Само една тайна

58

Няколко души ще ходим на Карибите. Идваш ли?

Александър погледна есемеса, който пристигна малко след онзи от Изабел. Имаше време, когато щеше да отговори с „да“, без да се замисли, и вече щеше да пътува към поредното забавление. Сега обаче му се струваше смешно и глупаво. Очевидно се беше променил, незабележимо, бързо и против волята си. Не го беше пожелал. Не и съзнателно. И сега не беше сигурен, че харесва тази промяна, която до момента му носеше преди всичко болка. Беше привикнал към начина си на живот, беше решил, че се чувства най-добре с неангажиращ секс и скъпи удоволствия, че това му стига, че не му трябва нищо повече. По някое време, докато растеше, бе спрял да вярва, че любовта е за него. Може би не съзнателно, но окончателно.

Отначало не разбираше какво става. Какво го мъчи. Като коварна болест.

Но се оказа любов. Той обичаше Изабел.

Тези чувства му бяха нелепо непонятни. Не беше свикнал да изпитва силни емоции. Радост. Отчаяние. Гняв. И после пак. Радост. Отчаяние. Гняв.

Искаше му се да го обсъди с Ромео. Да го помоли за съвет. Но Ромео също беше срещнал някого, беше влюбен и в момента щеше да е нетърпим.

Александър разтърка лице. Изабел не му писа повече. Къде е заминала? Къде е пристигнала?

Той препрочете есемесите им. Видя как връзката им се е развивала. Започна да го намира за хубаво, но преди всичко усещаше тежест в гърдите. Набра номера ù. Искаше да чуе гласа ù, не да седи и да чака есемес. Почти се надяваше, че тя въпреки всичко иска да сложи край. Нямаше сили за такива емоции.

Сигнал свободно. Но никой не вдигна.

Той позвъни пак.

И продължи да звъни през целия ден.

Но никой не отговори. И не пристигнаха повече съобщения.

След нощ, изпълнена с неспокойни сънища, Александър се обади на Лейла, тъй като някъде около полунощ му хрумна къде вероятно е отишла Изабел. Още докато чакаше тя да вдигне, облече якето си, затърси ключовете и портфейла си. Започваше да полудява, затворен вкъщи, трябваше да излезе.

– Лейла на телефона – отговори му напрегнат глас.

– Къде е Изабел? – попита той, без да я поздрави.

– Би трябвало в момента да е в Масакори.

Александър замръзна с ключовете в ръка.

– В Чад? Нали току-що се върна оттам? Прибрахте я, понеже беше опасно за живота.

– Положението се успокои. А имаме спешен случай. Идрис се разболя, останаха без нито един лекар и тя сама пожела да замине. Изабел знае какво прави, пък и аз не бих я изпратила, ако беше опасно. Чад е относително стабилен.

– Държите ли връзка? Обаждала ли се е?

Лейла въздъхна.

– Не, още не.

Александър я чу как щрака по клавиатура и сякаш изчезна, както когато човек загуби концентрация и потъне във виртуалния свят.

– Какво има, Александър? Много съм заета.

– Кой може да знае нещо повече? – попита Александър раздразнено и си помисли, че ни най-малко не му дреме колко е заета Лейла.

– За кое? – попита тя и той усети, че мислите ù са заети с друго.

Заговори право в микрофона на телефона, използва гласа, вроден и доизграден, с който висшата класа подчиняваше останалите:

– Слушай ме, Лейла. С кого мога да говоря, който да има представа къде е Изабел? Веднага.

Десет минути по-късно Александър се беше свързал с човек от фирмата за сигурност.

Тук обаче удари на камък. Не, не можели да му предоставят информация. Не, нямало данни за сражения нито в Нджамена, нито в Масакори. Не, не желаели да чуят неговото мнение и не, нямало да му се обадят, ако научат нещо.

Затвориха му.

Размишляваше, докато вървеше към центъра на града. След малко пак се обади на Лейла.

– Чух, че си говорил с фирмата за сигурност – каза тя хладно. – Бяха ядосани. Наистина трябва да престанеш да ги дразниш.

– Те са идиоти. Няма ли някой друг, с когото да говоря?

– Александър, казвам ти го с пълно уважение. Откажи се. Нищо не се е случило. Тя е в Чад. Работи. – Лейла замълча за малко. Щракане, щракане по клавиатура. – Хрумвало ли ти е, че може би Изабел не иска да говори с теб? На мен ми каза, че между вас е свършено.

– Може би – отвърна той и затвори.

Не искаше да губи време в спорове с Лейла.

Дали психоложката беше права? Възможно ли е да е сгрешил? Разбира се. Станеше ли дума за Изабел, той не размишляваше трезво.

Какво да прави, по дяволите?

Беше се озовал на „Стюреплан“, спря насред площада и хората трябваше да го заобикалят.

Седна на една пейка и заразглежда телефонния си указател. Как може човек да има толкова безполезни познати? Фотомодели, блогърки, собственици на нощни клубове и готвачи. Финансисти, актриси и…

Финансисти.

Той набра номера. Зачака нетърпеливо.

– Дейвид Хамар – вдигна зет му, кратко и професионално.

– Александър де ла Грип се обажда. Нуждая се от помощ. Къде си?

– В офиса.

Той се изправи.

– Идвам. Ще ти разкажа по пътя.

Бързо се върна до „Нюбруплан“, покрай залива и оттам до Бласиехолмен, където „Хамар Капитъл“ се помещаваше в бяла сграда с изглед към Салтшьон. Когато Александър влезе, Дейвид вече знаеше всичко.

Не че имаше кой знае колко за знаене.

– Пратих съобщение на Том Лексингтън, докато говорехме – започна Дейвид. – Той идва насам.

Аха, специалистът по сигурността. Нямаше да е излишен.

– Не знам дали не си въобразявам – изказа Александър съмненията си, докато поклащаше отрицателно глава на предложението за кафе. – Може би тя просто не иска да говори с мен.

Дейвид го погледна:

– В най-добрия случай ще е така.

– Май да.

Дейвид продължи да го гледа. Очите му бяха напълно сериозни.

– Ако ставаше дума за Наталия, бих постъпил точно като теб. Ако това е някаква утеха.

– Спомена, че сте се скарали? – попита Том Лексингтън петнайсет минути по-късно.

Александър срещна черните очи на Том. Подозрение ли четеше, или си въобразяваше? Все едно се намираше в блато, нямаше никаква стабилност.

– Да. Но след това се сдобрихме. С есемеси. И тя обеща да ми се обади.

Звучеше много слабо, сам го усети.

– Кога?

– Трябваше да се обади снощи.

Чувстваше се като идиот. Дейвид стоеше със скръстени ръце до прозореца и ги наблюдаваше, без да продума, без да покаже каквато и да било емоция.

– Тя спазва ли обещанията си? – Гласът на Том звучеше като бушуваща война и брутално насилие и по някаква необяснима причина това му подейства успокояващо.

– Да.

– Възможно ли е да не сте се разбрали?

Александър кимна. Може би все пак беше реагирал твърде драматично.

– Вероятно нищо не е станало – заключи Том.

– Ами ако е? Какво би могло да е?

– Най-често хората претърпяват автомобилни злополуки. Това е най-големият риск в онези страни. Може да е в болница и да няма как да се обади.

Александър преглътна. Звучеше достатъчно страшно.

– При това положение трябва да знам какво всъщност искаш – продължи Том и размени с Дейвид поглед, който Александър не знаеше как да изтълкува.

– Искам да знам какво е станало, разбира се – отвърна той рязко.

Не беше ли очевидно? Зачуди се дали този огромен мъж не е малко тъп.

– Въпросът ми е за какво си готов да платиш, нищо друго – разясни Том.

Александър поклати глава, нямаше какво да му мисли, смяташе, че в момента просто пилеят време.

– Искам да знам къде е тя – каза той студено. – Дали не ù се е случило нещо. Ще платя колкото се налага. Парите са най-малкият проблем.

– Дай ми половин час.

Том се скри в някаква съседна стая и се върна след петнайсет минути.

– Свързах се с едно момче, което е в района. Ще отиде до Нджамена и после ще се обади.

Той написа банкова сметка и сума и подаде листчето на Александър.

– Регистрирай се в „Уестърн Юниън“. Прати парите. Ще действаме. Моят човек ще започне да проверява болници и лекарски кабинети веднага щом пристигне. Носилки и стаи. Медицината по онези места не е особено модерна. Знаеш ли със сигурност, че е в Нджамена?

Александър прогони образа на ранената Изабел, в безсъзнание върху някаква мърлява носилка. Мръсни спринцовки и местни шамани.

– Не. Написа само, че е пристигнала. Сменила е самолета в Истанбул, поне според „Медпакс“.

Да не би да е сгрешил и Изабел да е изчезнала в Истанбул? Дали това беше за предпочитане? Или по-лошо?

– Окей – кимна Том. – Сега чакаме.

– Какво?

– Като за начало дали тя няма да се обади. Това все още е най-вероятното. Тя е в Африка, всичко е възможно – откраднат мобилен телефон, паднала батерия, слабо покритие. Ако не се свържем с нея до утре сутринта, ще видим какво е намерил моят човек.

– До утре? Ами ако е отвлечена? Не трябва ли да предприемем нещо?

Не му трябваше експерт, за да му казва да седи и да чака. Александър не се сдържа и се обърна към Дейвид. Дали Том наистина знаеше какво прави?

– Ако, повтарям, ако тя е пленена, няма да чуем нищо поне няколко дни – отговори Том сериозно. – Такава е тактиката на похитителите.

– Какво? Защо?

– Понеже това е най-страшното – отвърна Том и ако Александър не беше убеден, че на Том му липсват нормалните човешки чувства, би помислил, че вижда съчувствие дълбоко в черните му очи. – Пречупват близките с чакане и несигурност.

Дейвид пристъпи към тях:

– Том знае какво говори.

Александър кимна. Ясно беше, че Том е експерт.

– Можеш ли да ми намериш нейна снимка? За предпочитане черно-бяла.

– Да.

Александър избърса потта от лицето си. Да намира снимки и да праща пари. Струваше му се толкова недостатъчно.

На другата сутрин още не беше чул нито дума. Беше минало по-малко от денонощие, откакто започна да се тревожи сериозно, но вече се чувстваше тотално изцеден. Пречупват близките, като ги карат да чакат. Как може да преживееш такова нещо?

Отново се обади на Лейла.

– Чула ли си нещо?

– Не. Би трябвало вече да е в болницата. Но там цари хаос, докато Идрис е болен, трудно е изобщо да се свържем с някого. Не намирам и нашето момче за всичко, Юго. Трябваше да я посрещне на летището. Но тя може да е изпуснала полета от Истанбул, самолетът може да е закъснял, Юго може да е забравил. Стават такива неща, но Изабел е опитна. Обучена е да се справя с непредвидени ситуации.

– Но не би ли трябвало да се е обадила досега?

Лейла се поколеба.

– Имаме установен ред за такива случаи. Ще почакаме още малко – рече тя накрая.

Александър ù затвори. Ако още някой му кажеше да чака, щеше да счупи нещо.

– Моят човек, Луц, е пристигнал в Нджамена. Бил е в района.

Александър бъркаше кафето, което бяха поръчали, и се питаше какво може да търсиш „в района“ на Нджамена, но предпочете да не задава въпроси.

Том Лексингтън, който седеше с гръб към стената и наблюдаваше другите клиенти в кафенето, имаше вид, че познава хора, намиращи се в най-страшните места на света и само чакащи да получат за задача да намерят изчезнали лекарки.

– Луц е разпитал. Никъде няма ранена бяла жена. Отишъл и до детската болница. Казали, че тя така и не е пристигнала. Не намерил никой, който да я е виждал в хотела. Но жена, която би могла да е тя, се е регистрирала там.

Том показа снимка с мобилен телефон на подписа ù. Александър кимна, позна почерка на Изабел. Значи е пристигнала в Нджамена. Досега той таеше смътна надежда тя да е останала в Стокхолм и просто да не отговаря на обажданията му. Ала е била в Нджамена и след това е изчезнала.

– Местното момче за всичко, Юго, трябвало да я посрещне – продължи Том. – Той им е служител, но се разболял, отишъл при някакъв лечител и взел нещо, което го извадило от строя за няколко дни. Така, да обобщим. Тя стига от летището до хотела, но после изчезва безследно. Ще се опит­аме да проследим мобилния ù телефон. Дай ми номера ù.

Александър му го даде.

– Луц ще отиде до телефонната компания и ще опита да им измъкне информация. Ще се наложи да подкупи някого.

– Колко?

– Изпрати хиляда. Долара.

Том се изправи.

– Ако науча нещо повече, ще се обадя веднага.

– Благодаря!

Докато Том се отдалечаваше, Александър веднага изпрати парите през телефона. Натискаш няколко копчета и изпращаш пари през половината земно кълбо. И после чакаш. Чакаш. Чакаш. Чакаш. Имаше чувството, че полудява.

Вечерта Том пак се обади.

– Телефонът ù дава сигнал насред пустинята – започна той без предисловия.

– Какво значи това?

– Означава, за съжаление, че вероятно нещо ù се е случило.

– Какво?

– Мога само да предполагам. Или някой ù е откраднал телефона. Или е отвлечена. Телефонът се намира в пустинята, не знаем нищо повече. Но е далеч от детската болница. Далеч от града. Далеч от всичко.

Александър гледаше с невиждащи очи през прозореца. Беше съвсем обикновена шведска лятна вечер. Стокхолмци се разхождаха по крайбрежната алея. Държаха се за ръце, ядяха сладолед. Как се очакваше той да отговори на това?

– Имам свободно време – каза Том в ухото му. – Ако искаш, мога да замина. Да продължа търсенето.

– Да – отговори Александър веднага.

Определено искаше Том Лексингтън да замине за Чад да търси Изабел.

– Имам пари – продължи Александър. – Искам да кажа, че имам много пари. Ако трябва, купи самолет и отивай веднага.

– Винаги летя официално. Утре има полет.

Александър погледна часовника, още нямаше шест вечерта.

– Утре? Не може ли да тръгнем още сега?

Том изсумтя.

– Ние няма да ходим никъде. А аз трябва да си събера багажа.

– Том – започна Александър хладно, – ако си мислиш, че ще остана в Стокхолм, докато жена ми вероятно е отвлечена в африканската пустиня, грешиш. Идвам с теб. Аз ще купя билетите. Аз ще се погрижа за парите. Ти може да ми изпратиш списък с нещата, които трябва да взема. Идвам с теб, ясно?

Том мълчеше и Александър затаи дъх.

– Просто страхотно – въздъхна Том и затвори.

Когато кацнаха в Истанбул късно на следващия ден, Том и Александър не бяха разменили повече от десетина думи.

На летището в Нджамена ги посрещна обръснат нула номер, загорял на слънцето мъж, който се представи с южноафрикански акцент като Луц. У него се долавяше нещо смътно опасно, сякаш смъртта го следваше по петите. Доколкото Александър можеше да прецени, този тип спокойно можеше да си татуира думата „наемник“ на челото.

Нджамена не приличаше на нищо, което Александър бе виждал досега. Разбира се, беше ходил в Африка и преди, но тогава се беше придържал към вълнуващи експедиции в пустошта, безразсъдно сърфиране по огромни вълни и почивки по най-луксозните яхти на света. Питиета, сервитьори и красиви жени.

Нджамена се състоеше от стар асфалт, зяпащи ги хора и безумно движение по улиците. Джипове и тракащи пикапи, мършави деца и варосани къщи с арабски букви по табелите.

Тръгнаха заедно с Луц, седнаха в едно кафе и поръчаха сладък чай. Александър погледна часовника. Беше нагласил таймер на телефона си, който неумолимо измерваше времето, откакто Изабел изчезна. Секундите отлитаха като песъчинки в пясъчен часовник.

Луц разтвори карта. И тримата се надвесиха над нея.

– Телефонът ù е някъде в този район. – Том огради с пръст голям район с неясни черти и цифри. – Затова ще приемем, че и тя е там. Възможно е да са я отвели, защото е лекар. Може някое племе да се нуждае от помощта ù. В такъв случай биха се отнасяли с нея сравнително добре.

Луц изви устни.

– Отвлечена ли е, вероятно е брутално. Тук не си падат по белите – изсумтя той. – Мислят си, че всички западняци са богаташи. Долна сган.

Александър срещна светлосините му очи. Почувства крайна неприязън към този южноафрикански убиец.

– Може да започнем да събираме екип – намеси се Том. – Вече задвижих всички връзки, които имам. Но ако не знаем къде е тя, нищо не можем да направим. Все още никакви свидетели?

Луц поклати глава.

– Но казваш, че е тук? – посочи Александър картата.

– Да – потвърди Том.

– Не може ли просто да отидем и да я потърсим?

Луц се изсмя подигравателно и на Александър му идваше да стане и да го разкървави от бой, да се хвърли отгоре му и да даде воля на целия си гняв и безпомощност.

– Този район е голям колкото Сконе – обясни Том спокойно. – Сега единствено можем да чакаме.

Телефонът на Александър звънна. Лейла. Идваше му да ù затвори, всичко това стана по нейна вина, нейна, но все пак вдигна:

– Научи ли нещо?

– Не. Исках да проверя ти дали знаеш нещо. Май и аз вече започвам да се чудя.

Той ù затвори и пак погледна таймера. Пак и пак.