени са доста дарители още преди аз да започна работа, както знаете. Оттогава получихме отказ на няколко молби и така и не можахме да се възстановим напълно.

Когато дойде, Лейла спаси всичко възможно, но истината беше, че с годините Бланш се бе справяла все по-зле и по-зле с опазването на важните връзки с дарителите. Изабел, разбира се, добре знаеше, че вината не е нейна, но все пак се почувства неловко. С остаряването майка ù ставаше все по-груба и безкомпромисна и често обиждаше хората. Дали тя самата не трябваше да се досети колко лошо е положението? Ако Изабел бе послушала майка си, ако се беше ангажирала по-сериозно с „Медпакс“, можеше да поправи нещата много по-рано. Сведе очи към идеално чистите си луничави ръце. Понякога каквото и да направеше, всичко се объркваше.

– Не можем да си позволим да ги изгубим. Всъщност не знам защо са се отказали. Никой не се обажда, въпреки че оставих няколко съобщения.

Името на фондацията не ù говореше нищо, но адресът беше на една от най-скъпите стокхолмски улици, така че може би просто не бяха сметнали за необходимо да се обаждат на някаква си психоложка от малка хуманитарна организация.

Изабел се опита да разтълкува числата от колоните.

– Кога са спрели?

– Точно преди Коледа.

Докато тя е била в Либерия. Там видя повече мъртви хора, съсипани общности и травмирани медици, отколкото можеше да понесе. От тийнейджърка работеше в бежански лагери, сред войни и природни бедствия. Но Либерия… Минаха седмици, докато най-страшните кошмари поне понамаляха.

– Трябваше да ни кажеш по-рано. Как се казва?

– Кой?

– Онзи, който стои зад фондацията.

– Ето – Лейла сложи показалец върху един ред в папката, – някой си Александър де ла Грип.

– Шегуваш се! – възкликна Изабел смаяно.

Лейла вдигна очи.

– Познаваш ли го?

Теа, Лин-Лин, двете Катарини и Аста размениха дълги многозначителни погледи. Изабел предположи, че те знаят точно кой е русият принц Александър де ла Грип.

Най-добре облечените млади мъже. Най-богатите шведи под трийсетгодишна възраст. Най-красивите мъже на света. Изабел беше изгубила бройката на класациите, в които бе виждала името му. Само в колко жълти вестници се появяваше! Не че тя го търсеше, просто той представляваше една безкрайна отблъскваща поредица статии в пресата.

– Да – отвърна тя кратко.

Освен това тя и Александър де ла Грип си имаха минало.

Срещнаха се случайно миналото лято. Тогава тя пътуваше много: Ню Йорк, Сконе, Чад. И после Либерия. Той флиртуваше с нея, а тя го прати по дяволите.

Потърка се по челото. Няколко пъти. Истината беше, че всеки път, когато Александър я заговаряше, тя се държеше грубо с него, трябваше да си го признае. Просто цялостното му поведение я дразнеше. Пиянският поглед, самовлюбеното държане. Наистина ли е толкова обидчив? Глупав въпрос, естествено, че е – егото му сигурно е по-крехко от намаляла имунна защита. Тя го е обидила, а той се е прибрал и е спрял парите на „Медпакс“ за отмъщение. Това беше простото обяснение.

Лейла я гледаше над черните рамки на очилата си.

– Можем ли да говорим с него? Да го разубедим, може би на обяд?

Изабел нервно почукваше по листовете.

– Предполагам, че си струва да опитаме – изрече тя неохотно.

Не беше необичайно да се срещат с потенциални дарители на обяд, вечеря, понякога и на бизнес закуска. Беше го правила много пъти, знаеше, че я бива, знаеше, че хората остават впечатлени от нея. Но дори от самата мисъл да се подмазва на това разглезено богаташче, ù се повдигаше.

– Ще се заемеш ли?

Изабел си помисли какво всъщност би искала да направи с едно такова докачливо милионерче, но си пое дъх, погледна Лейла спокойно и каза само:

– Разбира се.

– Добре. Защото ако скоро не намерим много пари, край с нас. До лятото ще трябва да закрием „Медпакс“.

Другите около масата размениха тревожни погледи.

– Преувеличаваш – каза Изабел.

Шефката си падаше по мелодрамите. Нима положението можеше да е толкова лошо?

Лейла посочи страницата:

– Ако искате, проверете данните още веднъж. Но аз вече го направих. Без пари не можем да работим. Елементарна математика.

След като срещата приключи и останалите започнаха да напускат залата, Лейла се обърна към Изабел:

– Можеш ли да останеш за момент?

Вратата се затвори и двете останаха насаме.

– Да?

Лейла се вгледа в нея:

– Просто исках да те питам как се чувстваш.

Изабел отпусна ръка на масата, потропа леко с пръсти, но веднага престана.

– Добре – отвърна.

Общо взето беше вярно.

– Как си със съня?

Изабел я изгледа с подозрение:

– Да не ми правиш психологическа оценка?

Изражението на Лейла остана непроменено:

– Защо, нуждаеш ли се от такава?

Изабел се застави да седи спокойно, да не показва как­вато и да било нервност. Вдиша. И издиша. Все още не успяваше да прогони някои миризми и картини. Първите седмици у дома бяха най-тежки, но тя беше вкъщи вече от три месеца. Животът като цяло се беше върнал към обичайния си ход.

– Спрях приспивателните. Всичко върви в правилната посока.

Помълчаха малко.

– Наистина ни трябва човек в детската болница, знаеш го не по-зле от мен – каза Лейла накрая.

Изабел очакваше да повдигне въпроса.

– Аз не съм педиатър.

Само че това беше нелеп аргумент и двете го знаеха. При нейните умения, при нейния опит не съществуваше болница в света, която не би спечелила от присъствието ù.

– Все пак можеш ли да помислиш?

– Да.

– А докато мислиш за Чад, можеш ли да помислиш и за Сконе?

Изабел напълно беше изтрила от съзнанието си тази глупост. „Медпакс“ щеше да участва в голямо благотворително събитие някъде из провинцията на Сконе. Богаташи, едри бизнесмени, политици и всякакви представители на висшата класа щяха да се съберат в приказен замък. Щяха да си общуват, да се наливат с вино, да ядат скъпа храна и – да се надяваме – да благоволят да дарят много пари.

– Не е ли достатъчно, че трябва да се мазня на Де ла Грип?

– Всички те харесват, Изабел. Трето поколение „Медпакс“, невероятна ангажираност по световните въпроси и тъй нататък. Освен това си млада жена, а това винаги продава. Представи си колко пари ще им измъкнем, ако отидеш.

– Това не се ли нарича емоционален тормоз?

– Точно – призна Лейла и почука с показалец по колоните. – Само че ако не оправиш тази работа с Де ла Грип, това ще е просто като да слагаш лепенка върху открита рана. Трябва ни буфер, нуждаем се от редовни вноски.

Значи от нея се очакваше първо да лази в краката на един от най-аморалните мъже в света, а после да замине за Сконе, за да се умилква и на други богаташи.

– Ще се справиш ли, Изабел?

– Да.

Щеше да се справи, тъй като обикновено се справяше с всичко. Но си помисли, че може би щеше да е по-добре да си беше останала в Либерия.

2 Здравей, мамо! (фр.) – Бел. ред.