Само ти

Дванадесета глава

Пътуването до Форт Уърт можеше да мине без произшествия, но по различни причини както Кейси, така и Деймиан усещаха, че късметът просто им беше изневерил. Само няколко часа преди границата на Тексас влакът почти излезе от релсите, но машинистът успя да спре навреме. Поради внезапното спиране повечето пътници паднаха от местата си. Кейси, която беше седнала в удобното кресло, също падна. Ядоса се, но веднага се обърна към Деймиан, за да види добре ли е той. После погледна през прозореца. Релсите не се виждаха, но към влака препускаха маскирани ездачи с насочени напред оръжия. Тя седна отново, оправи пончото си и каза на Деймиан:

— Успокой се, просто нападат влака.

Очите му пламнаха.

— Още един обир?! Шегуваш се, нали? Кажи ми, че се шегуваш! Пак ли ще бъда обран, не е ли твърде скоро?

— Не, като се има предвид територията, на която се намираме.

— И какво да правя сега? — попита Деймиан разгневено.

— Тук винаги е имало много престъпници. Преди няколко години този район беше обявен за територия на Съединените щати, след като бледоликите го купиха от чероките. Тази част, през която пътуваме сега, все още принадлежи на индианците.

— Индианска територия? Защо не си ми казал досега?

— Защо? Та те са мирно население. Преди 90-те целият район беше под юрисдикцията на бледоликите, индианците живееха добре, дори престъпниците не ги закачаха. Но много скоро земята стана ничия.

— Ничия?

— Всъщност стана рай за престъпниците. Нито индианците, нито бледоликите имат права над нея. Затова бандитите се укриват тук, имат си скривалища навсякъде. Правителството реши да пресели тук хора от вътрешността на страната, но това не означава, че престъпниците ще изоставят този район…

— Защо не ми каза, преди да тръгнем?

Кейси вдигна рамене и се усмихна.

— Надявах се да не ми се наложи. Пък и нападение на влак не става всеки ден.

— Както изглежда, това пътуване няма да бъде от приятните. — Деймиан отиде към багажа си, за да вземе пушката.

Кейси се намръщи.

— И какво ще правиш?

— Ще гледам да опазя парите си този път.

— По-скоро ще те убият. Затова стой мирен! — подхвърли саркастично Кейси.

— По-добре се вслушай в съвета му, господинчо! — каза мъжът, изправен до вратата. Изглежда беше чул предупреждението на Кейси. — Остани на мястото си и няма да имаш неприятности.

Деймиан забеляза мъжа, но не седна на мястото си. Беше ядосан. Разбира се, че не искаше да има неприятности, но защо го мислеха за глупак? До вратата не стоеше мъж, а някакво си хлапе, едва ли беше по-голямо от Кейси. Сигурно беше новак в тези неща.

— Той няма да те нападне, така че не прави глупости! — предупреди го още веднъж Кейси. Думите й бяха насочени най-вече към крадеца, но от това той не се успокои, а стана още по-нервен. Пушката беше в ръцете му, те трепереха, а очите му гледаха неспокойно ту Кейси, ту Деймиан. Най-сетне събра кураж и каза отсечено:

— Дай парите и ще си отида!

— Не може ли да си тръгнеш без парите? — предложи му Кейси.

— Защо?

— Така няма да се пролива излишна кръв.

Кейси не се изненада, когато видя, че момчето стрелна Деймиан с поглед — все пак беше по-едър на ръст, той беше истинската заплаха за него. Това беше достатъчно. Вниманието на момчето не беше насочено към Кейси, тя успя да извади оръжието си, без да я забележи. Това беше вторият обир за последните няколко дни, на който Кейси присъстваше. Може би точно заради това тя реши, че сега няма просто да рани натрапника. Ще стреля в ръката му, така че повече да не може да я използва, за да краде… Момчето хвърли оръжието на пода. От ръката му шуртеше кръв. Ревеше и се извиваше от болка, но никой не му се притече на помощ. В очите му имаше болка и ужас, но не мръдна от мястото си — Кейси все още държеше оръжието насочено срещу него в едната си ръка, с другата беше извила ранената зад гърба му… Защо ли глупаците не се вслушват с думите на по-умните, помисли си Кейси и въздъхна.

— Ставай! — викна му тя.

Момчето стана веднага и хукна да бяга. Кейси отиде до вратата и викна подире му:

— Намери си да обираш друг влак, каубой! Този може да ти коства живота следващия път!

Момчето едва ли чу последните й думи — толкова бързо избяга. Кейси отиде отново до прозореца. Искаше да се увери, че вече е на коня си, далече от влака, вместо да събира останалите крадци, за да отмъстят за него. Видя го да препуска към дърветата, откъдето вероятно беше дошъл. След няколко минути към него се присъединиха и останалите крадци. Дали бяха чули изстрела и се бяха паникьосали или просто бяха решили да се съберат, за да обсъдят положението?! Един господ знаеше…

Едва след това Кейси се разгневи още повече. Деймиан стоеше с насочена пушка срещу нея, очите му искряха от гняв.

— Защо го пусна просто така? — процеди той през зъби, посочи към момчето и стреля във въздуха.

— Не виждаш ли, че са прекалено малки за крадци? — викна насреща му Кейси.

— Те обират влакове, а възрастта няма значение — изкрещя той и още веднъж стреля във въздуха. — Ако не си забелязал, аз също съм млад, но съм на двадесет и седем години — не смяташ ли, че е смешно дете като теб да ме защитава?! Не го прави отново, чуваш ли?!

— Извинявай! — каза Кейси и се постара да изглежда засрамена.

— По дяволите, мога сам да се грижа за себе си! Отсега нататък аз решавам какво ще правим, ако попаднем в подобна ситуация! Надявам се, че нямаш нищо против?!

Кейси вдигна рамене и седна на мястото си. Нищо не каза. Щял да се грижи сам за себе си, ще видим! Не се изисква голямо геройство, за да стреляш във въздуха, това няма да те спаси при нападение. За нея беше без значение колко патрона ще похаби Деймиан. Но отсега нататък наистина няма да му помага, нека сам се защитава.

След като изстреля и четвъртия патрон, Деймиан се обърна към нея и продължи да крещи:

— Трябваше да задържиш поне един от тях! Откога започна да освобождаваш престъпници, вместо да ги залавяш?

— Откакто ме нае да открия един убиец. Не ти ли дойде наум, че ако вземем пленници, ще се забавим и задачата ми ще пропадне?

— Нямаше да ти отнеме никакво време, ако ги беше застрелял! Точно това заслужават те!

— Имаш късмет, че не улучи нито един от тях; сега си разгневен, затова го казваш, но после съвестта ти няма да ти даде покой!

Деймиан погледна през прозореца за миг и самодоволно се усмихна. Кейси също отиде до прозореца. Искаше да се увери, че не е улучила нито един от бандата. Крадците се отдалечаваха все по-бързо и убити нямаше.

Кейси се усмихна, Деймиан сам беше направил така, че да стане за смях, но тя нямаше да каже нищо повече.

— Ще отида да видя какъв е проблемът с релсите и доколко е сериозен.

Въпросът на Деймиан я накара да се спре.

— Защо реши, че са каубои?

— По кожените панталони. Каубоите ги носят обикновено след като цял ден са работили във фермата. Освен това момчето беше нервно. Очевидно му е за първи път — или е било отчаяно, или се е съгласило, когато е било пияно.

— Много неща знаеш, Кейси! — присмя се Деймиан.

— Е, затова пък не винаги съм прав. Но рядко греша.

Кейси излезе от купето. Деймиан тръгна след нея. Опитваше се да я стигне, но нейните крачки бяха бързи и големи.

— Винаги ли бързаш толкова? — попита Деймиан.

— Не съм се замислял — отговори Кейси и чак тогава се обърна към него. — Предполагам, че то е, защото искам да порасна бързо.

— Е, когато пораснеш, ми се обади.

— Ти наистина днес кипиш от желание да се заяждаш! Напомни ми да те пазя да не се излагаш повече. За този сарказъм може да платиш с живота си.

Сега беше ред на Деймиан да се ядоса, но Кейси не му даде възможност да продължи. Просто забърза още повече. Когато стигнаха локомотива, всички пътници бяха там, а машинистът тъкмо казваше, че се налага да се върнат до най-близкия град, докато изчакат релсите да бъдат ремонтирани.

Всеки момент Деймиан щеше да изпадне в нервна криза. Кейси забеляза това и реши да отклони вниманието му:

— Във влака ли ще останем или предпочиташ да тръгнем по релсите с конете и да вземем влак в следващия град? Иначе ще се забавим.

Преди Деймиан да се опомни, Кейси вече беше взела решението.

— Хайде да се качваме на конете!