Само една тайна

6

– Какво правиш тук? – Лейла се вгледа в Изабел над очилата с рогови рамки.

– Работих през уикенда – отговори Изабел. – Имам страшно много извънредни часове. Това ми е свободният ден.

Лейла скръсти ръце.

– Точно за това говоря. В такъв случай защо не си почиваш? Спи или чети като нормален човек. Иди на йога.

– Мразя йога. И мразя хора, които ходят на йога.

– Да, противни са – съгласи се Лейла. – Но какво правиш?

Изабел показа папката, която разлистваше.

– Стари спомени. Знаеш ли, че на практика аз израснах тук?

Дълго преди Лейла да дойде и да се заеме с оптимизиране и модернизиране, офисът на „Медпакс“ беше спокоен и мирен оазис за едно самотно момиче. От единайсетгодишна възраст до последните тийнейджърски години Изабел идваше тук след училище и си пишеше домашните. Старите дами, които обикновено решаваха кръстословици или говореха по телефона, я черпеха с чай и сладкиши, след което тя се прибираше у дома в празния апартамент и си приготвяше вечеря. Тук се бе чувствала по-близо до майка си, която по онова време денем изпълняваше задълженията си на главен лекар, а вечер беше готова да свърши всичката работа на света само и само да не общува със собственото си дете. Когато влезе в университета да учи медицина, Изабел се изнесе и реши да се справя сама с живота. Майка ù очакваше от нея да последва стъпките на дядо Анри и нейните собствени, да стане хирург и да работи за „Медпакс“. Вместо това Изабел се присъедини към Лекари без граници и специализира обща медицина. Погледнато като бунт, не беше кой знае колко впечатляващо, тя го съзнаваше. А и все още обичаше да идва тук. Да гледа снимките на дядо си по стените. Да се усмихва на наградите в рамки, които „Медпакс“ е печелила през осемдесетте и деветдесетте години, времето, когато светът на благотворителността процъфтяваше – нерегулирана дейност, за която всичко необходимо беше един харизматичен лидер с умение да си сътрудничи с другите.

– Доброто старо време, когато мама беше във вихъра си – каза Изабел. – Тя беше наистина впечатляваща някога. Днес е трудно да си представиш колко я биваше. Колко здраво се трудеше, колко умела беше в събирането на дарения. Преди да остарее и да вземе да се кара с всичко живо.

Лейла се облегна на рамката на вратата и се вгледа в нея със сериозно изражение.

– Затова ли си тук? Заради Бланш?

– Не знам. Винаги казвам на пациентите си да поставят собствените си нужди на първо място. На теория знам, че така е правилно.

Лейла сви рамене.

– Несъмнено съществуват безброй кариеристи, които са експерти в това да поставят себе си на първо място. Особено някои хора трябва да осъзнаят, че светът не се върти около тях и техните нужди. Но, разбира се, някои пък трябва да се научат да се грижат за себе си. Да не им пука за чуждите очаквания какво трябва да правят.

Изабел затвори папката. Облегна се на стола и въздъхна раздразнено.

– Слушам какво казваш и сама го проповядвам на всички. Но, Лейла, едно не разбирам. Ако е правилно да правиш каквото сам искаш, защо толкова често го чувстваш като нещо нередно?

– Защото има разлика между краткосрочните и дългосрочните последици. Струва ти се нередно да правиш онова, което е добро за теб самия. Измъчват те угризения, чувстваш се себичен. Само че е опасно да се подчиняваш на подобни емоции. Трябва да мислиш за дългосрочните последици.

Изабел се запита дали точно затова толкова обича да работи на терен. Понякога условията бяха почти нечовешки, но по някакъв странен начин беше по-просто, когато единственото важно бяха животът и смъртта.

– Вече се чувствам по-добре – каза тя. – В Либерия беше тежко, ебола е нещо страшно. Но дойдох на себе си, искам да го знаеш.

– Знам го, изглеждаш по-бодра. Но известно време се безпокоях.

– Благодаря!

Изабел беше доволна, че поговориха и се изясниха. На Лейла можеше да се разчита в това отношение.

– През уикенда говорих с Идрис – продължи тя.

Идрис беше местният лекар, който отговаряше за детската болница в Чад. Понякога се чуваха по скайп.

– Предполагам, че имаш всички необходими визи и ваксини?

– Да, така че всъщност перфектното решение на въпроса е да замина аз.

Изабел знаеше френски, имаше опит с този тип задачи и наистина разполагаше с всички печати и ваксинации. Щеше да остане там четири седмици, докато Лейла намери друг лекар, склонен да замине за по-дълъг период.

– Сега започва дъждовният сезон, нали?

– Да. Но не е толкова страшно. Само е малко по-кално.

– Чудя се само едно. Кога последно си минавала обучение за безопасност? – попита Лейла.

Изабел работеше като доброволка от шестнайсетгодишна към различни по-добре или по-зле организирани фондации. Преди да замине за Ирак да работи в бежански лагер при първата си задача от Лекари без граници, мина дълъг и изчерпателен подготвителен курс, включително и по безопасност. По-късно, веднага след като завърши медицина, замина за Хаити, за да помогне в хаоса след земетресението. А работата с епидемията от ебола изискваше съвсем ново ниво на предпазливост. С други думи, нямаше много неща, които да не знае за безопасността. Освен това тя не беше от онези лекари, които се държат като каубои. Знаеше, че еволюцията бързо се погрижва за непредпазливите медици на терен.

– Мина доста време, но вече аз самата водя такива курсове – напомни ù тя.

Изабел водеше семинари и уъркшопове за лекари, прибрали се от подобни места. Обсъждаха опита си с пациенти и опасни ситуации. Ако трябваше да бъде честна обаче, най-често говореха за трудностите в съвместната работа. Това беше нещо, което външните хора рядко разбираха – че най-тежкото при работата на терен невинаги бяха умиращите пациенти. Отчасти защото много пациенти оживяваха, отчасти защото имаше безброй истории с щастлив край, отчасти защото малцина бяха толкова надути и високомерни като лекарите на терен. Не, съвместната работа – това беше най-голямото предизвикателство. Тук особено важно беше да си търпелив и да умееш да се нагаждаш. Кавги между колеги избухваха непрекъснато и се изискваха гъвкавост и скромност, за да се справиш с тези ситуации. Просто нямаше как да поставяш изисквания и да се държиш като примадона. На когото не му изнасяше, си отиваше у дома. Изабел знаеше, че именно това е причината Бланш да престане да пътува още през осемдесетте години. Тя не умееше да си сътрудничи с никого, очакваше специално отношение и отказваше да се приспособява. Просто майка ù се представяше по-добре в телевизионните предавания и по благотворителните балове, отколкото на терен.

– Да водиш курсове не е същото, като да ги посещаваш – възрази Лейла. – Бях записала Свен, така че може да отидеш вместо него.

Изабел започна да протестира, но я прекъсна телефонно позвъняване.

– Въпросът не подлежи на обсъждане – заяви Лейла и отиде да се обади.

Когато тя се върна, Изабел беше потънала в описи и доклади от Чад. Дядо ù, който беше умрял там, бе оставил купища записки на академичния си френски. Идрис и лекарите преди него също изпращаха редовни доклади през годините. Представляваше пленително четиво, натрупано в продължение на три десетилетия, за лечението на малария, за епидемии от холера и вечната борба с недохранването. Тя не можеше да не се изпълни с гордост. В крайна сметка това беше нейното наследство.

– Познай кой се обади – започна Лейла още от прага.

– Папата? Кралят? Откъде да знам – измърмори Изабел разсеяно.

Беше се натъкнала на стара изрезка от вестник. Майка ù и дядо ù пред болницата. Прости сгради. Джип. Обширно пясъчно поле. В Чад нямаше зеленина, само червен пясък и горещина. Малко повече кал и вода през дъждовния сезон.

– Александър де ла Грип. Искал да те види.

Изабел примигна и вдигна очи от папката.

– Шегуваш ли се? Защо?

– Иска да му разкажеш малко повече за „Медпакс“ и да обясниш защо фирмата му трябва да даде пари точно на нас.

Изабел преглътна. Беше напълно сигурна, че е провалила всичко. Даже изпитваше известно облекчение, че няма нужда да го вижда отново.

– Не можеш ли ти да отидеш? – помоли се тя. – Като се има предвид как се държах последния път…

Лейла отново се облегна на рамката на вратата.

– Само че той иска да се види с теб.

– Не разбирам защо.

– Явно си му направила впечатление.

– Разбира се, може да се погледне и по този начин. Само че аз не мога да го понасям.

– Това не е в твой стил, Изабел.

– Ох, добре, ще се видя с него. Но нека отбележа за протокола, че ми е противно да лазя в краката на този тип, за да му измъкна пари – оплака се тя, макар да знаеше, че вече е изгубила битката.

– Не те разбирам. Имаш опит и друг път си любезничила с такива хора. Какъв е проблемът сега?

– Никакъв. Просто съм свикнала да се разбирам с по-възрастни хора. Той е толкова млад – каза тя неубедително.

Лейла я погледна недоверчиво.

– Александър де ла Грип е богаташ и красавец – изрече тя бавно, наблягайки върху всяка сричка. – През януари навърши двайсет и девет, тоест точно двайсет месеца е по-млад от теб.

Изабел не я попита откъде знае такива подробности за него. Лейла винаги складираше безкрайно много информация в своя супермозък. Тя беше като база данни за хора, които е срещала, за техните качества и слаби места.

– Е, добре, ще му се обадя – въздъхна Изабел.

Тя определено не чакаше с нетърпение тази среща, той сигурно щеше да е пиян и вероятно възнамеряваше да я унизи по всякакъв начин.

– Няма нужда. – Лейла погледна часовника си. – Той ще дойде всеки момент.

– Тук?

– Сега вече се правиш на глупачка. Граф Александър де ла Грип, най-желаният ерген в Швеция според различни сигурни източници, ще дойде тук. А ти, доктор Сьоренсен, ще му се подмажеш по всички възможни начини. – Лейла ù хвърли критичен поглед. – Трябва да знаеш, че ако не се обличаше като дълбоко религиозна социална работничка и не критикуваше хората само защото не са чак толкова високоморални като теб, можеше да ни печелиш маса пари.

Изабел си пое дъх.

– Наистина ли критикувам хората? – попита тя обидено и реши за момента да преглътне подмятането за облеклото. – От твоите уста изглеждам като някаква психопатка.

Имаше ли право Лейла? Такава ли беше? Не, критикуването на Александър де ла Грип беше на практика общест­венополезен труд, но иначе не беше чак такава снобка и моралистка. Нали?

– Изабел, ти си най-добрият лекар, когото познавам. Никой не се отнася с пациентите като теб. Ти си топла, съпричастна. Ако човек е болен или умиращ, най-добре е ти да си до него. Но дори и хората, които са ударили джакпота в лотарията на живота, могат да бъдат свестни. Не бива да съдиш някого само защото е богат по рождение. Александър де ла Грип също е човек, освен това се нуждаем от него.

Изабел не беше съзнавала, че е толкова очевидно как гледа на хората с безпроблемен живот. Стана ù неловко. Цялата ù идентичност се основаваше на това, че не прави разлика между хората, а сега Лейла я докосна точно по най-уязвимото място. Но такава си беше Лейла. Живееше, за да ти напипва болното място.

– Окей – промълви Изабел.

– Не бъди груба с него. – Лейла се приближа към нея и положи ръка на рамото ù. – И не бъди толкова строга със себе си. Той е хубав, ти си необвързана. Опитай се да се позабавляваш.

– Нали не се опитваш да кажеш, че трябва да използвам някакви женски хитринки?

Ако имаше нещо, което Изабел наистина ненавиждаше, това бяха жени, готови на всичко, за да получат каквото искат.

– Ако започна да се държа като гъска, ти давам картбланш да ме анализираш до смърт.

Лейла извърна очи към тавана.

– Искам да кажа, че ако послушаш и сърцето си, вместо само разума, ще видиш, че дори това преживяване може да бъде приятно.

Да послуша сърцето си. Сега пък Изабел подбели очи.

– Понякога си мисля, че психолозите са най-нетърпимите хора на света.

– Не са – отвърна Лейла невъзмутимо. – Има и по-лоши. Политици. Журналисти. Митничари. Например.

Поне за едно Лейла беше права. Изабел беше напълно сигурна, че ако се постарае, ще се справи, както винаги. При това без дразнещи психоложки приказки.

– Благодаря ти за оценките – заяви тя и се постара да прозвучи хладно и невъзмутимо. – Ще ги взема предвид.

– Изабел… – започна Лейла, но после поклати глава и въздъхна. – Ще ти го пратя, като дойде.

– Не – изправи се Изабел. – Ще го чакам на рецепцията.

Възнамеряваше да си възвърне контрола. Лейла може и да беше дразнеща, когато се ровеше из психиката ù, но беше права. Изабел се водеше от желание да постъпва правилно и нямаше намерение да прекрачва границите на собствения си морал. Важно беше да види цялостната картина, а в случая това беше бъдещето на „Медпакс“. Така. Щеше да си сложи малко червило и щеше да направи всичко по силите си да спаси фондацията. Щеше да очарова онзи богат нехранимайко, за да получи от него каквото им трябваше. Пари.

Александър нямаше да разбере какво се случва, докато не станеше твърде късно.