Само една тайна

17

Изабел се качи в стаята си в кулата. Затвори, облегна се на вратата и едва не се свлече на пода.

Мили Боже!

Свали обувките с високи токчета и седна на леглото. Мислите ù препускаха. Какво всъщност си въобразяваше, че прави? Не можеше да се забърква с Александър де ла Грип, знаеше го много добре. Все пак не беше луда.

Как изобщо ù бе хрумнало да прави нещо повече от това да пофлиртува малко? Пръстите ù неловко се мъчеха да разкопчаят колието, за малко да изпадне в паника, като не успя, но най-сетне го свали. Изправи се и прибра колието и обиците в кутийката. Сякаш някаква магия се развали. Все едно за известно време е била друга версия на самата себе си, но сега започваше да се съвзема.

Имаше безброй причини да прекъсне всякакви отношения с Александър, мислеше си тя, докато събличаше роклята. Стотици, може би хиляди разумни основания. Както и няколко напълно неразумни.

Страстта. Чувствата.

Свали и бельото си, махна грима, наля си чаша вода и после се плъзна в колосаните чаршафи в абсурдно голямото легло. Все още чуваше далечна глъчка и музика някъде из замъка.

Погледна през прозореца, очите ù се спряха на нощното небе и проблясващите звезди.

Мили Боже! В какво се беше забъркала?!

Тя затвори очи, но знаеше, че няма да може да заспи.

Със силата на волята се помъчи да накара сърцето си да се забави, да престане да бумти толкова учестено, да даде властта на парасимпатиковия дял на нервната система, да успокои тялото. Но все още лежеше будна, когато слънцето се показа, когато птиците запяха и когато нещо, което тя взе за пауните, нададе силни тръбни звуци.

Когато чу да се включва прахосмукачка и долови уханието на кафе, Изабел стана. Взе си бърз душ и след това слезе, негримирана, по витата стълба. Предполагаше, че замъкът е пълен с останали да пренощуват гости, но часът беше едва седем, така че тя май беше единствената будна. Проследи аромата на кафето до една трапезария, в която жена с раирана престилка ù предложи чаша и сандвич със сирене.

Прошумоля вестник и когато Изабел се обърна, се оказа очи в очи с Евгений Толстой.

Той сгъна сутрешния вестник и се изправи.

– Добро утро! – поздрави я. – Рано ставате.

Тя взе чашата и чинията си и седна при него.

– Лейла още спи – обясни той. – Снощи стояхме до късно да играем и да приказваме.

Тя отпи от димящото кафе – силно, горещо, типично за Сконе. Напълно беше забравила за Лейла.

– Всичко наред ли е? – попита той и я огледа. – Чух, че снощи сте имали приключения.

– Александър ли ви разказа?

– Малко. Поседя с нас, след като вие се качихте да си легнете. Няма нужда да го обсъждаме, ако не искате. Но искам да помоля за извинение, вие сте моя гостенка и съжалявам, че са ви обезпокоили. Никой от тези мъже няма да бъде добре дошъл тук повече, това поне е сигурно. Вие означавате много за Александър. И за Лейла. Затова сте важ­на и за мен, ако мога да го кажа, въпреки че не се познаваме толкова добре.

Тя се усмихна на дългата му реч:

– Благодаря!

Той въртеше чашата чай между ръцете си.

– Знаете ли, че познавам майка ви?

– Не. Откъде?

– Запознах се с Бланш в Париж през осемдесетте. Всъщност съм се виждал и с баба ви. Карин Янсон, нали? Тя беше прекрасна художничка. Виждал съм нейна картина в Шведския културен институт в Париж. Знаете ли я?

– Изобразено е момиче с червена коса. – Тя вдигна една своя къдрица и му я показа. – Тоест аз.

– Така и предположих. Красива е. Също като вас.

Двамата замълчаха и Изабел си изпи кафето, докато Евгений си бъркаше чая.

– Радвам се, че дойдохте – каза Евгений. – Надявам се, че ще можете да гледате на мен като на приятел. Ако някога ви потрябва нещо, не се колебайте да ми кажете.

Изабел вдигна една троха от чинията си.

– В такъв случай може ли да ми повикате такси?

Той остана изненадан.

– Искате да си тръгвате? Мислех, че двамата с Александър…

Изабел поклати глава. Ни най-малко не можеше да отрече физическото привличане, което изпитваше към Александър. Беше достатъчно опитна да разбере, че то е уникално, и че за малко не му се поддаде. Но точно там беше проблемът. Александър беше заплаха за всичко, което тя се опитваше да контролира под повърхността.

– Трябва да се прибирам. Имам много работа.

– Александър знае ли? Извинявайте, не ме засяга. Но той ви харесва, забелязвам го.

Тя въздъхна. Разходката до Дания беше прекрасна идея. Тя обичаше езика, храната и културата, а не беше ходила в Копенхаген от години. Предложението на Александър беше почти неустоимо.

– Ще му оставя бележка. Вече си купих билет за влака – поклати глава тя.

– В такъв случай, естествено, ще се погрижа да стигнете до гарата. Ако ми дадете пет минути, ще ви закарам лично.

– Благодаря, с удоволствие – отвърна тя и усети бодване в гърдите при мисълта, че може би никога повече няма да се видят.

Някак се беше привързала към Евгений, но двамата се движеха в съвсем различни кръгове.

Изабел седеше във влака, облегнала чело на прозореца, когато телефонът в чантата ù звънна. Видя, че е Александър и не вдигна, прати му есемес, че пътува, и по целия път до Стокхолм не погледна повече телефона.

Мина пеш краткото разстояние от Централна гара до апартамента си на кръстовището на „Кунгсгатан“ и „Васагатан“. Остави чантата си неотворена на пода и след това дълго стоя и се взира в хладилника с празен поглед.

Никога не би го признала на глас, но добре знаеше какво бе сторила току-що. Беше избягала и се срамуваше от собственото си малодушие. Обикновено не беше страхлива. Но истината беше, че последния път, когато изпита нещо подобно на сегашните си чувства към Александър, когато усети толкова силно привличане, че ù беше трудно да мисли, всичко бе приключило катастрофално.

Тя затвори хладилника, изтегна се на дивана и се загледа в тавана. Имаше осем непрочетени есемеса от Александър, но беше най-добре да сложи край още сега, колкото и да я болеше. Тъй като последния път, когато се беше чувствала така, беше със Себастиен и тогава тя за малко да не оживее.