Само една тайна

22

Изабел погледна листчето с адреса и после номерата на улицата. Почти не се виждаха табели, все едно живеещите тук вече знаеха къде се намира всичко и нямаха желание да помагат на непознати. Никога не бе стъпвала в тази част на града, точно на границата към Юргорден и всички посолства. Вече два пъти беше минала точно оттам, преди да осъз­нае, че анонимната врата до голяма витрина само с един празен стол на нея всъщност е входът на ателието. Беше го потърсила в Гугъл, но не откри нищо. Кой е чувал за фирма, за която няма и дума в интернет, особено пък в Швеция?

– Ехо! – провикна се тя през решетката на вратата.

Някой дръпна завеската и на вратата се показа слаба, почти кльощава жена на двайсет и няколко години. Зад нея Изабел видя неочаквано просторно помещение, пълно с платове, манекени, списания и изложени рокли. Около Изабел се разнесе тиха музика и аромат, който тя определи като плодов чай.

– Заповядай!

Жената, с вързан за китката игленик и преметнат през врата метър, я посрещна с протегната ръка.

– Изабел, нали? Казвам се Лоло Шанел. Добре дошла!

Тя извади карфица от ъгълчето на устата си и плъзна поглед по Изабел. Това беше преценяващ, премерващ поглед, Изабел кажи-речи почувства как я разделя на сантиметри и обиколки.

– Шанел? Сериозно?

Лоло сви рамене.

– Може да се каже, че с това име нямах друг избор, освен да стана моден дизайнер. Номер четирийсет и две, нали? Освен на бюста, разбира се. Работих по мерките, които ми изпрати, така че сега можем да нанесем последни корекции.

Изабел беше пратила мейл с всички възможни мерки, включително номера на обувките си. Нейна цветна снимка в цял ръст, която Лоло поиска, беше принтирана и закачена на таблото. Дотук цялото преживяване беше сред най-сюрреалистичните, на които е била подлагана някога.

Погледът на Лоло продължи работа, плъзна се преценяващо по бедрата на Изабел.

– Извивки, това ми харесва. Повечето ми клиентки не са яли от седемдесета година. Взе ли бельото, за което те помолих? Не мога да повярвам, че това е естественият цвят на косата ти. И всички тези лунички… много се радвам, че роклята показва толкова много кожа. Застани там.

Изабел, леко замаяна от потока от думи на Лоло, се озова пред огромно огледало. Тя се погледна, изправи гръб и глътна корема си колкото можеше повече.

– Познаваш ли Аса? Завърти се.

Изабел поклати глава:

– Не, познавам само Александър.

– Тя е от редовните ми клиентки. От години искам да направя булчинската ù рокля. И сега, когато най-после реши да се омъжи и всички ще присъстват, взе че избра Валентино. Този некадърник!

– Той не направи ли булчинската рокля на принцесата?

Според Изабел тя изглеждаше като излязла от приказките.

– Да, но аз съм по-добра и Аса би трябвало да го знае. Сега ще получи рокля като от магазин на едро. Твоята ще е по-хубава от всичко, за което Валентино може да мечтае.

– Това да не е някаква вендета? В такъв случай не бих искала…

В този момент Лоло извади една закачалка с рокля с бронзов цвят и Изабел млъкна насред изречението. Не че кой знае колко разбираше от haute couture, но никога не бе виждала нищо подобно.

– Еха! – възкликна накрая.

– Нали? – ухили се Лоло доволно.

Тя леко завъртя закачалката и роклята сякаш оживя, разнесе енергията си из стаята, избълва шарени пламъци като някакъв неопитомен звяр.

– Това е най-хубавото ми творение и е като създадена за теб. Намерих и обувки, най-добре ги вземи. Италиански са. Ръчно правени. Всички ще ти завиждат.

Лоло се усмихна толкова широко, че доби почти маниакален вид. Косата ù беше щръкнала на всички страни и цялата беше покрита с конци като някакъв луд гений шивач.

– Не съм свикнала да ходя на високи токове – притесни се Изабел.

– Няма значение. Съблечи се – нареди Лоло и посочи един параван. – Там има комбинезон.

Изабел се скри послушно зад паравана, съблече се и отвори опаковката на тънкия комбинезон. Вдигна го с два пръста.

– От какво е изтъкан? От въздух?

– Най-фината коприна на света. И не бива да носиш чорапогащник, всеки шев ще се вижда – обади се Лоло иззад паравана. – Разбира се, би трябвало да носиш чорапи и колан с жартиери, стилът пасва – продължи тя и Изабел чу копнежа в гласа ù. – Но няма как. Сложи ли си бельото?

Изабел погледна тънкия сутиен и още по-тънките прашки, които беше купила. Бяха копринени, почти без шевове и струваха цяло състояние.

– Ще замръзна от студ – отбеляза Изабел.

Вярно че беше слънчев втори май, но не минаваше петнайсет градуса.

– Вероятно. Но няма как. Това е изкуство, а то иска жертви. Освен това няма да е зле зърната да настръхнат леко. Секси е.

Изабел бързо си сложи тънкото бельо и се запита кога последно е носила прашки. Това беше най-тъпата дреха на света, но Лоло даде такова нареждане и Изабел се подчини, тъй като беше достатъчно суетна да иска да изглежда красива в най-луксозната рокля, която щеше да носи в целия си живот.

Бързо навлече и тънкия комбинезон.

– Готова съм – каза смутено.

С това бельо се чувстваше дори по-гола, отколкото без него.

– Ела – заповяда Лоло.

– Ще заминавам за Африка след две седмици – обясни Изабел притеснено, когато се показа иззад паравана. Сложи ръка върху корема си, чувстваше се по-скоро като тромава тийнейджърка, отколкото като космополитна лекарка. – Винаги ям повече преди подобни пътувания. И не тренирам колкото би трябвало.

– Не приказвай глупости, великолепна си и в моята рокля ще изглеждаш като богиня. Всички жени заслужават поне веднъж да покажат тази си страна. Остава само да я облечеш, хубавице.

Лоло свали роклята от закачалката и за своя изненада Изабел усети нещо, подобно на копнеж. Как може да изпитваш подобни чувства към едно парче плат? Тя протегна ръка, докосна бронзовата коприна. Лоло ù помогна с обличането и отстъпи крачка назад.

– Леле, бива си те, жено!

Изабел се погледна в огледалото. Роклята правеше нещо с фигурата ù. Не се виждаше нито един недостатък, изпъкваха най-хубавите ù черти. Кожата ù блестеше като бяла коприна, луничките изглеждаха красиви и ù придаваха характер, очите ù бяха огромни, коремът ù изчезна, тя беше само бюст, крака и талия.

– Нека пробвам и обувките – помоли с внезапна жажда.

Щеше да ходи на звездна сватба и щеше да прекара суперяко.

Лоло ù помогна внимателно да сложи пяна на къдриците си и да ги оформи така, че да заприлича на филмова звезда. Изабел си сложи червило и си провери грима. Лоло ù даде шал за раменете.

– Но само в църквата – инструктира я. – Това не е рокля, която да криеш под глупав шал, ясно?

Изабел кимна послушно.

– Какво мислиш за това? – попита тя.

Импулсивно беше взела евтината, но необичайна широка гривна, която си беше купила едно време в Африка. Не автентични, но лъскави и екзотични камъни в златисти и бронзови цветове. Блестяха като залеза над централноафриканската пустиня. Лоло им хвърли поглед и кимна утвърдително.

– Успех, сладурано! Колата ти дойде. Зашемети ги.

Изабел взе такси до църквата в „Гамла стан“, Стария град на Стокхолм. Колата спря точно пред „Стуршюркан“. Венчавката беше насрочена за три часа и гостите вече пристигаха. Тя плати и слезе бавно и внимателно заради високите обувки. Камъните на калдъръма бяха стари и неравни и тя пристъпи несигурно.

Пред църквата вече се бяха събрали множество хора, които тя смътно познаваше от клюкарските вестници. Актьори, музикални звезди, спортисти.

– Здравей, Изабел!

Тя се обърна и най-сетне срещна познато лице. Усмихна се на Наталия де ла Грип – или по-скоро Наталия Хамар – и пристъпи към нея.

– Колко хубаво, че дойде! – Думите на Наталия прозвучаха съвсем искрено.

– Благодаря! – отвърна Изабел и покри раменете си с шала.

– С Александър ли идваш?

– Не.

Той, разбира се, беше предложил да я вземе, но някакъв бунтарски дух у Изабел я накара да откаже. Тя не беше някаква глупачка, съвсем спокойно можеше да стигне и сама до църквата. Сега обаче, като се огледа, Изабел се запита дали нямаше да бъде по-разумно да приеме. Накъдето и да се обърнеше, виждаше само двойки, двойки, двойки. Да не би във висшата класа да нямаше необвързани жени?

– Боже, колко много знаменитости! – отбеляза тя.

– Да, Аса и Майкъл познават много хора – кимна Наталия и дискретно посочи един мъж, когото Изабел разпозна като бивш американски президент. Впечатляващо.

– Бил е приятел на бащата на Аса. А онази там – Наталия наклони глава към облечена в синьо жена, която имаше особено британски вид, нещо като кралска особа или най-малкото херцогиня, – е била близка приятелка с майка ù. И двамата родители на Аса починаха.

Наталия помаха на някакъв грамаден брадат мъж, който дойде под ръка с блондинка в прилепнала рокля. Дори Изабел, която не проявяваше и капка интерес към спорта, знаеше, че той е прочут хокеист.

– Приятел на Майкъл – обясни Наталия. И продължи в същия дух и с другите гости.

Изсипваше се сърцето на елита и ако Изабел случайно не познаеше някого, Наталия ù разясняваше. При появата на една от кралските дъщери и партньора ù фотографите направо полудяха. Прииждаха все повече млади и супербогати финансисти.

– Аса и Майкъл познават всеки, който е богат, известен и между трийсет- и четирийсетгодишен – рече Наталия лаконично, когато пристигна поредната бизнес принцеса с мъжа си.

После назова имената на още няколко графове и графини. Колкото и смешно да се струваше на Изабел, тя познаваше доста хора от партито в замъка, но тази компания беше малко по-млада и – ако е възможно – още по-бляскава.

– А това е Дейвид, съпругът ми – извика Наталия и Изабел се усмихна, като чу гордостта в гласа ù, когато тя се обърна към мъжа си, който дойде пеш.

Изабел поздрави Дейвид, от когото в интерес на истината можеше да ти секне дъхът, и после погледна към малкото бебе в ръцете му.

– Това е Моли – каза Наталия и очите им се срещнаха съзаклятнически.

– Прекрасно! – усмихна се Изабел. – Радвам се, че всичко се е наредило толкова хубаво.

– Да – кимна Наталия. – Накрая се нареди. – Тя вдигна ръка на рамото на Изабел и леко го стисна.

И в този момент Изабел усети нещо като електрически ток. Започна от врата, спусна се по гръбнака и се разпространи във всички посоки. Наталия беше насочила вниманието си към Дейвид и Изабел затвори очи. Усещането беше сякаш нещо я зарежда отвътре. Никога не беше вярвала, че е възможно да почувстваш нечий поглед. Сега обаче се убеди в противното.

Тя отвори очи и се обърна бавно, косата ù леко се развя и къдриците паднаха по раменете и гърба. Изправи гръб, почувства се точно толкова висока, колкото беше върху високите италиански обувки. И след това срещна очите на Александър, видя как се разширяват при вида ù.

Очите му запламтяха и Изабел усети как я привличат към себе си. Тя се усмихна, даде му всичко, което притежаваше, всичко, с което по случайност се беше родила и от което толкова рядко се възползваше.

Погледът му бе прикован в нея и той просто стоеше и я зяпаше, все едно тя наистина беше такава звезда, каквато се бе почувствала за един кратък миг.

Да, това беше един от хубавите моменти в живота ù.