Само една тайна

47

Александър си играеше с ножа до чинията. Внезапно и съвсем ненадейно въздухът в ресторанта беше станал труден за дишане.

Нелепо.

Той се протегна към водката с лед, която му бяха донесли. Инстинктите му подсказваха да използва чара си, за да се измъкне от ситуацията, да не допуска Изабел толкова близо. Но бяха възникнали нови нужди и вече не беше възможно да се осланя на старите навици. Искаше да бъде честен с Изабел. И то не по онзи безсмислен начин. Не с онези тъпотии, които беше казвал на поне стотина жени.

Искам да бъда честен с теб. Не играя игрички.

Клишета, които беше ръсил безброй пъти. Фрази, които не означаваха нищичко, освен че му се правеше секс, и после можеше да продължи нататък, без да го винят, че е нарушил някакво обещание.

Не. Искаше да бъде наистина честен, което го учудваше до дън душа.

Но това не значеше, че му е лесно. Напротив. По дяволите, колко беше трудно! Толкова, че почти му се искаше да си беше останал в Ню Йорк и да беше продължил да води безсъдържателния си полуалкохолизиран, но неусложнен живот.

– Не знам откъде да започна – промърмори той. – Наистина нищо не е в сравнение с нещата, които ти си виждала. Никакви мъчения. Никакви лишения.

Замълча. Как се беше стигнало дотук? Трябваше всичко да се върти около секса, тази история със съвестната Изабел Сьоренсен. Кога беше престанало да бъде „просто“ секс? Но сега той вече знаеше. Изабел не беше каква да е жена. Беше започнал да подозира, че тя е жената. И ироничното беше, че той никога нямаше да я заслужи, ни най-малко.

– Все пак ми разкажи. Започни отначало.

Той се предаде.

– Трябва да разбереш, че съм наясно – изтеглил съм джакпота в лотарията на живота. Бял, западняк, богат и роден в Швеция. Знам, че съм ударил една от най-големите възможни печалби. Знаех го и преди ти и аз да започнем… преди да започнем да общуваме.

Александър отново замълча. Дори не знаеше как да нарече онова, което имаха с Изабел? Излизаха ли? Ходеха ли? Дали тя изобщо го искаше за друго, освен за секс? Той стис­на чашата си, устоя на изкушението да погълне алкохола наведнъж.

– Макар, разбира се, напоследък все повече да го осъзнавах. Какъв късмет имам.

– Но?

– Израснах по странен начин. Колкото повече си мисля за онова време, толкова по-откачено го намирам.

– В какъв смисъл?

Александър поглади с пръст ръба на чашата, замисли се.

– Контрастът между материалното благополучие и емоционалния хлад например. Баща ни рядко си беше у дома. Смятам, че е искал семейство само за да има какво да показва пред хората, никога не е проявявал интерес към нас като личности. А когато все пак се прибираше, настроението беше ужасно потиснато. Всички стъпваха на пръсти около него и имаше постоянни подземни течения от гняв, разочарование и други неща, които тогава не разбирах, но сега смятам, че са били свързани с вечните изневери на майка ми.

Той се вторачи в чашата. По онова време беше почти непоносимо. Кавгите. Страхът. Агресивността. Той се опи­та да се отърси от задушаващото настроение. Изабел го гледаше със спокойни очи и той продължи:

– Брат ми и сестра ми правеха всичко, за да ги забележи баща ни, за да спечелят одобрението му. През целия си живот не съм го чул да каже една добра на дума на когото и да било от нас. Аз може и да не съм заслужил, но Питър и Нат го искаха повече от всичко друго.

– А ти не ли?

– Не. Исках единствено татко да не ме вижда.

– Казваш, че майка ти му изневерявала?

Боже! Просто го беше изтърсил. Никога не го беше обсъждал с Наталия и Питър, с никого. Никой не знаеше какво е чувал, какво е виждал. Ебба имаше такава нужда да ù се обръща внимание. Колко тайни телефонни разговори беше чул? Колко пъти беше изчезвала? „Мама излиза за малко. Бъди добро момче, Александър. Недей да плачеш.“

– Мама беше типична съпруга от висшата класа. Понякога си мисля, че щеше да се чувства по-добре, ако имаше нещо за вършене. Настроенията ù се меняха непрекъснато. Можеше да бъде любяща и весела, а после изведнъж побесняваше. Или ставаше леденостудена. Никога не знаехме кога ще се преобрази, нито какво сме направили.

Сега той разбираше, че сигурно е било свързано с любовните ù истории. Тя беше държана под наблюдение, беше презирана и това ù влияеше. Като малък той беше убеден, че вината е негова.

– Но двамата с Наталия сте били близки, не сте ли могли да се подкрепяте един друг?

Той се усмихна.

– Да, основахме си нещо като клуб. Тя се грижеше за мен.

През цялото им детство Наталия беше стояла до него, стабилна и силна. А дали той беше стоял до нея? Или просто я беше имал за даденост?

– Извратеното е, че татко мразеше близостта ми с Наталия. Подиграваше ми се, казваше, че не бива по цял ден да вися с момиченца. Веднъж, мисля, че бях на пет-шест години, двамата останахме сами с него у дома. Беше почивен ден, не помня къде бяха мама и Питър, но Нат и аз трябваше да останем с татко. Той обаче ми се ядоса за нещо и ме наказа, като излезе някъде с нея и ме остави сам вкъщи. Мисля, че отидоха в Скансен. Наталия винаги е обичала животни и беше толкова щастлива, че татко иска да излезе с нея. Аз останах сам целия ден и вечерта. Не казах нищо, не исках да ù разваля удоволствието.

Александър си пое треперливо дъх. Звучеше глупаво, като го разказваше така, но тогава беше толкова уплашен, още усещаше вцепеняващия ужас. Нямаше представа кога – и дали – ще си дойдат.

Изабел протегна ръка и хвана неговата.

– Звучи жестоко.

Такъв беше баща му. Жесток.

Александър дръпна ръката си и махна за още едно питие.

– Наталия не му е биологична дъщеря, знаеш ли го?

Изабел кимна.

– Пишеше го по вестниците.

– От това не я обичам по-малко, естествено.

– Ами Питър? Той как реагира?

– По същия начин. Трябва да му го призная, не промени отношението си към нея по никакъв начин.

Ненадейно го обля вълна на благодарност към Питър. Преди беше убеден, че Питър ще обърне гръб на Наталия, но доколкото Александър знаеше, големият им брат беше неотлъчно до нея. Не че това по някакъв начин можеше да оправдае всички други деяния на Питър.

Изабел го гледаше. Не казваше нищо, но той знаеше, че чака остатъка от историята. Втората му водка пристигна, но той не я докосна.

– Да продължавам ли?

– Да.

– В семейството ни се случи нещо, което ни влияе до ден днешен. Беше Коледата преди да навърша дванайсет. От единия до другия ден всичко се промени и оттогава сякаш цялото ни семейство се намира в някаква тиха криза.

– Какво стана?

Той се почеса по брадичката.

– Тогава нямах представа. Случвало ли ти се е някога? Просто да знаеш, че се е случило нещо ужасно, но всички да се преструват, че няма нищо.

Ядосани гласове замлъкваха, когато той влезеше в стаята. Неизказани неща, към които се очакваше да се нагоди. Странни настроения и погледи. Започваше да си мисли, че е полудял. Или че е сторил нещо.

– Някога научи ли какво е било?

Александър вдигна чашата, разклати я, докато прозрачната течност се завихри. Изабел беше облегнала брадичка върху ръката си.

– О, да. Миналото лято. Питър изнасилил едно момиче от училище през онази есен. Той, заедно с няколко съученици, я изнасилил и малтретирал така, че я вкарали в болница. Баща ми потулил всичко. Държали го в тайна над петнайсет години. Но, естествено, повлия на всички ни. Цялата история се разкри миналото лято.

Той отпи от водката и реши да не казва кое е било момичето. Не беше негова работа.

Изабел го гледаше със сериозно изражение. Не изглеж­даше шокирана, но пък тя не беше човек, който се шокира лесно. С меко кимване го подкани да продължи.

– След като научих всичко, сякаш преживявах свободно падане. Есента беше особено дива. Сигурно си чела някои неща. Винаги съм обичал момичетата. Обичах да си играя с тях като малък, но баща ми се вбесяваше. Затова ме пращаше в гората да убивам животни. За да стана по-мъжествен, да си намеря приятели момчета. Но като пораснах, момичетата започнаха да ме харесват по други причини. Не се опитвам да се фукам, Изабел. Просто излагам фактите. Но се притеснявах. Как ме гледаха, шепнеха си, кикотеха се. Приятелките на Наталия, които идваха на гости. Сега, естествено, разбирам, но тогава беше много объркващо. През пролетта на тринайсетата ми година Аса Белке се нанесе у нас, тъй като семейството ù беше загинало в автомобилна катастрофа. Тя е шест години по-голяма от мен.

Спомняше си онова лято като нещо издълбано с шило в черепа му. Странното беше, че никога не се замисляше за онова време. Освен когато се срещаше със семейството. Тогава всички спомени нахлуваха с ужасяваща сила. Отношенията със семейството, с Аса, докато израстването не отключи толкова много емоции. Толкова много терзания. И срам.

– Никой не би го нарекъл другояче, освен мечта за всяко момче в тийнейджърска възраст. Бях на тринайсет и една от най-красивите жени в целия свят дойде да живее с нас. Но после стана… сложно.

– Съблазни ли те?

– Не. Винаги е била по-скоро като голяма сестра. Мисля, че твърде много си приличаме. Флиртували сме, нищо повече. Но беше съвсем различно с приятелките ù. Една от тях ме съблазни. Не че беше кой знае колко трудно. Тя беше на деветнайсет, опитна и доколкото си спомням, свърших за десет секунди. Тя само се засмя, все едно е много забавно.

Погледна Изабел.

– За теб беше ли така? Забавно?

Той махна с ръка.

– Беше вълнуващо. Отначало. Тя каза, че ще ме научи. Така и направи. Заедно с приятелките си. Превърнах се в проект за тях. Мисля, че онова лято легнах с десет момичета. Предаваха ме една на друга. Обсъждаха ме помежду си. Докато го правехме, имах чувството, че това е единственото, което искам. Но след това… Не мога да обясня. Те не бяха зли, разбираш ли, закачаха се и вилнееха, но ме научиха да съм добър в леглото, да мисля за тяхното удоволствие. Те определяха всичко и ме наказваха, ако сгрешах. Беше странно лято.

Той сведе очи. Рядко си мислеше за това. Освен когато се движеше в кръговете около тези жени. Ако се задържеше там твърде дълго, започваше да му се отразява. Изваждаше го от равновесие. Караше го да се чувства… омърсен. Дали Изабел можеше да го разбере? Дали изобщо някой можеше да го разбере? Самият той не го разбираше напълно.

Гласът на Изабел беше мек и топъл, когато прекъсна размислите му:

– Ти си бил толкова малък, Алекс. Някой знаеше ли какво става?

– Смятам, че дори и Аса не е знаела. Никога не съм обичал да споделям с хората.

– Не е имало с кого да споделиш. Хората все повтарят, че е трябвало да кажеш на някого. Мислят си, че само срамът те спира. Истината е, че често мълчим просто защото околните са лоши слушатели.

Как му се беше искало някой да научи какво става! Да го спре. Да каже, че е твърде малък, че те са твърде много, че той има право да откаже.

– Понякога срещам онези жени. Някои са омъжени. Повечето имат деца. Но с никого не съм говорил за това. Ти си първата.

– Стори ми се, че забелязах нещо миналото лято. Ти изглеждаше толкова измъчен. Все едно си бил в ада.

– Не го бях поглеждал от този ъгъл. Но винаги става така, когато се виждам с всички тях. Все едно съм заседнал в преддверието на ада. Прибрах се право в Ню Йорк и се наливах в продължение на седмица.

– Днес как се чувстваш?

– Както ти казах. Не мисля за това, макар да знам, че сигурно ми се е отразило.

– Може би повече, отколкото си мислиш?

– Това, с което най-много се боря, е чувството ми за… – Той замълча, дори не знаеше как да го формулира.

– Кажи ми.

– Че жените са с мен само заради онова, което мога да им предложа – физически и финансово.

Зачака тя да протестира, да възрази. Нищо подобно. Така че Александър продължи, за пръв път облече в слова онова, което го беше измъчвало толкова дълго, което беше белязало всичките му връзки с жени.

– Харесва им веселото, забавното. Харесва им сексът. Повърхността. Но никоя не се вълнува от вътрешността.

От мен като личност.

Почти очакваше Изабел да се засмее, да се пошегува, да се подиграва, но тя, разбира се, не го направи. Той дори не беше съзнавал, че носи тези емоции, при това толкова дълбоко в душата си. Никога не беше схващал до каква степен го вадят от релси. Как беше жадувал да бъде видян истински! Как се страхуваше, че той, синът на майка си, може да съществува само в леглото с някого!

Изабел се наведе към него. Отраженията на свещите мъждукаха в сивите ù очи, караха ги да изглеждат като огньове или звезди. Тя покри с ръка неговата и Александър усети – ама че глупаво! – гърлото да го стяга.

– Благодаря, че ми разказа – прошепна тя.

Седяха в мълчание. Около тях звънтеше порцелан. Ухаеше храна. Чуваха се разговори. Поръчаното пристигна, но той не беше гладен, тя също не докосна своето.

Александър се усмихна леко. Щом Изабел не беше гладна, значи все пак се беше шокирала.

– Толкова съжалявам, Алекс. Това, което описваш, си е чисто блудство.

– Казах ти, че не ми е оставило някаква травма.

Тя наклони глава.

– Значи казваш, че си бил изоставян, бит и използван сексуално, но нямаш травми?

– Не и в сравнение с други хора.

– Няма какво да се сравнява. Иска ми се да го знаех, преди да се раздрънкам за размяна на ролите. Извинявай. Не биваше да го предлагам. Сигурно ти е трудно, напълно разбирам защо не искаш.

Той дълго я гледаше, мислеше. Изпитваше странна, необяснима еуфория. Сякаш неща, за които не беше подозирал, че му тежат, изведнъж изчезнаха. Като че ли някаква тежест, непрекъснато неприятно чувство, просто се вдигна от гърдите му. Появи се и нещо друго. Най-вече облекчение. Но и радост. Доверие. И споделяне.

– Само че аз искам – каза той и беше вярно, любопитно му беше и искаше да пробва.

– Но нали каза…

– Не. Това е в миналото. Искам го. И ти вярвам.

Ако преди два месеца някой го беше попитал дали съществува жена, на която да има пълно доверие, Александър би изсумтял пренебрежително. Сега обаче вярваше на Изабел. Изцяло. И чувството никак не беше лошо.

– Не бива да ти е неприятно. Трябва да ми обещаеш, че ще ми кажеш в такъв случай. Трябва да ти е хубаво. Можеш ли да ми обещаеш?

– Абсолютно.

– Ами ако отида твърде далеч? Нямам опит. – Тя се усмихна криво. – И съм доста силна.

Александър се засмя и отново намери себе си, остави обърканото тийнейджърство и пак стана зрелият мъж, в който се беше превърнал.

Хвана Изабел за ръката.

– Никога не можеш да отидеш твърде далеч с мен.

Тя вдигна вежди.

– Добре тогава – засмя се тихо той. – Ако мога да поискам нещо, предпочитам да не ми завреш вибратор някъде.

Тя кимна милостиво и Александър си помисли, че е постъпил разумно, като е поставил някакви граници. През него мина съвсем нова и непозната тръпка. Наистина ли се беше съгласил на това? Сериозно?

Улови погледа ù. Нещо се беше случило тази вечер. Близост, каквато не бе изпитвал преди. Пак протегна ръка и тя я пое. Вдигна нейната към устата си, притисна устни към кожата ù, вдъхна уханието ù.

– Е, как ще го направим? – попита той тихо.

– Утре – каза тя и очите ù проблеснаха.

Той пак целуна ръката ù, промълви думите между целувките по топлата длан:

– Ще дойдеш ли у нас?

– Не, не. Ще ти се обадя и ще ти кажа къде ще се видим.

Той се усмихна на това командорене. Беше секси.

– Окей – съгласи се.

– А сега да ядем – каза тя.

Хранеха се и приказваха за храна и вино, и филми, които са гледали, не за секс. Александър усети как доброто му настроение се връща с пълна сила. Беше щастлив само да седи тук с Изабел. Да яде и да се смее с нея, да флиртува с нея. Да я желае. Нищо скрито помежду им, осъзна той. Тя вече знаеше всичко за него. А той знаеше повече за нея от всеки друг. Утре щеше да бъде изцяло неин и тя щеше да прави с него каквото пожелае.

Той нямаше търпение.