Само ти

Четиридесета глава

Ярката светлина на луната осветяваше пътя им обратно към Калтърс. Пристигнаха късно през нощта — градът беше притихнал, някъде излаяха кучета. Кейси беше толкова уморена, че веднага потърсиха подслон. Трябваше да затворят престъпниците за през нощта, а после да решат какво да правят с тях.

— Трябва да вземем само едно решение — какво ще правим с младия Пейсли? Джак ще се върне с мен в Ню Йорк и ще бъде предаден на съда, обяви Деймиан.

Кейси като че ли не го чуваше. Толкова дълго беше чакала, а сега трябваше да взима решение… Не си бяха казали нито дума след онова, което се случи в колибата, но какво трябваше да каже? Сигурно не трябваше да позволява да се случи, но защо… Сега и двамата бяха объркани… Трябваше да говорят за други неща…

Кейси изчака да заключат Джак и Пейсли в мазето на хотела. Обещаха на Лариса да платят сметката си сутринта.

Докато се качваха по стълбите, Кейси каза:

— Не ти споменах, но Джак не е Хенри.

Деймиан се спря.

— И не ми каза досега?

— Извинявай, не исках да те подведа, просто ти залови истинския убиец. Хенри е починал преди година по една нелепа случайност. Когато се спречкал с брат си, паднал, ударил си главата и умрял. Джак е бил на гости на семейството в Ню Йорк. После решил да се възползва от поста на Хенри, за да открадне пари от компанията ти.

— Но защо е убил баща ми, ако е искал само да краде?

— Предполагам, баща ти е познавал Хенри много добре и е забелязал разликата. Джак не е могъл да се преструва. Баща ти го е разпитвал, подозренията му станали явни и Джак решил да действа.

— Значи ако баща ми е премълчал, щеше да е жив.

— Това е причината. Джак искал Хенри да бъде обвинен за всичко, понеже никой нямало да го открие. Само лелята знае, че той съществува, че е брат близнак, другите — не. Никой нямало да го заподозре и обвини, но баща ти решил да разпита лелята и Джак се уплашил. Затова инсценирал самоубийството.

— Ако баща ми не е бил толкова мнителен, сега… — Деймиан силно въздъхна.

— Случило се е и ти нищо не можеш да поправиш. Важното е, че залови човека, който носи отговорност за това. Съдът ще свърши останалото.

— Малка компенсация, но все пак добре е, че я има.

Кейси кимна и продължи да се качва по стълбите. Спря се пред вратата и каза:

— Между другото, следващия път, когато решиш да ми подхвърлиш оръжие, поне ми кажи, че е празно. Само секунда по-късно и щях да съм мъртва — Джед стоеше насреща ми с пушка.

— Съжалявам! — каза Деймиан и лицето му поруменя. — Нали знаеш, че не разбирам много от пистолети. Ти поиска патрони и аз реших, че няма да е зле да имаш и пистолет.

Кейси се почувства неловко. И тя имаше вина, защо в ресторанта не погледна какво държи в ръцете си?!

— Това няма значение сега. Ти пристигна тъкмо навреме! Ти спаси живота ми, Деймиан. Благодаря ти за това!

— Това е последното нещо, за което трябва да ми благодариш! — отвърна той и се усмихна.

Погледна по онзи особен начин, от който вътре в нея всичко пламваше. Трябваше да си признае, че изпитва много нежни чувства към Деймиан, но той сигурно не е забелязал… Едва ли ще иска такава жена като нея за съпруга… Побърза да каже „Лека нощ“ и се втурна в стаята си. Сълзи напираха в очите й, болката давеше гърлото й…

Толкова малко й трябваше, за да довърши работата сама… Нали за това я беше наел?! А сега? Дори не трябва да се сбогува с него… Но точно това най-много я измъчваше.

В коридора Деймиан стоеше и се чудеше да почука ли на вратата й или да си тръгне. Защо Кейси отново постъпваше така, като че ли бяха чужди, като че ли не се бяха любили само преди няколко часа? Дори вдигна ръка да почука, но после се отказа. Дали не се срамуваше, че отговаря на желанието, което и той изпитваше към нея? Дали не се срамуваше от силната привързаност, която ги караше да споделят най-интимните преживявания?

Не се беше замислял досега, но му липсваше начинът, по който тя се възхищаваше от него като мъж. Беше го нарекла „новодошъл“ в най-истинския смисъл на думата. Тя живееше в свят, който повече принадлежеше към миналото, отколкото към настоящето. Западът кипеше от живот и прогресът беше основната му черта, а градовете на Изток едва сега пристъпваха към новостите. Дали не пренебрегваше новия начин на живот само защото беше свикнала да живее постарому?

Защо не се беше сетил досега? Предстоеше им раздяла — съвсем скоро. Тя сигурно щеше да бърза да се прибере вкъщи, за да се докаже пред баща си. Беше му показала достатъчно ясно, че се нуждае от тази интимност, която споделяха, но никога не я потърси сама, никога не намекна дори. Наистина ли го смяташе за погрешно?

Деймиан въздъхна и се върна в стаята си. Така беше по-добре. Как ли би изглеждала Кейси на бизнес вечеря с него — нали това се очакваше от неговата съпруга! Сигурно би сложила револвера си на масата. А как би управлявала имението? По-скоро я виждаше само в леглото си, но дали щеше да се съгласи и на това? Да живее в някакъв си западен град?

Сигурно щеше да го подкрепи — беше една нежна, независима женичка.

Не, по-добре да се разделят. Само да можеше да не мисли повече за нея…