Само ти

Седма глава

На другата сутрин стигнаха Кофивил. Кейси беше толкова щастлива, колкото и Деймиан. Искаше й се да беше сама. Не беше спокойна, не можеше да покаже истинската си самоличност — сега трябваше да пази тези двама престъпника. Не можеше да се изкъпе, защото не беше свикнала да се мие така. Дори не можеше да изпълни естествените си нужди, без да се скрие и винаги внимаваше да не я видят, докато мъжете просто спираха и не се интересуваха има ли някой наблизо или не. Не биваше да се дразни от това, все пак те я смятаха за „един“ от тях. Къде беше сбъркала? Дали беше права, като реши да избяга от къщи и да се преоблече като мъж? Даже не си беше и помисляла, че така ще си навлече беда. Но тя не се плашеше от трудностите, та нали искаше да покаже, че може да се справя във всякакви ситуации. Затова си отряза косата до раменете. Беше решила, че с дългата плитка ще привлича вниманието върху себе си повече, отколкото е необходимо. Предстоеше й път, и то не лесен, а тя не искаше да я забележат.

Мъжките дрехи й бяха не само необходими за пътуването, но и удобни. Точно дебелото вълнено пончо заблуждаваше другите, като прикриваше всичките й изпъкнали и заоблени форми, освен това беше по-удобно от сакото. Беше широко отпред и можеше бързо да извади оръжието си в случай на нужда, докато със сако трябваше да носи пистолета отзад на гърба си. Ако се наложеше да стреля, щеше да мине доста време, докато извади оръжието, а през това време можеше да загуби живота си. Ръстът й беше достатъчен, за да я помислят за момче — момичетата обикновено бяха по-ниски. Засега нямаше да издава тайната си, така няма да се притеснява, когато отиде в града, пък и пленниците щяха да бъдат по-смирени. Какво ли биха направили, ако видеха, че тя е от нежния пол?! Може и да звучи смешно, но по-естествено беше да е момче, защото никой, дори и най-големият глупак, не би се примирил с мисълта, че е заловен от жена, макар че това беше самата истина. Някои мъже просто смятаха, че жените не ги бива да вършат сериозна работа… Е, ако случайно се досетят и я попитат, щеше да им каже. Нямаше да прави маскарад, но засега предпочиташе мъжете да запазят първото си впечатление. Вярваше, че няма да й се наложи да дава обяснения на никой от тях, освен ако не допусне някого толкова близо до себе си, че той сам да забележи. Затова сама си беше избрала неприятната миризма, която се носеше около нея. От друга страна това й помагаше да си осигурява прехраната — животните подушваха човешката миризма отдалече. Всичко това Кейси знаеше от баща си. С тази миризма тя можеше да се приближи до животното, без да се страхува, че то ще избяга. Затова и не бързаше да си сменя дрехите, но беше решила, като отиде в града веднага да влезе в банята. Знаеше, че едва ли не вони на нечистоплътност, но то беше от вълненото пончо, прогизнало от последния проливен дъжд, който се изля преди няколко дена. Нито едно от тези неща нямаше да я тревожи, ако не бяха тримата мъже, които по една непредвидена случайност се присъединиха към нея по време на пътуването й. Но най-много се смущаваше от Деймиан Рътлидж, както се представи той — единствения мъж, който я уважаваше. Беше необикновен, висок, костюмът му повече подхождаше за града, отколкото за Дивия запад, но въпреки това беше дяволски красив. Кестенявата му коса изглеждаше почти черна на дневна светлина, широките скули допълваха волевия овал на челюстта, гъстите вежди правеха лицето му силно, мъжествено, на устните му като че ли бяха изписани непоколебимост и решителност, пронизителните му сиви очи често я смущаваха, като че ли можеха да отгатнат тайната й. Погледът му просто я влудяваше. Понякога се усещаше, че е втренчила поглед в него ей така, без причина. Беше красив… Присъствието му я караше да се чувства странно и това я плашеше. Дори на няколко пъти й се прииска да направи всичко възможно, за да изглежда по-добре, да разкрие пред него истинската си самоличност, но после реши, че това би било пълна глупост. Беше почти сигурна, че щом стигнат Кофивил, всеки ще поеме по своя път и това я успокояваше донякъде. Не й се искаше точно сега да се отклонява от решението, което беше взела.

Досега се справяше добре. Всичко вървеше по план, въпреки че съжаляваше за начина, по който напусна дома си след караницата с баща си, но все още не смяташе да се прибира, не и докато не постигне онова, което беше решила. Не беше се сбогувала с родителите си и това я тревожеше — беше тръгнала тайно през нощта, когато всички спяха. Затова всяка седмица телеграфираше на майка си, за да не се тревожи за нея, въпреки че това едва ли я успокояваше.

Шандос беше постигнал всичко, от което е имал нужда, по свой начин. Сега беше неин ред да докаже, че може да се справи, без да има нужда от закрила. Точно заради това си беше избрала мъжка професия. Понякога самата тя се чувстваше като престъпник — предполагаше, че баща й е тръгнал да я търси и избягваше оживените места. Сигурно не можеше да я намери, защото разпитваше за нея по описание, което сега нямаше нищо общо с новата й външност. Вероятно все още не се беше сетил да разгадае смисъла на инициалите, които използваше. Само няколко шерифа знаеха инициалите й, за останалите беше просто Хлапето.

Скоро ще може да се прибере вкъщи, надяваше се наистина да бъде скоро. Имаше късмет, че чу Бил Дулин да казва за обира на двете банки в Кофивил, който планираха да извършат същата седмица. Самият Дулин беше известен член на бандата на Далтън и Кейси можеше да го залови още тогава — напоследък Бил беше все пиян, но после реши да изчака да се събере цялата банда.

Кейси вече беше заловила една тайфа бандити. Хората говореха за подвизите й, във вестниците пишеха за тях и най-малките подробности. Тримата братя Далтън — Робърт, Емет и Гратън бяха съдебни изпълнители от Арканзас. Срамно беше, че именно служители на закона ставаха престъпници, но братята Далтън бяха точно такива. Бяха започнали да действат като банда преди няколко години в Оклахома. Отначало започнали с кражби на коне, но след като се прехвърлили в Калифорния, разнообразили дейността си. В началото на тази година се опитали да оберат експреса на Южната Тихоокеанска железница, който пътува от Сан Франциско до Лос Анжелис, но планът им пропаднал, след като не могли да отворят сейфа. Разлепили образите им навсякъде на афиши „Издирват се!“ и това ги накарало да се върнат обратно в Оклахома. Гратън бил заловен и осъден на двадесет години строг тъмничен затвор, но успял да избяга, като убил пазача и отново се присъединил към братята си. По-късно бандата им се увеличила — новите членове били Чарли Брайант — Черния, Чарли Пиърс, Жестокия индианец — Джордж Нюкам и Бил Дулин. Действали заедно при обира в Санта Фе, близо до Уортън — край резервата на чероките през май миналата година. Нямало убити, а те успели да откраднат над десет хиляди долара. Черния Брайант обаче не могъл да се радва дълго на своя дял — умрял по време на престрелка с Ед Шорт, тогава главен съдебен изпълнител на Съединените щати.

По-късно бандата нападала влака, който минава през Мисури, Канзас и Тексас и присвоила около деветнадесет хиляди. При този обир едва не ги хванали и затова за известно време те се оттеглили, но само до миналия юни, когато отново нападнали влак недалече от Редрок, Последният им опит за обир завършил лошо — трима били ранени, а един — мъртъв след нападение през юли, близо до Адир…

Изглежда сега бандитите бяха решили да подновят действията, но целта вече беше друга — банките. И то не една, а две наведнъж. Доста смело решение, ако беше истина. На Кейси й се искаше да бъде там и да предотврати обира, така щеше да прибави още няколко награди към колекцията си. Дори си мислеше, че сумата за залавянето на бандата на Далтън ще надвишава по стойност всичките пари, които беше събрала досега и така ще може да се прибере вкъщи.

Цели шест месеца бяха изминали от деня, в който реши и напусна дома си. За това свое решение тя плати с цената на шестмесечно усамотение и с много сълзи…