Само една тайна

30

Изабел беше сторила нещо наистина идиотско предната вечер и сега плащаше цената. Тя стоеше облегната на стената и чакаше да отворят вратите на залата за втория ден на курса. Поздрави неколцина от другите курсисти, но после се отдръпна.

Крайно неразумно беше проверила Александър в Гугъл, преди да си легне. Глупаво, ужасно глупаво. Много добре знаеше, че няма да доведе до нищо добро. Така и стана – попадна на съвсем пресни снимки. Александър обядваше в „Риш“ с някаква млада красавица. Държаха се за ръка, притискаха се един в друг, вдигаха наздравици. Определено нещо повече от обикновен обяд. Бяха ги видели, снимали и пуснали в най-различни социални медии. Богаташкият принц на Стокхолм и типичната посетителка на заведенията около „Стюреплан“. Естествено, че ще качат снимките.

Така я заболя! Александър я беше накарал да се почувства избрана и специална. Но това са били лъжливи приказки от начало до край и сега тя трябваше – доста унизително – да се примири, че е била една от многото жени, които е преследвал, изчукал и зарязал. Но не можеше ли поне да почака малко по-дълго?

Когато ги поканиха в залата, тя седна най-отзад. Естествено, беше спала ужасно.

Висок и загорял на слънцето мъж застана пред тях. Изправен гръб, пресилено сериозен поглед, все едно искаше да покаже, че той знае какъв всъщност е животът, тъй като живее в действителността.

Тя притисна основата на носа си с два пръста и се почуди дали Лейла ще разбере, ако избяга от курса. Разбира се, въпросът беше риторичен. В целия си живот Изабел никога не беше бягала и не се бе държала безотговорно.

– Казвам се Ка Ге. Вчера говорихме за безопасността. Днес ще ви обуча как да се държите, в случай че безопасността изчезне. Ако ви отвлекат или пленят.

Той почти изрева последните думи и настроението на Изабел се развали още повече. Беше срещала точно такъв тип и преди, винаги гъмжеше от такива из бежанските лагери и базите. Военни мачовци, които даваха нареждания и държаха да покажат кой е шефът.

– Първо, знайте, че няма да бъдете освободени от никого. Освобождаването на отвлечени е изключително опасно и затова не си губим времето с него. При подобни операции най-често всички заложници умират, така че е безсмислено.

Всички мълчаха и Изабел внезапно усети непреодолимо желание да се изкикоти. Сведе очи към бележника си и си помисли, че Тюра се беше справила доста по-добре вчера. Когато най-после вдигна поглед, Ка Ге беше пуснал пауърпойнт презентация.

– Фазите на пленничеството – изрева той.

Изабел прочете заглавията. На теория всичко беше ясно. Но тя от опит знаеше, че когато те отвличат, пулсът ти наближава двеста удара в минута. Погледът ти се размътва и си толкова уплашен, че спираш да мислиш логично. Вероятността да си спомниш нещо, което си чел на пауърпойнт презентация в учебна зала в Стокхолм, е – меко казано – нищожна.

– Има ли още нещо, за което трябва да мислим? – попита русата репортерка.

Да. Гледай да не те отвличат.

– Със сигурност ще се опитат да ви дехуманизират. Тъй че се опитвайте да ги накарате да гледат на вас като на човешки същества. Гледайте да сте чисти, ако е възможно, колкото може по-спретнати. Припомняйте на похитителите, че имате семейство. Бъде учтиви. Опитайте се да научите имената им, кого да отбягвате, понеже е луд, в психоза или в истерия. Кой може да ви бъде приятел. В групата винаги има по някой с по-слаба мотивация, по-слаба идеология.

– Трябва ли да им кажем кои сме?

Пак репортерката. Тя си записваше на айпада всяка дума на Ка Ге, щрак-щрак, пръстите ù непрекъснато препускаха по клавиатурата.

– Разумно е да ги убедите, че струвате много пари. Че можете да им бъдете от полза.

Сега и други започнаха да вдигат ръка.

– Колко дълго може да останеш заложник?

– Някои остават с години. Два-три месеца се броят за кратък период.

– Какво е положението с изнасилванията?

– Възможни са мъчения. Също и изнасилвания, за жалост. Макар че не е чак толкова обичайно, колкото може да се предполага, особено в мюсюлманските страни. Ще говорим повече за това следобед. Други въпроси? Няма? Значи продължаваме.

Изабел погледна записките си, докато Ка Ге говореше. Тя не беше задала нито един въпрос.

Препрочете думите, които си беше отбелязала.

Кратки и ясни думи.

Заложници. Мъчения. Изнасилвания.

Много ободряващо.

Може би идеята да дойде тук не беше добра, помисли си Александър, докато влизаше във входа и викаше асансьора. Но не беше съвсем на себе си, когато се обади на Лейла, и ето го тук – на път към учебен център в града в търсене на Изабел.

Той се облегна на стената на асансьора, докато чакаше вълната от гадене да отмине. Не помнеше кога последно е страдал от такъв махмурлук. Май онзи ден, когато Изабел се появи в офиса му. Нима е възможно да е минал цял месец? През последните седмици толкова внимаваше с алкохола, че беше загубил част от търпимостта си. А вчера навакса поне за месец пиене, като направи всичко по силите си да пресуши барчето си у дома. Сега беше в състояние да признае, че си го заслужава.

Асансьорът се отвори. Той пристъпи в коридор с номерирани врати и дигитално информационно табло, от което научи какви курсове текат във всяка зала. Една от вратите се отвори. Появи се някакъв брадат мъж и се отправи към табелата, която сочеше пътя към тоалетните. Александър отиде до вратата, която беше останала открехната, леко я побутна и надникна вътре. Десетина души седяха на типични конферентни скамейки и слушаха някакъв висок мъж, който се пъчеше разкрачен и жестикулираше към бялата дъска зад гърба си. Канадска ливада, тен, кубинки. Бивш военен. Александър ги разпознаваше за половин секунда. Черна фланелка с фирмено лого. Слънчеви очила, окачени на деколтето на фланелката.

Мъжът го забеляза.

– Мога ли да ви помогна?

Гласът му беше висок. Не точно неучтив, но бдителен.

Александър плъзна поглед по скамейките. Забеляза червена коса и научи каквото му трябваше.

– Не видяхте ли, че залата е запазена? – Военният вече почти крещеше.

Александър го игнорира и затвори вратата.

Лейла беше казала, че курсът продължава до шест часа.

Две минути след шест Александър чу стържене на столове, натисна дръжката и пак погледна навътре. Бившият военен веднага го видя. Погледът му вече определено не беше учтив.

– Още ли сте тук? Търсите ли нещо?

Той обаче най-после я беше забелязал.

– Търся някого. Изабел?

Тя вдигна поглед и се вцепени.

– Какво правиш тук?

Не звучеше кой знае колко по-радушно от преподавателя. Но зададе добър въпрос.

Беше мислил за нея. Беше седял с телефона в ръка и бе понечвал да я набере поне двайсет пъти, откакто се разделиха в неделя. Защо просто не ù се беше обадил? Нямаше представа. Знаеше само, че беше сметнал за най-правилно да остави нещата да стигнат до естествен край, преди да са станали твърде сериозни. Точно в онзи момент му се струваше, че това е най-разумният избор.

– Приключи ли? Може ли да отидем да седнем някъде?

Цялото ù тяло сигнализираше: „по-добре не“.

– Курсът беше уморителен…

– Моля те. Само за малко. Може да отидем някъде наблизо. С колелото ли си?

Озоваха се в някакъв ресторант на открито на една пресечка на „Стюреплан“. Късният следобед беше слънчев и топъл и по улиците беше пълно с народ. Изабел заключи велосипеда си, седна на сянка и поръча кафе и минерална вода.

– Откъде знаеше, че съм тук? Лейла ли ти каза?

Той кимна. Боже, досега не беше осъзнавал колко много му е липсвала!

– Исках само да ти кажа здрасти, да се видим.

Погледът на Изабел пробяга по лицето му. Днес не се беше бръснал и предположи, че изглежда точно толкова смачкан, колкото се чувстваше.

– Пиян ли си?

– Не – каза той истината.

Тя го изгледа скептично. Лекарски.

– Махмурлия – призна той.

– Ясно.

Кракът ù се люшкаше нервно, пръстите ù чукаха по чашата. Лоши знаци.

– Изабел, аз… – започна той, но го прекъсна писък:

– О, Боооже! Александър! Здравееей!

Той се изправи неохотно.

– Здравей, Петра! – смотолеви.

Познаваше я от училище. Една от многото жени, с които почти несъзнателно бе флиртувал.

Петра се хвърли на врата му и дълго го прегръща.

Той усещаше как Изабел ги наблюдава, предполагаше, че е на път да стане и да си тръгне.

Изборът на място определено беше лош. Ако мозъкът му работеше както трябва, щеше да отиде някъде другаде.

– Много се радвам да те видя, Петра, но съм малко зает… – заяви той решително и се отдръпна от нея.

– Така ли? – Петра изгледа Изабел любопитно и после се усмихна на Александър, пристъпи към него и го целуна по бузата. – Обади ми се някой път – прошепна в ухото му и си отиде.

Александър се отпусна на стола си.

– Извинявай! – измънка.

– За какво?

Лицето ù беше напълно спокойно. Ако не се вглеждаше толкова внимателно в нея, не би забелязал нищо повече от хладна дистанцираност. Очите обаче я издаваха.

Той сви рамене:

– Май за всичко.

Задето съм такова лайно, задето не се държа с теб както заслужаваш, задето би трябвало да те оставя на мира, но не мога.

– Мислех, че си в Ню Йорк.

– Не. Тук бях.

Очите ù проблеснаха и на него му се прииска да не беше успял да изтълкува този блясък. Беше я наранил. Беше сторил последното, което искаше да ù причини.

– Е… Какво прави тази седмица?

Пак този хладен, безстрастен глас.

– Трябваше да свърша някои неща.

– „Неща“?

Тонът ù си оставаше напълно неутрален, но той долови нещо. Отне му секунда да го разпознае. Гняв. Но защо? Нищо не си бяха обещавали. А и бяха минали четири дни, откакто се видяха, не четири седмици. Дали не реагираше твърде остро?

– Просто исках да се видим – заяви той. – Няма нищо странно. Харесвам те, Изабел, надявам се, че съм го показал ясно.

Тя отново го изгледа студено със сивите си очи.

– Може да отидем някъде. Нали заминаваш чак другата седмица?

Тя дълго го гледа и го споходи усещането, че е казал нещо глупаво.

– Хрумнало ти е, че ще имаме време пак да се видим някой път? Преди да замина за Чад? – изрече тя бавно.

– Да, би било приятно. Да идем да хапнем някъде?

– Вечеря ли имаш предвид?

Тук имаше нещо гнило. Не че беше очаквал тя да подскача от щастие, но имаше чувството, че е пропуснал нещо.

– Изабел, извинявай, че не се обадих. Но много искам пак да се видим.

Тя леко наклони глава.

– Просто да се позабавляваме малко, нали? Да видим докъде ще стигнем?

– Точно – възкликна той с облекчение.

Тя поклати глава.

– Всичко това беше голяма грешка.

– Има ли нещо лошо?

– Ни най-малко. Ти избираш как да си живееш живота. Но аз приключих с това. – Тя посочи с ръка него, себе си и масата, усмихна се безрадостно. – Тъй че си намери някоя друга, с която да обядваш и вечеряш. И после ще видиш докъде ще ви доведе, ясно?

Fuck! Видяла е Корнелия. Това обясняваше доста.

– Мога да ти обясня, това беше…

Тя вдигна двете си ръце с дланите напред, все едно спираше връхлитащ автомобил.

– Знаеш ли, това е най-голямата глупост, която съм чувала. Никога нищо добро не е последвало след фразата „мога да обясня“. И често казано, дреме ми за обясненията ти! Няма нищо неясно.

Тя се изправи и си взе чантата.

Какво, по дяволите…

– Наистина ли си тръгваш? Просто така?

– Да.

– По дяволите, Изабел, преиграваш! Седни.

Тя вдигна вежди.

– Жените не обичат нищо по-силно от това да ги обвинят, че преиграват.

– Не исках да…

– Довиждане, Александър.

Тя се отдалечи с бърза стъпка. Искаше да извика подире ù, че не е искал да звучи като идиот, че е искал да ù се реваншира, че изпитва истински чувства, но вместо това безмълвно я гледаше как отключва велосипеда, мята чантата си в кошницата и си тръгва, без да се обърне и един път. Последното, което видя, беше как червената ù коса припламва на слънцето точно преди тя да завие зад ъгъла.

Вторачи се в недокоснатото ù кафе.

Цялата среща беше катастрофа от начало до край.

– Всичко наред ли е?

Той кимна на сервитьорката, която му зададе въпроса.

– Може ли сметката?

Извади кредитната карта, остави я на масата, после посегна към телефона си. Намери един номер в контактите, подпря челото си с длан.

– Аз съм.

– Александър? Откога не сме се чували! Как си?

– Писна ми от Швеция. Утре идвам.

– Крайно време беше – каза Ромео. – Взех да се тревожа да не е станало нещо.

Александър въведе кода на картата, остави бакшиш и стана.

– Нищо не е станало.

Във всеки случай нищо важно, само нараних някого, с когото трябваше да бъда внимателен.

– Ще изпратя кола да те посрещне на летището. Пиши ми кога кацаш. И слушай…

– Какво?

– Добре дошъл у дома!