Само ти

Тридесет и трета глава

Когато отвори очи, Кейси видя, че е завързана за седлото на коня. Спускаха се по хълма. Всяка стъпка й причиняваше непоносима болка в слепоочието.

Защо Деймиан я беше вързал така? Не знаеше ли, че я боли главата? Поне да я беше качил пред него, за да може да се облегне на тялото му? Ще трябва да му каже, че не може повече да язди така…

Точно тогава Кейси видя, че ботушите не бяха на Деймиан, човекът пред нея беше друг…

Помнеше, че застреля Джон Уескот. Не беше много сигурна, но по едно време застреля и Пит Драмънт. Да не би този да е Бъки? Ако е той, защо не я беше убил? Нали за това е бил нает?

„… ако искаш да знаеш, на Бъки не му хареса, че се съгласихме — прекалено си млад, пък и на всички ни допадна компанията ти, освен това те познавахме.“

Кейси си спомни думите на Джон. Значи Бъки нямаше да я убие. Просто я отвеждаше надалече.

Ами ако не е Бъки? Ако е Джед Пейсли или някой от бандата му? Какво да прави? Дали ще я пусне? Едва ли. Болката в главата й се усили.

Трябваше да продължава да се държи така, като че ли още е в безсъзнание. Само по този начин щеше да разбере намеренията на нейния похитител. Или пък да се престори на няма, или че е загубила паметта си… Какво можеше да й се случи? Нямаше да има причина, за да я убие. Тя нямаше да си спомня нито Калтърс, нито бандата… Нищо. Нали затова ги причакаха при пропастта.

Сега трябваше да разбере накъде я води. От това, което виждаше, стана ясно, че отиват в някаква ферма. Не се виждаха хора, а и фермата не беше от големите. Явно беше купена наскоро или беше изоставена. Затова пък беше удобно място за укриване от закона, подходящо за човек като Бъки. Къщата беше достатъчно голяма за поне трима човека.

Похитителят й спря коня и я преметна на гръб. Насочи се към къщата. Дори не провери дали е жива. Остави я да лежи на пода. Вероятно знаеше състоянието й, защото веднага се зае с раната на главата. Зает с превръзката, той не обръщаше никакво внимание на очите й.

Кейси отвори очи, простена и така го накара да я погледне. Да, наистина беше Бъки Алкот.

— Кой сте вие?

— Не ме занасяй, хлапе. Познаваш ме много добре, цяла вечер играхме карти.

— Бъркате, господине. За пръв път ви виждам.

— Погледни ме, момче, да не съм глух…

— Момче? Какво искате да кажете? Да не сте сляп? Та аз съм жена! — каза Кейси и се опита да придаде на думите си достатъчно обида, за да бъде по-убедителна.

Той се вгледа внимателно и скочи на крака.

— По дяволите, наистина е жена! Тогава какво правиш тук, защо си облечена в тези дрехи като петнадесетгодишно фермерче?

Кейси се огледа, но навсякъде видя само кръв. Това я изплаши и тя за миг забрави ролята, която играеше.

— Боже мой, та аз умирам! Толкова кръв…

— Не мисли, че тази кръв е само твоя.

Кейси отново се върна към същата роля.

— Тогава чия е?

— Откъде да знам. Беше облечена така, когато те намерих.

Лъжеше. Но защо? Кейси продължи:

— Не знам защо съм облечена в тези мъжки дрехи. Да не би да съм яздила? Само когато яздя или имам работа в ранчото, си обличам дънки.

— Каза, че не си сигурна, така ли?

Кейси смръщи вежди, все едно, че се мъчи да си спомни.

— Не, не съм сигурна. Май не мога да си спомня. Да не би да сте ми дали някакво лекарство? Чувствам се замаяна. Защо главата ми пари толкова много?

— Мисля, че някой е стрелял по вас, мис, улучил ви е в главата.

— Какво? Кой смее?

— Е, не го приемайте толкова навътре. Трябваше да сте мъртва. Аз, Джон и Пит трябваше да ви убием…

Кейси се изненада от признанието му. Вероятно беше успяла да го заблуди, а той приемаше загубата на паметта й за нещо реално. Затова реши да продължи театъра.

— Да ме убиете?

— Само ви казвам, че трябваше.

— Защо, какво съм ви направила, че да постъпвате така жестоко с мен?

— Нищо, платиха ми и аз трябваше да го извърша — нищо лично, разбирате ли?

Боже, как могат да бъдат толкова еднакви?

— Значи все още не сте се отказали да ме убиете? Това ли искате да ми кажете?

— Ако исках да ви убия, вече щяхте да сте мъртва. Доведох ви тук, за да поговорим и да сте далече от Калтърс.

— Кой е този Калтърс?

— Кой? Това е… Няма значение. По-добре, че не знаете.

Най-после. Най-после го каза! Но все още беше рано да се успокои.

— Знаете ли коя съм аз? — попита Кейси. — Дори не си спомням откъде съм! Но защо не мога да си спомня?

— Забелязах на седлото ви инициалите „К. С.“ Това ранчо се намира в Източен Тексас. Можете да разпитате дали ви познават.

Кейси остана учудена, че толкова на запад знаеха за тяхното ранчо. Дали пък това не означаваше, че ще я пусне да си върви?

— Чудесно, дори не съм си и помисляла. И къде е това ранчо?

— Мисля, че по пътя за Уако. Не съм ходил там, но съм чувал, че ранчото е най-голямото в Тексас. Най-добре ще е да вземете влака.

— А тук минава ли влак?

— Да, ще ви помогна да се настаните — увери я Бъки.

— Колко мило! Не трябва ли първо да отида на лекар?

— Чакайте да видя пак раната ви.

Още преди да получи съгласието й, Бъки махна превръзката и се вгледа в раната. Този път очите й се насълзиха от болката, но тя стисна зъби и не издаде никакъв звук.

— Една-две лепенки ще свършат работа, но ако искате, мога да ви зашия раната.

— Дълбока ли е?

— Не, но няма да боли.

— Не, благодаря. Може би е по-добре да се измия. Ами дрехи, трябва да имам някакви дрехи, нали?

Беше съгласен, всичко вървеше по план.

Заведе я до Сандерсън и й помогна да се качи на влака, дори й купи билет. Пристигнаха навреме, нямаше нужда Кейси да измисля какво да говори, трябваше да се настани, защото влакът тръгна веднага.

Защо ли имаше чувството, че бяга от тук?!

На тръгване той я посъветва:

— Е, мис, ако все пак паметта ви се върне, забравете, че сте били тук. Ще бъде срамно да ви убия.

Срамно щеше да бъде, ако тя трябваше да го убие. От друга страна, той й спаси живота. Но тя щеше да се върне. Не беше си свършила работата. Трябваше само да се пази от Бъки.