Само ти

Двадесет и осма глава

— Двама братя! И двамата искат да станат кметове! Можеш ли да повярваш, Кейси?

Деймиан говореше за срещата им с Джак Карътърс и още повече се ядосваше, докато вечеряха леко препечени пържоли — на нея поне й харесваха. Разочарованието му, че не откриха Хенри беше прераснало в гняв, но една бутилка червено вино щеше да го успокои.

Кейси взе няколко пържени картофа и каза:

— Може пък Хенри да е решил да тръгне по стъпките на брат си, както синът следва бащата? Но защо не разпитва само за града на брат си, а търси нови градове? Да не би да е забравил името му?

— Това не е логично, Кейси.

— Може би, но твърде е възможно. Опитай се да си представиш — Хенри търси къде да се скрие и решава да потърси помощ от брат си. Почти стига до тук, но изгубва писмото на Джак, не си спомня името на града и решава да разпитва за новопостроените градове. Или има два града с едно и също име в Тексас. Освен това той знае, че брат му ще се кандидатира за кмет в един малък град и ограничава търсенето си до малки градове с кмет. После решава, че Тексас е прекалено голям и няма да може да открие брат си и се връща обратно.

— Надявам се да грешиш. Толкова път изминахме…

— Мисля, че още не сме стигнали края на пътя, Деймиан.

— Мислиш, че Хенри е тук и брат му го укрива?

— Мисля, че е възможно. Но ако е така, защо Джак спомена, че той се канел да го навести?

— Защото можем да го открием.

— Да, точно така. Нека обсъдим Джак! Той изглежда здрав като бик, всеки страхливец би се заблудил в смелостта му само при вида на петимата яки мъже, които го охраняват и потвърждават всяка негова дума. Може и да им плаща, ако разбираш какво искам да ти кажа…

Деймиан се усмихна, когато Кейси изрече любимата фраза на Джак.

— Тогава излиза, че Хенри е като брат си, а не са различни, както искаше да ни увери Джак.

— Не бих казала. Аз имам двама братя и те също са много различни. Единият може непрекъснато да се рови в книгите, ще става адвокат и не иска да се занимава с ранчото, но другият може да прекара в имението цялото си време, дори и да няма никаква работа…

— Имаш двама братя?

Не биваше да му казва, но след толкова вино забрави.

— Да.

— Кои са другите членове на семейството ти?

Кейси отпи от виното и каза:

— Какво ще кажеш за майка като твоята?

Искаше да спре да я разпитва, затова изрече тези думи. Сигурна беше, че той няма да иска да поднови разговора за майка си по лични причини, а и щеше да бъде по-добре, ако знае по-малко за нея.

— А сестри имаш ли? Чичовци, лели?

Очите му се разшириха и едва забележими, малки пламъчета просветнаха в тях.

— Защо не обичаш майка си, Деймиан?

Не й се искаше да постъпва така с него, но трябваше. Лицето му стана сериозно.

— Ще ти отговоря, ако и ти отговориш на моите въпроси.

Явно нямаше да може да го откаже толкова лесно да не я разпитва повече, затова отговорът й беше уклончив.

— Може би.

Незадоволителен отговор, по изражението на лицето му можеше да се разбере, затова той побърза да каже:

— Много добре. Аз обичах и двамата си родители, съвсем естествено, като всяко дете. Но майка ми разруши тази любов — влюби се в друг мъж, това беше по-важно за нея, отколкото любовта й към мене. Разделиха се с баща ми преди доста години, причини болка както на него, така и на мен. Оттогава не съм я виждал. Тя замина да живее с новия си съпруг и напусна Ню Йорк.

— И повече не я видя? Тя ли не те потърси или ти реши да не я виждаш?

— Моля?

— Имам предвид тя никога ли не се върна в Ню Йорк да те види? А ти опита ли се да я откриеш?

— Не. За мен тя вече не съществува. Тя ме изостави, заради новия си начин на живот…

Каква мъка имаше в гласа му! Защо дори след толкова години нейната постъпка продължаваше да го наранява?!

— Ако на мене ми се случи такова нещо, ще тръгна след майка си и ще настоявам да отговори на всичките ми въпроси. Ако не ми обърне внимание, поне ще я накарам да се почувства виновна за това, че ме е изоставила и че е безчувствена към мен. Щях да я убия.

— На думи или с оръжие? — попита с насмешка Деймиан.

Кейси беше сериозна. Погледна го и продължи.

— Толкова години ти живееш с болката, която те унищожава по малко. Аз не бих постъпила така — щях да изясня всичко, което ме тревожи.

— Но тя ме изостави точно когато най-много се нуждаех от нея, какво можех да направя? А сега вече нямам нужда от нейните грижи.

— Може би, но само защото си свикнал да мислиш така. От друга страна, тя е единственият ти близък човек сега, когато баща ти не е между живите. Тя също е сама, както и ти. Разсъждавам така, защото моите родители винаги са били около мен, но ако бях на твое място, щях да разсъждавам като теб.

Кейси спря. Дали беше права, като го караше да открие майка си, не знаеше? Какво ли би му казала тя? Как ли би го посрещнала?

— Може и да си права, ще си помисля — каза тъжно Деймиан и замълча.

Кейси реши да смени темата.

— Хайде да се върнем на Карътърс.

— Не бързай толкова. Сделката си е сделка, Кейси. Сега ти ще ми разкажеш за твоето семейство.

Кейси въздъхна. Напълни чашата си с вино. Чудеше се как да избегне обясненията.

— Е, ти вече знаеш, че живея с двамата си родители.

— Заедно?

— Да, те все още се обичат. Дори понякога е смешно да ги гледа човек как не могат да свалят ръцете си един от друг. Имам двама братя, сестри нямам. Тайлър е една година по-голям от мен, учи за адвокат. Дилън е изтърсакът, макар че е на четиринадесет. Дядо ми почина наскоро — заядлив, опак човек, но аз много го обичах. Другият ми дядо цял живот е бил лекар и все още работи. Нямам чичовци и лели, родителите ми са били единствени деца на семействата си.

— А какво те накара да напуснеш дома си?

Лицето на Кейси помръкна. Не бързаше да отговори.

— Просто недоразумение с баща ми.

— Явно не е толкова просто, за да избягаш.

— За мен е много важно той да се увери, че мога да се справям сама в най-различни ситуации и това, че съм жена, не е пречка за осъществяването ми. Той ме принуди да избягам, защото е инат.

— Затова ли избра да бъдеш ловец на глави — нещо, което друга жена не би се наела да върши?

— Нещо такова.

— Като се има предвид колко опасна е тази професия, чудя се кой ли е по-голям инат от двама ви?

— Не ти искам мнението, Деймиан!

— Не, но ти непрекъснато ме гледаш, Кейси. Ядосана си, че трябваше да разкриеш тайната си пред мен, така ли е? Знаеш ли, ти си забележителна жена и аз искам да знам всичко за теб.

Кейси отново се изчерви. За да скрие руменината си, тя се наведе и продължи да се храни. Не трябваше да й казва тези думи, не искаше да разкрива личните си проблеми! Това все още я вълнуваше и тя не можеше да прикрива истинските си чувства… Сега разговорът щеше да премине в друга насока и тя го усещаше…

— Елате в стаята ми тази нощ, мисис Рътлидж!

— Да не би да искаш да кажеш, че и в този град няма мирови съдия?!

— Няма.

— Откъде да знам, че не ме лъжеш?

Кейси стана веднага.

— Благодаря, имам си своя стая. Мисля, че ще се възползвам от възможността да се прибера и да се наспя. Утре трябва да тръгнем рано.

— Кейси…

Тя не го изчака да довърши.

— Събери си ума, Деймиан, не сме дошли тук за забавления и престани да се държиш така, като че ли аз съм единствената жена на света. Можеш да се възползваш от това, преди да сме поели отново по следите на онзи нещастник…

Кейси тръгна с бързи крачки. Той трябваше да очаква именно този отговор, цял ден се опитваше да му го докаже. Можеше да си намери някоя за тази нощ.

Но той не искаше коя да е жена, а точно тази, за която беше вече женен…