Само една тайна

41

Изабел беше сигурна, че нещо се е случило на бара, тъй като Себастиен изглеждаше като ударен с юмрук в слънчевия сплит, а Александър седеше на стола си с невинен вид. Но Александър никога не беше невинен. Себастиен тръгна от бара към масата с яростна стъпка и тя знаеше, че каквото и да е станало между тях, сега ще се изостри.

Беше изпаднала в паника, когато Себастиен се появи, и без да се замисли, прати съобщение на Александър. Сега обаче чувството беше неочаквано приятно, сякаш Себастиен наистина беше толкова незначителен в живота ù, колкото ù се искаше. Подъл и манипулативен – несъмнено. Но абсолютно незначителен.

Така беше потънала в размисъл, че пропусна какво си казват двамата мъже. Чу кратки фрази и после видя как Себастиен слага тежката си ръка върху рамото на Александър.

Опа, това вече беше грешка!

Александър се беше стегнал на стола и тя сякаш гледаше златиста пантера да се подготвя за скок. Себастиен изрече нещо с гневен, но тих глас и Александър скочи на крака. Стана толкова бързо, че ако беше мигнала, щеше да го пропусне. Юмрукът на Александър се стрелна и Себастиен се олюля назад, пресилено драматично, доколкото можеше да прецени тя. Френски фрази, които не бе чувала твърде често, се изсипаха от устата на Себастиен. Александър обаче му обърна гръб и ù се ухили широко, сякаш очакваше похвала. Тя не би трябвало да се радва, че той се бие, но трябваше да му се признае, че цапардосваше само хора, които са си го заслужили.

– Изабел, аз… – започна Александър, но в този момент до него се появи наистина огромен охранител и го хвана за врата с гигантската си ръка.

– Вън! – изрева той.

Александър вдигна очи към тавана.

– Извинете – промърмори, но не изглеждаше особено разкаян.

Всъщност като че ли си свирукаше. Тя едва се сдържа да не избухне в смях, когато разпозна мелодията – Марсилезата, френския химн.

– Това беше интересно – изрече Свен бавно, докато извеждаха Александър навън.

– Как си, Себастиен? – попита Кристиан, докато вдигаше стола, който беше паднал при изправянето на Александър.

– Този е психопат – изсъска Себастиен.

Заглади си косата и си разтърка челюстта.

Изабел отмести поглед от тях. Изправи се бавно. И после направи нещо, което никога не бе правила. Нещо, което беше виждала единствено по филмите и обикновено дори не би ù хрумнало. Взе пълната си догоре халба бира, събра кураж и я изля върху главата на Себастиен.

– Va te faire voir, s’il te plaı^t – каза тя и отметна косата от лицето си. Напълно игнорира плюещия и фучащ Себастиен. – Лека нощ! – рече на другите, които я зяпаха със зейнали усти, и после си тръгна от ресторанта.

Вдиша хладния вечерен въздух.

– Ей, бейби – чу гласа му и когато се обърна, видя Александър, облегнат на стената с ръце в джобовете на панталоните и загледан в нея. – И теб ли те изритаха?

– Не, но беше неминуемо, бих казала – усмихна се тя.

– Какво му каза?

– Ако обичаш, върви на майната си.

Александър избухна в смях.

Тя се ухили. Здравата се беше наквасила. Това я караше да губи преценка, но точно сега чувството ù харесваше. Несъмнено на сутринта щеше да съжалява, но самата идея на напиването е да не ти пука за утрешния ден. Отвори чантата си, извади гланц за устни и си оправи грима.

– Сега какво ти се прави? – попита той, докато очите му едва се откъсваха от устните ù.

– Не знам. Планът ми за тази вечер беше да легна с тях. Но сега ще трябва да го ревизирам.

– Ясно. С всичките или само с някои?

– С всички. Без Свен, разбира се, той е женен. Кристиан също, като се замисля. А с Йойстайн вече съм спала.

Александър развеселено вдигна вежди.

– Не беше скоро – поясни тя.

– Трябва да кажа, че това ме радва.

– Не беше най-добрият план, признавам.

Двамата бавно закрачиха към „Слусен“.

Тя се закиска. Той я хвана за ръка, докато пресичаха улицата, и повече не я пусна.

– Йойстайн си пада по секса с перце.

Той я стисна по-силно.

– Секс с перце?

– Ами… знаеш. Лежите прегърнати и се галите един друг с перце в продължение на часове, за да се сближите.

Александър поклати глава и очите му заблестяха от сдържан смях. Излизаха му красиви бръчици около очите, когато се смееше. Така малко повече приличаше на жив човек и по-малко на идеална гръцка статуя.

– По едно време заспах. Скоро след това скъса с мен.

– Разбираемо е до известна степен. Ами Себастиен? Какво планираше за него?

Гласът му беше нехаен, но тя знаеше, че въпросът е важен, не на последно място за нея самата.

– Не искам да имам нищо общо с него. По никакъв начин.

– Затова ли ми прати съобщение?

– Знаех, че ще дойдеш.

– Откъде?

Изабел спря.

– Тъй като точно преди да тръгна от вкъщи научих, че болницата на „Медпакс“ в Чад се е сдобила с чисто нов кислороден апарат. На мъж, който намира, купува и успява да достави кислороден апарат в детска болница в Чад, май може да се разчита.

– Понякога мога да бъда и добър – съгласи се той.

– Да, можеш.

Той я придърпа към себе си.

– Но мога да бъда и лош. Извинявай, че те оставих. Събраха ми се много неща за мислене. Тъпо обяснение, но искам да те помоля за извинение.

– Съжалих, че изобщо ти казах. Липсваше ми тези дни.

– Не толкова, колкото ти на мен.

Той докосна бузата ù и я целуна. Тя се наведе към него и вдиша уханието му.

– Бих се съгласила дори на секс с перце, стига да е с теб – промърмори тя.

Той се разтресе от смях.

– Ако го предложа, направо ме застреляй. Да влезем тук?

Стояха пред „Юлене Фреден“ и тя кимна.

Получиха маса и Александър поръча бутилка шампанско, за която Изабел подозираше, че струва колкото едноседмичната ù заплата. Реши да не се тревожи.

– Искам и сирене. От алкохола огладнявам.

– Сирене – съгласи се Александър.

В една мъглива част от мозъка си Изабел съзнаваше, че има неща, които е направила и ще направи тази вечер, за които утре ще съжалява. „Не на последно място, защото пи безкрайно много“, помисли си тя, докато сервитьорът отваряше бутилката и им наливаше във високи чаши. Но още беше днес, а днес беше прекрасно да се кикоти от шампанското, да седи срещу Александър в луксозен ресторант в „Гамла стан“, поне един път да се остави да бъде привлечена в магнитното му поле.

Той хвана ръката ù под масата.

– Мислих много за онова, което ми каза.

– Че съм повредена?

– Повредените хора са ми любими.

– Сега разбирам защо с Лейла се разбирате толкова добре. И тя си пада по повредени.

Той погали ръката ù, прокара палец по линиите на дланта ù, вдигна я към устата си, целуна я.

– Онова, което направихме… Искам още един шанс с теб. Мога ли да го получа?

Тя мигна.

– Добре – склони и се запита дали това ще е от нещата, за които ще съжалява утре: че току-що се съгласи отново да прави секс с Александър.

Доста по-късно двамата тръгнаха пеш в нощта. Прекосиха целия „Гамла стан“, минаха през центъра и накрая стигнаха „Васагатан“. Спираха на всеки десет метра и се целуваха като тийнейджъри, които си нямат друга работа.

– Ще се качиш ли? – попита тя пред входа.

За нейна изненада той поклати глава:

– Ще ти се обадя утре. И вдругиден ще се видим.

– Не – възрази тя недоволно. – Искам да се видим утре.

– Ммм… Разбирам, че сега се чувстваш така. Ако мога да попитам, как ти понася алкохолът?

– Доста зле – призна тя.

– Подозирах го. Така ме привличаш, че този път искам да го направя както трябва. Пих. Ти също, много.

– Не съм сигурна, че харесвам благородната ти страна.

– И аз не съм сигурен, че я харесвам.

– Значи утре ще се чуем?

– Задължително. Ще ти се обадя – той погледна часовника – след десет часа.

– И после ще се видим?

Той се наведе, облегна ръка на стената над главата ù, извиси се над нея, хвана я с другата ръка през кръста и я целуна. Тя го целува, докато той застена.

– После, Изабел, двамата ще излезем на пазар. Ако ще го правим, да бъде както трябва. Сега се прибирай, преди да съм забравил, че съм благороден.