Само ти

Седемнадесета глава

Деймиан се опита да заспи, но не можа. Стана и намери съчки. После седна край огъня и се вгледа в Кейси. Почувства се по-добре. Вече беше спокоен и можеше да забележи нежността, която Кейси прикриваше, когато беше будна, същата онази нежност, която я издаваше, че е жена.

Никога досега не беше я наблюдавал, докато спи. Може би не трябваше да съжалява. Когато, си мислеше, че е момче, той й казваше, че е твърде красиво. Сега беше забелязал нежност, присъща само на жените — без съмнение тя го привличаше… Но после отхвърли тези мисли.

Още не можеше да се примири, че не се беше досетил сам. Трябваше да се досети. Имаше нещо, което непрекъснато го караше да й се възхищава, може би уменията и способностите, но сега? Знаеше, че едва ли има друго момиче като Кейси, но въпреки това… Можеше ли да й се довери?!

Жена, не — момиче… Опитваше да свикне с тази мисъл, но му беше трудно. Тя не изглеждаше като другите момичета. Приличаше на истинска млада жена, достатъчно зряла, за да бъде докосвана от мъж.

Как досега не беше забелязал гладката кожа, сочните устни, които те предизвикват да ги захапеш… Беше виждал косата й чиста, току-що измита — тогава тя обгръщаше нежно раменете й, не беше някаква мръсна момчешка коса. Сега, когато косата й беше паднала назад, можеше ясно да се видят нежните черти на лицето й, които го правеха още по-красиво и желано…

Като момче Кейси беше интересна, но като момиче — очарователна. Хиляди въпроси вълнуваха Деймиан, но той беше убеден, че тя няма да отговори на нито един от тях. Кейси беше свикнала да прикрива тайните си, а също така и чувствата — това, че беше разбудила най-съкровената си тайна, означаваше, че повече нищо няма да каже…

Дори и след признанието, когато Деймиан беше онемял от изненада, тя продължаваше да има същия неразгадаем поглед, който нищо не подсказваше — колко пъти се беше впечатлявал от него, като че ли нищо не можеше да я разстрои. Една жена обаче би го разстроила…

Сега вече разбираше, че това е нещо, което тя прави несъзнателно; нещо, което не си поставя за цел, за да дразни околните и въпреки това, той я харесваше.

Просто не знаеше как ще продължи нататък пътуването им? Ще може ли да се владее, за да стои далече от нея? Дори не виждаше основателна причина, заради която да не опита да я докосне. Разбира се, той ще се придържа към установените норми; не искаше да изглежда пълен глупак в присъствието на жена. Но тук бяха сами, как можеше да спазва каквито и да било правила? И има ли въобще такива? Тя беше тук заради него, бяха се уговорили, беше дала дума…

В това време Кейси се размърда. Отнякъде се чуваха птички. Зазоряваше се. Едва тогава пред очите му изплуваха всички спомени, които го бяха принудили да предприеме това дълго пътуване. Трябваше да отмъсти за баща си. Длъжен беше. Реши да не усложнява повече отношенията си с Кейси; щеше да стои настрани от нея, за да може да свърши онова, за което я беше наел.

Това решение му се стори разумно. Трябваше да се придържа към него. Трябваше да я убеди, ако трябва дори да я излъже, само и само да разбере, че тя не го интересува като жена. Така и Кейси щеше да се успокои. И на двамата щеше да им бъде по-лесно, ако не обръщат внимание на всичко случило се досега. Затова още когато се събуди, Деймиан й каза:

— Бих искал да ти се извиня!

Отначало Кейси погледна към него, без да реагира, като че ли не го виждаше, нито пък чуваше. След това се прозина, премигна няколко пъти и сънено отговори:

— Още не съм си отворила очите, Деймиан. Преди да ми кажеш нещо важно, което трябва да запомня, нека първо си изпия кафето.

Той се усмихна. Тя дори не му обърна внимание, отиде до огъня, намери си всичко необходимо за кафето, протегна се — по дяволите, защо го направи — и се запъти към храстите. Това беше нещо, което не беше забелязал досега. Той нямаше такъв навик… Изчерви се, но докато Кейси се върна, червенината му беше преминала. Беше все още тъмно и тя не забеляза притеснението му.

Кейси дори не го погледна. Най-напред приключи с всичките неща, които правеше обикновено сутрин и чак тогава седна до огъня с чаша горещо ароматно кафе. Вече приличаше на същата Кейси, която Деймиан познаваше. Защо ли това го изненада толкова много?!

— Каза ли нещо като извинение или на мен така ми се е сторило?

Деймиан обаче беше вторачил поглед в коленете й. Направи му впечатление начина, по който седна, пончото покриваше всичко привлекателно за очите му, но въпреки това той продължаваше да гледа дългите й крака, без да отговаря. После се изкашля и каза:

— Миналата нощ ти наговорих много неща, които не са истина, просто бях ядосан.

— Какви например?

— Ами, че се интересувам от теб… Е, от мъжка гледна точка…

Не беше много сигурен, но Кейси като че ли изтръпна, после каза:

— Тоест, ти не се интересуваш наистина, така ли?

— Не! — Лъжеше, но лицето му беше спокойно и я гледаше право в очите. — Просто бях объркан, говорех каквото ми дойде наум. В подобно състояние и ти би постъпила така. Глупаво беше от моя страна, затова ти се извинявам.

Кейси кимна и погледна настрани. Слънцето изгряваше в пурпурни цветове. Златистият отблясък на небосвода падаше точно върху лицето й; то беше като хипнотизирано и за Деймиан беше трудно да го разгадае. Кейси се намръщи, като че ли се мъчеше да си спомни неща, които отдавна беше забравила, но трябваше да признае грешката си и каза:

— Понякога казвам не това, което мисля. Характерът ми е такъв. Мисля, че трябва и аз да ти се извиня.

— Не се чувствай задължена.

— Но трябва. След като и двамата сме решили да сложим край на недоразуменията помежду си, позволи ми да кажа още няколко думи. Стигнах до извода, че ти може и да си женен, а аз ти наговорих толкова глупости за женитбите и въобще…

Женен?! Деймиан смръщи вежди. Спомни си последната среща с Уинифред, погребението и думите на баща й: „Знам, че това не е най-подходящият момент да ти го кажа, но сега не е време за сватба.“ Неподходящо време?! Деймиан беше вбесен от начина, по който разсъждаваше, от неговата безчувственост, но каквото си посееш, това и ще жънеш… Затова повече не се срещна нито с бащата, нито с дъщерята. Нямаше желание да ги вижда.

— Нямам съпруга. — Отговори без всякакво чувство.

— Не те питах имаш ли, само исках да ти се извиня за думите си. Не ме интересува женен ли си или не.

Тонът, с който го каза, впечатли Деймиан. Тя като че ли се страхуваше мъжът да не разбере до каква степен се интересува от него. На пръв поглед беше безразлична, но той разбра, че е притеснена и побърза да приключи този разговор:

— Мисля, че няма причина за повече обяснения.

Кейси кимна в знак на съгласие и добави:

— Добрият сън винаги помага да се разрешат лесно и бързо най-сложните проблеми, нали? Невероятно, но факт.

Деймиан не беше много съгласен; не беше мигнал през цялата нощ. Беше сигурен само в едно — следващата нощ щеше да спи. Привечер стигнаха следващия град. Деймиан беше толкова уморен и грохнал от пътуването, че веднага реши да си легне. Предупреди Кейси, че ако на другата сутрин не се яви навреме, значи ще спи, докато сам се събуди. Точно така стана.