Само ти

Тридесет и шеста глава

Деймиан не можеше да реши с какво най-напред да се захване — дали да намери Кейси или да приключи с Карътърс. Карътърс беше по-близо — само на един ден път разстояние. Не знаеше колко време ще му трябва, докато стигне при Кейси.

Какво ли щеше да стане с нея, когато стигне Уако? Дали щеше да открие някой, който да й помогне? Или щеше да се върне назад, за да си отговори на всички въпроси, които я вълнуваха?

Докато се чудеше какво да прави, разписанието на влака определи решението му — можеше да тръгне едва след четири дни от Сандерсън. Дотогава трябваше да приключи с Карътърс. Дори щеше да му остане време за малко сън, преди да се върне в Калтърс.

Ако беше тръгнал веднага, щеше да пристигне навреме и да предотврати престрелката, на която впоследствие стана свидетел…

Не беше добра идея да влезе в бара на Барнет с дрехите, с които беше, затова Кейси изчака Джак и бандата му да напуснат бара, за да отидат да обядват в отсрещния ресторант.

Няколко минути по-късно тя влезе и седна на масата в съседство с тяхната. Само двама мъже се загледаха в нея — единият бързо отмести поглед, а другият искаше да й покаже интереса си от мъжка гледна точка. Всички бяха заети с осмиването на един дебелак, който беше с разбит нос и в много окаяно състояние.

Този трябваше да е Елрой Бенчър, дето разчиташе винаги на теглото си. Видът му обаче беше необясним. Все едно че кон беше паднал отгоре му. Не можеше да си представи кой би могъл да му надвие на силата: или трябваше да е огромен като него, или…

Думите, които чу, й дадоха отговор.

— Добре го подредих. Сега не е толкова хубав, колкото беше. Ако не бях паднал и не си бях счупил ребрата, щях да му дам да разбере…

Дали не говореха за Деймиан?

След като влакът, на който я беше качил Бъки, спря, тя веднага слезе и се върна в градчето. Надяваше се Деймиан също да бъде тук. Учителката я увери, че се е върнал. Слава на Господа! Сега вече знаеше, че не е убит. Знаеше също, че ще се върне, а междувременно тя ще разбере какво още готви Карътърс. Беше решила да го опознае по-отблизо. Като жена.

Беше благодарна на учителката Лариса, задето й помогна да си намери подходящи и модерни дрехи. Не беше по вкуса й да се облича в дантели, но само така щеше да бъде коренно различна от хлапето, което всички познаваха.

Няколко минути по-късно улови погледа на Карътърс и му се усмихна. Но това не беше достатъчно. Явно не си падаше по жените — все пак беше нисък й съвсем незабележителен. Но след още една бегла усмивка, той дойде и се представи.

— Не сте от нашия малък град. Оттук минавате сигурно, нали?

Тя кимна. Не й хареса, че всички ги наблюдаваха — можеше някой да открие приликата й с Хлапето на Деймиан.

— Изглеждате ми много позната. Да не би да сме се срещали и преди? — попита Джак, докато се мъчеше да си спомни.

— Възможно е, аз непрекъснато пътувам. А вие?

— Много.

— Наскоро бях в Сандерсън и Форт Уърт. Посетих и Уако, много красив град.

Тези две имена накараха Джак да се намръщи. Това бяха градовете, през които беше минал Хенри или Джак.

— Е, няма значение дали съм ви виждал преди, ако бях ви видял, щях да ви запомня, а как ви е името?

— Джейн! — първото, за което се сети. — Пепърс.

— А кой има удоволствието да ви посрещне?

— Моля? А, Лариса Еймъри. Сигурно я познавате тя е единствената учителка тук. Заедно учихме. Не бях я виждала много отдавна и реших да я посетя.

— Значи сте от Изтока. Странно, акцентът ви е западен — по-точно тексаски.

— Е, така и трябва да бъде. Родена съм тук и тук съм израснала. Учих на Изток. Но сега като споменахте, вашият акцент е също източен. Значи и вие не сте от Тексас.

— Да не говорим за мен, по-скоро вие ме интересувате.

Каза това, защото искаше да я ласкае, но то й беше достатъчно. Сега вече планът й се струваше неподходящ. Не беше толкова глупав, че да се изпусне да каже някоя от тайните си, особено на непознат човек. А мъжете от свитата му я изпиваха с поглед. Чудеше се какво да измисли, че да излезе навън, когато Джед стана и пошушна нещо на Карътърс.

Можеше да извади оръжието си, то беше при нея, когато улови погледа на храбреца. Проблемът беше, че оръжието се намираше в дамската й чантичка. Щеше ли да бъде достатъчно бърза?!

После забеляза, че никой от мъжете не беше въоръжен. Пък и имаше много посетители, едва ли Джак щеше да я застреля — стилът му не беше такъв, той наемаше убийци да вършат мръсната работа. По същия начин беше постъпил и Хенри, убиецът на бащата на Деймиан.

Кейси се опита да отхвърли тези мисли, Джак нямаше да я нападне. А и мъжете я гледаха с жадни очи, готови всеки момент да се хвърлят на врата й.

— Мисля, че вече апетитът ми е изчезнал — каза тя и взе чантичката си.

В този момент една ръка се отпусна на рамото й.

— Нещо не е наред ли, мадам? — каза Джед.

Негова беше ръката.

— Наистина! Мислех, че съм гладна и че мога да отида да се нахраня. Да не би в този град да не е прието да се обядва?

— Безсрамница!

— Но това е смешно.

Джак веднага прекъсна спора им.

— Знам какво се опитваш да постигнеш, миличка, а за мен това е престъпление.

Тогава той погледна към Джед — погледът му имаше само едно значение: „Не я изпускай от очи! Отговаряш с главата си!“

Кейси реши да промени тактиката си:

— Добре, кой от вас се наема да ме разчувства?

— Да те разчувства? — Джед направо я изпи с поглед.

— В честна битка.

Елрой Бенчър се реши:

— Аз ще опитам.

— В честна стрелба или ви е страх?

Всички се разсмяха.

— Май не знае с кого си има работа.

— Не, знам. Но вие си падате по засадите.

Няколко човека се изчервиха. Тогава един, който ядеше бонбони, каза:

— Аз се наемам.

— Не, няма да си ти! Позволи ми, Джед, никога не съм убивал жена, ако тя е жена.

Каза го най-младият от бандата и я огледа от глава до пети.

— Може пък да остане нещо и за после.

— Изведи я на улицата — разпореди се Джак злобно. — Пушекът ме дразни и не искам да попречи на апетита ми.