Само една тайна

50

Александър беше получил нареждане от Изабел да хване такси и да чака тя да му изпрати адреса, тъй че сега той седеше в колата и обикаляше безцелно. Стокхолм минаваше покрай прозорците, но на него му беше трудно да се съсредоточи, като не знаеше какво ще стане. Досега не беше съзнавал колко е свикнал да има пълен контрол над съществуването си. Отстрани можеше да изглежда, че той просто се носи през живота, възползва се от случайните възможности, но досега не беше усетил какъв изключителен контрол упражнява над живота си.

Телефонът извибрира.

„Бастюгатан“ 16.

Александър даде на шофьора адреса в Сьодермалм, облегна се на задната седалка и поглади бедрата си с длани. Беше облечен изцяло в черно, както му беше наредила тя. Тънки черни панталони, черен тишърт. Черни чорапи, черни обувки. Никакво бельо. Чувството далеч не беше толкова секси, колкото би предположил човек, но Изабел решаваше и той се подчиняваше. До него беше сакът с играчките, които бяха купили, от другата му страна – букет, увит в целофан.

Таксито спря пред червена сграда от края на деветнайсети век. Александър влезе, почака очите му да привикнат със сумрака. Миришеше леко на дим.

– Александър де ла Грип? – чу се глас и се появи възрастна жена с карирана престилка и сбръчкано лице.

Приличаше на онези икономки от старите филми и внезапно го споходи странното чувство, че се е върнал назад във времето.

– Заповядайте! – покани го тя.

Отвори вратата на асансьора с дракони от ковано желязо и тапицирани с червено кадифе стени. Златна лампа на тавана хвърляше мъждива светлинка. Тя натисна едно копче, затвори решетката и вратата в лицето му. Асансьорът заскрибуца нагоре.

Когато спря, той слезе.

Изабел стоеше на прага на апартамента и сърцето на Александър почти спря.

– Здравей! – проговори тя тихо и по цялото му тяло пробяга тръпка.

В бялата си рокля изглеждаше като богиня, слязла за малко от Олимп, за да се позабавлява, без да я е грижа дали обикновеният смъртен ще издържи присъствието ù. Едната ù ръка беше облегната на бедрото.

– Влез.

– Какво правим тук? – попита той, когато прекрачи прага. Пусна сака на земята и се огледа. – На кого е?

Обзавежданото беше разточително, в тъмни цветове с много злато и ориенталски мотиви. Възможно най-далечно от нейния стил.

– Има ли значение?

– Изабел…

– Не, не съм длъжна да ти давам обяснения. – Тя вдигна вежди. – За мен ли е?

Той ù подаде букета. За пръв път ù носеше цветя и дълго се чуди в магазина, преди да забележи орхидеите. Диви луксозни цветя в яркозелено. Тя пое букета от ръцете му и същевременно плъзна поглед по тялото му. Кимна одобрително към черните му дрехи.

Изчезна за малко и се върна с тежка ваза. Натопи орхидеите в нея и после я постави на масата в една от най-претрупаните гостни стаи, които той някога беше виждал. Позлатени рамки и огледала, тъмни мебели, множество картини и различни украшения. Тежки кадифени завеси на прозорците. Гледка към езерото Меларен, Кунгсхолмен, Нормалм, да, направо към целия град. Беше някак смътно познато. Беше сигурен, че никога не е стъпвал тук, но стилът му навяваше мъгляви спомени. Пристъпи към нея, но тя поклати глава. Той спря.

– Свали си блузата – заповяда му.

Без да продума, той я свали, пусна я на земята, зачака. Беше роден с добри гени, а и беше заякнал от боксирането и тренировките – нямаше нищо против погледите на Изабел. Започна да си разкопчава панталона, но тя рязко поклати глава.

– Не. Когато аз ти кажа. Първо искам да поговорим.

Гласът ù беше твърд, но той виждаше поруменялото лице, виждаше как кръвта прави бузите ù бледорозови, виждаше зърната ù ясно през плата. Беше гола под тънката свободно пусната рокля, не се забелязваха никакви шевове на бикини и сутиен.

– Има шампанско – посочи тя един сребърен поднос. – Налей половин чаша за мен. Пълна за теб. Изпий я и си налей още една.

– Да не смяташ да ме напиеш? – развесели се той.

– Не. Но искам задръжките ти да паднат.

– Бейби, аз нямам никакви задръжки – заяви той.

Но се подчини, разви фолиото, махна телта, свали корковата тапа и наля в чаша за нея и в друга за себе си. Вдигна своята за тост, видя я как отпива от леденостуденото питие.

– Пий – заповяда му тя.

Той пресуши чашата и си наля втора.

Тя се усмихна:

– Добро момче.

Всичко си имаше граници, дори за него. Определено не обичаше да го наричат момче. Направи крачка към нея, напълно автоматично се опита да възстанови баланса между тях, да си върне контрола, за който не беше усетил, че му липсва толкова силно.

– Не – спря го тя. – Седни там.

Изабел посочи кожен стол с висока облегалка без подлакътници.

Александър се подчини неохотно. Остави чашата и седна, притисна се в орнаментираната тапицирана с кожа облегалка. Изабел дойде при него. Роклята шумолеше около тялото ù, той зърна светли извивки през една цепка и после тя застана пред него. Александър протегна ръце. Сключи ги около талията ù, разкрачи краката си и я придърпа между тях. Зарови лице в корема ù, вдиша аромата и топлината ù. Изабел вдигна ръка върху главата му. В първия момент го помилва, но после го хвана за косата. Издърпа главата му назад, за да могат да се гледат право в очите.

– От сега нататък няма да правиш нищо, което не съм ти казала. Нито с ръцете, нито с краката, нищо.

Той мигна изненадано.

Изабел го дръпна за косата и той застана по-изправен на стола.

– Ще ти дам парола – продължи тя.

– Не ми трябва.

Тя го дръпна още малко и той едва сдържа естествения импулс да я отблъсне.

– Ще ти дам парола – повтори тя спокойно. – Твоята сигурност е моя отговорност, пък и нямаш представа какво ще ти се случи днес. Ако кажеш „злато“, ще спра веднага. Ясно?

– Е, добре – промърмори той.

– Ще можеш ли да ми се подчиняваш, как мислиш? Каквото и да ти наредя?

Той срещна очите ù, трудно му беше да ù отговори. „Дефинирай подчиняваш“ – това му се искаше да ù каже.

– Отговаряй с „Да, Изабел“ – заповяда тя.

– Да.

По дяволите, не му беше хрумвало, че ще му бъде толкова трудно!

Хватката ù около косата му се стегна предупредително.

– Да, Изабел – каза той бързо.

Тя се усмихна, бавна, доволна усмивка, и го пусна.

– Добро момче.

– Да му се не види, Изабел! – изсъска той и заглади косата си, която току-що беше здравата оскубана. Наистина ненавиждаше тази фраза.

Тя наклони глава:

– Кой командва?

Челюстите му се сключиха. Идваше му да стане и да си отиде. Не беше дошъл тук, за да го унижават, не беше осъз­нал какво означава да е в подчинена позиция. Кой знае какво можеше да иска от него.

– Алекс?

– Ти командваш – изръмжа той.

Тя пак му поднесе чашата.

– Пий.

Подчини се. Пресуши я. Беше дошъл на празен стомах и алкохолът го удари право в главата.

Пак стоеше пред него. Роклята се плъзгаше провокативно по формите ù и той за малко пак да се протегне към нея. Ставаше съвсем автоматично.

– Сложи си ръцете зад облегалката – нареди тя.

Той се поколеба, но после сърдито се подчини.

Тя го възнагради с усмивка. След това вдигна роклята над бедрата си, разтвори красивите си крака и го яхна. Прокара благоуханните си ръце по лицето му и го целуна страстно. Той се извиваше под целувката ù, а тя се притискаше в голите му гърди. После прекъсна целувката, хвана главата му с две ръце и зарови лицето му в дълбокото деколте на роклята. Той жадно целуваше и ближеше докъдето стигаше, искаше да използва ръцете си, но послушно ги държеше зад гърба си.

Когато Изабел стана от коленете му, той дишаше толкова тежко, че започваше да му се вие свят. Алкохол, тестостерон и въглероден диоксид във вряща супа в кръвта му.

– Боже, Изабел, дай ми да…

– Не още – прошепна тя.

Тънкият плат на роклята беше влажен там, където я беше целувал. Тя прокара ръка по гърдата си, издърпа плата така, че се изпъна върху щедрите ù извивки. Той се взираше и му се струваше, че е готов да направи какво ли не, за да я върне върху коленете си.

– Какво ти се иска да направиш точно сега? – попита тя небрежно.

– Искам да се изправя, да те опъна върху онази маса и да те чукам толкова зверски, че да закрещиш – изръмжа той.

Тя се усмихна и дълго го гледа сякаш преценяваше различните си възможности.

– Може би трябва да престанем с това – каза накрая.

Облегна се на една черна маса, която изглеждаше поне стогодишна. Стабилна, здрава, цялата покрита с купи, кутии и украшения. Роклята се повдигна, разголи бедрата ù. Тя започна да се докосва. Почти разсеяно скри показалеца си в червените косъмчета.

Александър не мигаше. Тя дойде при него, пъхна същия пръст в устата му и той засмука. Тя пъхна още един пръст и още един, вадеше ги и ги вкарваше, използваше устата му така, както той искаше да използва тялото ù.

– Никога не съм разбирала мастурбирането пред някой друг – каза тя бавно и извади пръсти от устата му.

Искаше да скочи на крака, да я свали по гръб, но седеше като залепен за стола. Тя пак плъзна пръст по къдриците.

– Но човек може да си промени мнението – рече и започна да се гали.

С другата ръка се подпираше на рамото на Александър, докато търкаше с пръст все по-бързо. Дишаше тежко върху бузата му и цялото му тяло протестираше, искаше да поеме контрола.

– Ако сега ме докоснеш, край за тази вечер – задъха се тя. – Смятам да свърша, без дори да ме пипнеш с пръст. Само ще гледаш, ясно?

Той не можеше да кимне, не можеше да отговори, само се взираше.

Мирисът ù. Топлината, която трептеше между телата им. Звукът от мърдането на пръстите ù. Леката болка от ноктите ù в рамото му – от всичко това главата му забумтя. Тя свърши, тихо, силно и отривисто и после се изправи задъхана пред него. Миризмата на секс и на Изабел стигна до него и той искаше да я изпие, да я изяде, да се отъркаля в нея. Той също почти беше свършил. Изабел го гледаше със замъглен поглед. Погали устната му с показалец и той го улови в уста, засмука го сякаш е единственото нещо между него и всичко, което желае.

– Моля те, Изабел, моля те, позволи ми да свърша в теб – каза той прегракнало, беше готов да се съгласи на всичко.

– Скоро – отвърна тя.

Взе чашата си и седна на нисък пухкав диван срещу него, потъна в тъмното кадифе.

Александър навлажни устни, следеше всяко нейно движение. Изабел отпи от шампанското, кръстоса крака, махна косата от лицето си.

– Апартаментът е на Евгений Толстой – обясни тя. – Услужи ми с него.

Това обясняваше обстановката като от луксозен бордей. Той нямаше представа, че вуйчо му притежава апартамент в Стокхолм, но Евгений винаги е бил тайнствен, така че…

– Каза ли му за какво ти трябва?

Тя прехапа устни. Страните ù горяха и изглеждаше точно като онова, което беше. Сексбогиня. Неговата сексбогиня.

– Ти как мислиш?

– Предпочитам да не знам. Може ли да дойда да седна до теб на дивана?

Тя кимна и той бързо се настани до нея.

– Панталонът стяга ли те?

– Ужасно.

Толкова беше възбуден, че го болеше.

Тя изгледа ерекцията му, наведе се, плъзна ръка нагоре и надолу, нагоре и надолу върху панталона, докато той вече не можеше да седи мирно.

– Изабел! – каза предупредително и я хвана за китката.

– Пусни ме – нареди тя.

– Не искам да свърша в панталона – примоли се той.

Очите ù се присвиха. Погледите им се срещнаха.

– Да му се не види! – изруга той и пусна ръката ù.

Не искаше да свършва така. В панталона. Като някакъв разгонен тийнейджър. Тя го галеше. Той се предаде, притисна се в ръката ù. Пъшкаше, набъбна още повече, тялото започна да се стяга и той затвори очи. Но точно когато мислеше, че ще свърши, тя изведнъж спря.

– Изправи се.

Той отвори очи, не можеше да мисли, сърцето му биеше лудешки и кръвта му се беше смъкнала от главата. Но направи каквото му каза тя.

Изабел остана на дивана.

– Свали го.

Той разкопча панталона с известно усилие. Внимателно го смъкна, свали го и застана гол и възбуден пред нея.

Тя се наведе, докосна го и той се разтресе, буквално се разтресе от докосването ù.

Изабел вдигна поглед.

– Сега сигурно искаш да ме чукаш – каза.

Той кимна сковано, вече виждаше как я обладава, по-силно от когато и да било, връща ù за мъчението, на което го беше подложила.

Изабел вдигна брадичка.

– Само че аз не съм готова.

Стана от дивана, побутна го с рамо и той потръпна. Тя отвори сака, който ù беше донесъл, и извади белия камшик. Когато го купуваха, на Александър му се беше видял почти като играчка. В нейната ръка обаче изглеждаше съвсем истински.

– Виждаш ли табуретката? – попита тя.

Той се огледа, забеляза я – голяма тежка табуретка без облегалка, правоъгълна, тапицирана с тъмно кадифе. Позлатени лъвски лапи вместо крачета. Типично за Евгений. Сигурно контрабанда от някой царски дворец.

– Облегни се на нея. По корем. Няма да те връзвам. – Тя се усмихна зловещо. – Още.

До този момент беше убеден, че ще издържи каквото и да предложи тя. Сега обаче… Наистина ли щеше да ù го позволи?

Коленичи неохотно. Пое си дъх и после се облегна на табуретката, както му беше наредила, нагласи се. Изабел застана зад него и приклекна на едно коляно, той чу прошумоляването на роклята ù, видя белия плат с крайчеца на окото. Тя го хвана за задника, погали го по гърба.

– Ако ще го правя, нека да е както трябва. Ако не искаш, кажи. Иначе казвай „Да, Изабел“.

Александър се вторачи в пода и се остави на нереалното чувство да лежи гол по корем върху табуретка в едно от най-декадентските жилища, които беше виждал. Взираше се в ориенталския килим на пода. Ако искаше да се откаже, беше крайно време да предприеме нещо.

Само дето не искаше. Не можеше да отрече, че е по-възбуден от тази игра, отколкото бе смятал за възможно.

– Да, Изабел – каза той.

Тя пъхна ръка между него и табуретката и го хвана. Той не можа да не изстене, когато усети докосването, за което бе копнял, но се застави да лежи мирно, да позволи дългите ù силни пръсти да го стискат и галят, нагоре и надолу. Не беше подозирал колко освобождаващо е усещането, как лекият нюанс на несигурност може да увеличи възбудата, колко вбесяващо и едновременно възбуждащо е да няма контрол върху нищо от ставащото.

Той затвори очи, усети топките му да се свиват, кръвта да се втурва към члена. Тя го пусна. Изправи се. Отново го остави, преди да е успял да свърши. Той захапа силно устна, за да не изругае на висок глас, да не ù изкрещи да продължава.

– Лежи мирно – нареди тя.

Той се застави да се отпусне, да изпразни главата си.

Усети повей, когато тя вдигна ръка.

Чу звука от камшика, който изплющя във въздуха.